Спечелилите в Рио медали Мирела Демирева, Елица Янкова и момичетата от художествената гимнастика се измориха от маратонските интервюта от тв студио в тв студио, но никой не може да скрие зад фалшивото въодушевление на водещите, че българският спорт е в будна кома. Не може да го скрие и министър Красен Кралев, който погледна смело напред във времето и каза, че истински тест за него и политиката му ще е следващата Олимпиада в Токио. 
Какъв тест - в Лондон преди 4 години бяхме на 63-о място с един сребърен и бронзов медал! Сега сме с отличие повече, но страната ни е на 65-а позиция с Венецуела под ръка. Някои от резултатите пък на спортистите ни бяха толкова посредствени, че нямаше да спечелят с тях нищо дори на балкански първенства.
Носителките на тези три отличия наистина заслужават горещи адмирации. На фона на предишните български участия в олимпийски игри постиженията им не са никак бляскави, но с мрачните очаквания какво може да стане в Токио, сигурно трябва да бъдат провъзгласени отсега за национални героини.
Румяна Нейкова каза онзи ден, че спортът е отражение на ставащото в държавата
А в нея вероятно нещо въобще не върви, ако се съди по игрите в Сеул през 1988 година. Тогава малка България, каквато извинителна бележка искат да напишат някои сега заради провалите в Лондон и Рио, печели 10 златни, 12 сребърни и 13 бронзови медала! Твърде добре! Страната се нарежда на 7-о място в генералното класиране след СССР, ГДР, САЩ, Южна Корея, ФРГ, Унгария. 
4 години по-късно, когато вече вее силният и животворен вятър на демократичните процеси по български, страната ни се отчита в Барселона с 18-а позиция от 3 златни, 7 сребърни и 6 бронзови медала. 
През 1996 година в Атланта сме на 22-о място с 3 титли, 7 вицетитли и 5 бронза. 
Стигаме до 2000 г. в Сидни, където се забелязва леко придвижване напред - 17-о място с 5 златни, 6 сребърни и 2 бронзови отличия.   
Но да вървим към Атина 2004. Хооп - 33-а позиция с две титли, една вицетитла, но пък с цели 9 бронза!
Пекин 2008 - я да видим къде сме тук! Тук сме на 43-о място в света с едно злато за цяр, едно сребро и 3 бронза! 
След Пекин, където се считаше, че Лондон и Рио ще бъдат май, всички видяхме какво стана. Крепим стабилен авторитет във втората петдесетица на света и
понеже няма какво да кажем като оправдание, си ги измисляме по комплексарска линия -
малки сме, земя като една човешка длан, колко народец сме и т.н. 
Някои даже искат да внушат, че очакванията на нацията за достойно спортно представяне били едни отживелици, едни шовинистични уклони, умряла рабата. Като нямало с какво да се похвалим, все сме гледали да компенсираме самочувствие на спортното поле. Да питам с какво друго да компенсираме, че не се сещам твърде.
Дайте тогава да хвърляме шапки заради среброто и двата бронза! 
Да им се чуди човек на американците защо участват на олимпийски игри и се напъват да печелят медали! Китайците? Британците? Комплексари! 
Да де, ама земята като една човешка длан раждаше големи шампиони и статистиката го показва. Сега стигнахме дотам, че един хърватски футболист - Ваня Джаферович, да оплаква как България някога всявала спортен респект, пък ето - била на дъното. Но Джаферович бързо си намери майстора - препоръчаха му да си гледа работата и да не се меси във важните български дела.
Разликата, драги Джаферович, между онези игри в Сеул и сега е огромна
Оттогава изтече много вода. И много българи хванаха друма за чужбина. Милион ли, повече ли са, кой да му хване края! 
Днес се тревожим, че първолаците намаляват с всяка година, че се съкращават паралелки в средните училища заради липсата на деца, тъй като тези деца няма пък и къде да се реализират после, а искаме да надуваме мишци и да сме в каймака на световния спорт. Как да стане още, когато големите специалисти си отидоха един по един, а останалите в България треньори се молят за някое друго дете по време на кампания за прием в спортните школа. Бройка да е, да няма дори някакви заложби, дотам сме я докарали. Хубаво де, ама директорите на другите училища стискат здраво онзи безразсъден пакет с делегираните бюджети, според които всеки ученик означава пари, и издигнаха китайска стена пред какъвто и да е треньор. 
Другото е в лавината от нароили се клубове, на практика все частни, някъде - от откровено семеен тип. Уж са регистрирани по Закона за юридическите лица с нестопанска цел и в обществена полза, хем държат да са частни, автономни и никой да не им се бърка в работата, хем изнудват държавата и общините за пари. 
Щом са частни, защо трябва да търсят средства от държавата! А да, заради „обществената полза“, каквато не се вижда особено.
Който го е измислил - за ползата, е гений!
Клубовете в САЩ например въобще не чакат на държавни долари. Да де, ама ще кажат някои, Америка е богата, индустрията работи, големите корпорации избират спортове и дисциплини, чрез които могат да си направят най-хубавата реклама. Така е, но в САЩ дали се краде и хитрува толкова, колкото у нас? 
Да погледнем например разните български програмки в различни направления, финансирани от спортното министерство. По принцип инициативите са похвални. Понякога обаче е удивително да прочетем как се отделят десетки хиляди левове за някакъв курс с деца в рамките на месец. Децата, чиито имена се редят в дълъг ферман, се научили за цели 30 дни на страхотни техники и умения! Финалът е, че парите се усвояват заради онзи, който клати клоните на дърветата. Как се усвояват, си е друг въпрос. 
А целта, поне на книга, е да се налеят някакви основи, тези деца да продължат нагоре към спортни училища, клубове, да растат като майстори. Дали процент - два от тях скачат нагоре от трамплина на гимнастиката с програмите? 
Другият проблем е в лошото заплащане на треньорите. Някои от по-кадърните избягаха в чужбина в началото на 90-те години, втори се пенсионираха, трети продължават да се мъчат. Мотивацията им е нула. Кандидатите пък за дипломиране в Националната спортна академия стават все по-малко. Като се прибави и фактът, че с всяка година се раждат все по-малко български деца, става ясно
защо българският спорт не върви и скоро няма да направи крачка напред
Хубавата къща не се вдига само с отличен архитект и големи амбиции. Когато материалите не струват, а зидарите не знаят от коя страна да почнат с нареждането на тухлите, резултатът е плачевен.
Сега ще е твърде интересно да се види какви ще са плодовете покрай внесения за разглеждане в Народното събрание законопроект за спорта. „Утро“ вече цитира едно ключово предложение за изменение - федерациите без медал от олимпийски игри няма да се ползват от публично финансиране. 
Да разбираме ли, че след Рио държавата ще отделя средства само за борбата, леката атлетика и художествената гимнастика? А другите - не говорим за фантомните клубове, а тези с наистина достатъчно амбиции - какво ли ще правят, какво ли ги чака? Не сме и в САЩ, където може да се надяват на меценати, които не си знаят парите. 
Циркът става пълен, когато някой непрекъснато реве за помощ, а в същото време не се спира с пазара на чужденци. Примерът от вчера с още една американска баскетболистка в „Монтана“ е случай за психиатрията.
И като си помисли човек къде беше, къде е сега, къде ще бъде спортна България. Страна като една човешка длан, която имаше някога ресурси да бъде сред главните действащи лица на олимпийските игри, а днес празнува някакви си 3 медала от Рио.