Няма детайл в читалищната дейност, който да не е известен и да не е ясен за Ани Нишанян. Десетилетният й опит, натрупан от работата в русенското читалище „Георги Бенковски“ - отначало като библиотекар, а после като секретар, не само й помага да се справи с казуси и въпроси от различен характер. Нещо повече - Ани Нишанян, без сама да го иска, се е превърнала в ходеща енциклопедия и справочник по всякакви питанки, свързани с работата на институцията читалище. Оттук - през уникалния за света български културен институт, наречен със звучното съществително, производно на глагола „чета“, преминава целият съзнателен живот на Ани. И двете работни места на русенката са именно читалища.  
А всъщност в този институт тя се озовава колкото случайно, толкова и закономерно. Работата е там, че
мечтата на девойчето Азнив Вартанян е била да бъде ...химик! 
Родена е в Русе, в арменския квартал. 
Живеехме в къщата на братя Андрей и Кольо Качарови, баща ми, Сероп Вартанян беше артист-хорист в Операта, а мама, Шаке Вартанян, работеше в „Арда“ като шивачка, разказва Ани. Когато тя се ражда, родителите й избират за нея името Азнив - на арменски то означава Благородство. В първи клас я записват в Арменското училище „Месробян“, където завършва седми клас, а след това постъпва в гимназия „Баба Тонка“. Класната ни в гимназията беше Росица Бранкова, съпругата на брата на Петьо Парчето, тя ни преподаваше математика, но и ни преподаваше толкова много житейски уроци, които и досега си спомняме, разказва Ани. Но ето че когато завършва „Баба Тонка“, мечтата да стане химически лаборант леко се измества и девойчето започва работа като секретар в читалище „Ереван“ /сега то се казва „Анжела Чакърян“/. 
Не след дълго Ани се премества в библиотеката на читалище „Георги Бенковски“. „Тогава тук секретар беше Стефка Романова. След като тя се пенсионира, станах секретар, а в библиотеката постъпи на работа Тотка Върбанова - и така до днес. Когато започнах, в библиотеката 
имахме около 12-13 хиляди тома книги, сега са 25 000
В момента имаме абонамент за десетина вестника - за „Утро“, „Труд“, някои тематични столични седмичници. Хората от три квартала идват при нас да прочетат какво се е случило в града и в страната, а заедно с това да си вземат книжка за вкъщи, да се видят с познати и връстници, да си побъбрят“, разказва Нишанян. 
Периметърът на дейности на читалище „Г.Бенковски“ обхваща района от Боровата горичка до булевард „Христо Ботев“ - кварталите на трите „Дружби“: 1, 2 и 3. В този район живеят хора различни и по етнос, и по нагласи, и по образование, и по социален статус. И читалището е онази институция, която ги обединява. Най-малкото, защото се е превърнало в своеобразен фокус и притегателен център за най-малките и за най-големите.
Най-малките са децата от училище „Алеко Константинов“, което е буквално „рамо до рамо“ с читалище „Бенковски“. Винаги сме имали прекрасно партньорство - и преди години, когато школото се казваше „Лиляна Димитрова“, и сега, казва Ани Нишанян. Нямате представа колко познати хора ме срещат по улиците на Русе - учители, продавачи, шофьори на таксита, чиновници... Те са все бивши ученици от училището, за които читалището е част от тяхното детство. Сигурна съм, че след време така ще бъде и за сегашните дечица - правим най-различни събития, на които им 
отваряме пътя към книгите и към изкуството, към познанието
към добрите обноски и толерантните взаимоотношения“, разказва русенката. 
Другата „целева група“ /както днес е модерно да се казва/, с която работят много интензивно в читалището, са хората от третата възраст. Много празници отбелязваме заедно с пенсионерските клубове „Надежда“ с ръководител Цветанка Габровска, „Добруджанска среща“ с председател Радка Маринова, „Дружба“ с председател Румяна Радкова, обяснява Ани Нишанян. Срещите стават много весели, когато в тях се включват и читалищните формации - фолклорният танцов състав, фолклорната певческа формация и детската фолклорна група. А в навечерието на традиционни християнски и народни чествания в салона на читалището се правят пъстри възстановки - на великденски, лазарски, коледни обичаи. Песни, смях, почерпки с традиционни за съответния празник вкуснотии - това особено силно впечатлява малките гостенчета: българчета, ромчета, турчета от семействата в района, които запомнят не само как се боядисват шарени яйца, а най-вече сърдечната домашна атмосфера. 
Няма как Ани Нишанян да не се върне към спомените отпреди няколко десетилетия, когато читалищата живееха и по-заможно, и по-спокойно, и - в резултат на това, и по-цветно и интересно. Имахме много самодейни състави, за които не беше проблем да участват в различните събори и фестивали, докато сега ако подпомогнем едно пътуване, това означава да се лишим от нещо друго важно, обяснява с тъга Нишанян. И разказва как някои от по-възрастните в квартала още си спомнят с трепет срещите с писатели, които са гостували в салона на читалището. По 250 човека се събираха, особено 
на срещата с поета Дамян Дамянов нямаше яйце къде да хвърлиш
припомня русенката. Евстати Бурнаски, Орлин Орлинов, други писатели са гостували също, фурор предизвикал преди години концертът в читалището на прочутите народни певици сестри Аджови, продължава тя. Театърът идвал да изнася тук камерни постановки. Огромен интерес предизвиквали „уроците по музика“ на известната русенска челистка Богдана Пенева - тя разказвала за различните инструменти, свирела откъси от класически произведения, отговаряла на въпроси. Учениците затаявали дъх на тези сбирки и постепенно навлизали в чудния свят на музикалното изкуство. Друго запомнящо се събитие в читалището, е 
Боб фестивалът - още се носи облак от неговата слава
Десетки жени бяха приготвили най-различни ястия от фасул - боб чорба, много видове супи, яхнии, салати, усмихва се Ани Нишанян. 
За разлика от принципа на някогашната субсидирана издръжка, сега читалищата са на делегиран бюджет. Държавната субсидия покрива заплатите на хората, които работят в читалищата, за останалите пера по издръжката и за дейност почти нищо не остава. Затова допълващата субсидия, която русенската община отпуска в последните няколко години, - 20 000 лева за 23-те читалища в общината, всяко от тях разпределя изключително грижливо. 
Преди известно време един общински съветник беше започнал да ми дава съвети как трябва ние от читалищата да напишем писма до редакциите на вестниците и до издателствата, за да поискаме да ни отпуснат годишни абонаменти и да ни изпратят книги, разказва Нишанян. Тогава аз му казах: „Вие знаете ли, ние това сме го правили - правили сме го преди години, през социализма, но сега, когато всяко издание е частно, как да убедим издателя, че точно на нас, а не на някой друг, трябва да даде? Сега са други времената, други са принципите. И въпреки това специално по отношение на вестниците и книгите ние намираме начин да заделим пари - какво е читалището без една добра библиотека и без периодика?!“, казва Нишанян. 
Сега, като се замисля, не съжалявам, че не станах химик
засмива се Ани Нишанян. Харесва си работата, обича я, радва се, когато може да бъде в помощ на колеги от други русенски читалища. Разбираме се добре и си обменяме информация, партнираме си, обяснява тя. 
И, продължавайки размислите си на глас, стига до друго откровение: „Всъщност мен именно самодейността ме отведе в Ереван!“. През 1967 година, когато се празнувала декадата за 2750 години на Еребуни - града-крепост, който дал началото на днешната арменска столица, арменските организации „Ереван“ в Русе, София, Пловдив, Варна изпратили свои даровити представители за тържествата в родината-майка. Азнив, тогава вече Нишанян, тъй като била станала съпруга на Хачик Нишанян, пеела в русенския арменски хор „Гомидас“, играела и в драмсъстава на читалище „Ереван“. И така тя се озовала в русенската група от над 80 арменци, които се качили в специалния Влак на декадата. „Влакът беше с 10 вагона - беше едно дълго пътешествие, изключително вълнуващо. 
На границата на Армения с Турция хората слязоха от вагоните, целуваха земята и плачеха
Там се видях с мои братовчеди - синовете на големия брат на баща ми, които не бях виждала дотогава. Моят баща е роден в Новоросийск - там родителите му отсядат за известно време, докато бягат от геноцида в Турция, а след това идват в България, първо във Варна, а по-късно се преместват в Русе. Майка ми пък е родена в Чорлу - тя е съвсем мъничка, когато семейството й тръгва да се спасява от геноцида. В България се установяват в Нова Загора, но после тя среща баща ми и става русенка“, разказва Ани. И добавя: „Това, че България ни е приела в такъв трагичен момент, никога няма да забравим. Затова за нас Яворов е както за вас е Левски. И предаваме това от поколение на поколение“.
Ани и Хачик Нишанян предават това чувство - чувството на благодарност и достойнство, на своя внук: 23-годишния Хачик Нишанян. А Азнив успява да превъплъти „благородното“ си име и в благородната си работа в читалището. Без която не си представя живота.
Един от любимите десерти на Ани от колекцията й със стари арменски рецепти - на стр. 10