Изминаха няколко месеца, откакто бившият президент на БК „Дунав 8806“ Красимир Трифонов и членовете на УС обявиха края на клуба. Трифонов дълго отказваше да говори за това решение с мотива, че приказките са излишни. Все пак след поредната покана той се съгласи да коментира пред „Утро“ своите вече бивши премеждия като спонсор и спортен ръководител.

- Г-н Трифонов, как се чувствате извън залата и блясъка на прожекторите?
- Прожекторите не са ме блазнили никога. Свидетелство е, че интервютата ми се броят на пръсти. Когато съм искал да кажа нещо, винаги съм го правил на пресконференции с хора от управителния съвет. Как се чувствам? Много добре! Емоциите в залата не ми липсват въобще.
- Каква е личната ви равносметка?
- Първият период при влизането ми в клуба спокойно може да бъде наречен романтичен, изпълнен с желание и енергия да се реализират възможно най-много и добри идеи. Като всеки наивник вярвах в много неща. Вторият период беше непоносим.
- Вие се хванахте на баскетболното хоро, когато клубът бе потънал финансово. Какво си спомняте от онова време?
- Никак не беше приятно да отговарям на куп непознати телефонни номера, а после да науча, че става въпрос за поредното задължение. Беше много тежко! С общи усилия, със Свилен Иванов /тогава зам.-кмет, а сега депутат - б.а./, Иван Иванов /фирма „Тива ком“/, Младен Ганчев /фирма „Холеман“/, община Русе и други приятели успяхме да спасим клуба и да излезем с високо вдигнати глави от този батак. Благодаря от сърце на всички! Никога няма да забравя дните преди Коледа и Нова година, когато трябваше да се разплатим с агента на Катерина Мрчела. Ако тези 8000 евро не бяха изчистени, клубът нямаше да има право на участие в следващия сезон на първенството. А в онези дни банките не работеха, тъй като бяха празници. Градът беше замрял. И все пак в една ранна утрин съумяхме да преведем сумата по банков път. Бившият шеф на федерацията Мишо Михов, бог да го прости, не можеше да повярва.
- Защо казахте, че сте бил наивник?
- Защото вярвах на всички и на всяка казана дума. Така съм устроен - да се предоверявам. В момента, когато започнах да проглеждам и да разбирам за какво става дума, баскетболът започна да се превръща в доста неприятна работа. 
- Кога се появиха тези усещания?
- Когато разбрах, че не е достатъчно да си ентусиазиран и честен. Разбрах още, че успехът минава и през двуличието. Съжалявам, но то никога не е било и няма да бъде моето амплоа. През моя мандат и съмишлениците ми от УС „Дунав 8806“ стана трикратен шампион. Три пъти взехме и купата на страната. Да не си кривим душата обаче - последните две първи места в първенството дойдоха почти случайно и по стечение на обстоятелствата. Първия път спасихме мача срещу „Левски“ в София 20 секунди преди края, а столичанки дойдоха обезверени за петата среща в Русе. На другата година дали щяхме да имаме шансове срещу „Хасково“, ако Анита Тейлане не бе напуснала хасковлийки дни преди финалния плейоф?! Не мисля. Още тогава започна да ми светва червената лампичка.
- Кой отговаряше за селекцията през всичките тези години?
- Само и единствено Георги Божков. Като хора, които нямаме претенции да разбираме баскетбола в детайли, смятахме, че не бива да му се месим по никакъв начин. Той предлагаше състезателките. Някои от трансферите му бяха успешни, други - не толкова. Специално селектираните през последните три сезона баскетболистки бяха пълен провал! Това бяха едни параолимпийки, които идваха с големи претенции и завидно самочувствие без никакво покритие. Заплатите им пък бяха убийствени за българските стандарти. И ние трябваше да сме насреща - да не би да разсърдим състезателката Х, още по-малко пък да не обидим агента й. 
- За какви заплати става дума?
- Не искам да говоря в цифри, но тази селекция почна да ми идва в повече. И започнах да си задавам въпроса има ли смисъл да се тормозя всеки ден - ще дойде ли тази или онази баскетболистка, какви ще са претенциите й, какво няма да й угодим...
- Защо, след като сте били наясно, че някои от чужденките не са класа, не заложихте на добри или на близки до тях като възможности български баскетболистки?
- Вече казах, че селекцията беше грижа на Божков. За българките? За мене беше странно и учудващо, че по-добрите наши момичета отказваха да станат състезателки на „Дунав 8806“ при положение, че клубът бе известен като изряден и перфектен платец. При това залата беше пълна. Наистина беше странно.
- Кои отказаха?
- Ако се върнем по-назад в миналото, се сещам за Зоя Станоева. Помните сигурно, че уж тръгна за Русе, а спря в Бургас. Не успяхме още с Наталия Топалова, Христина Иванова, Милена Томова - сигурно изпускам и някое друго име. Друг е въпросът, че младите българки, които бяха привлечени в отбора, така и не се развиха. Говоря за Ива Костова и Радина Кордова. Изводите са доста неприятни. 
- Кога чашата на търпението почна да прелива?
- Преди две години на турнира за купата във Велико Търново, когато отборът игра безотговорно. Тогава нещо се пречупи в мене и си казах може би за първи път, че дните ми в баскетбола са преброени. Преди година останах само защото кметът на Русе г-н Пламен Стоилов ме помоли да продължа. Китайската капка обаче продължи да подронва ентусиазма ми, особено когато виждах, че трибуните в зала „Дунав“ оредяват след всяка загуба. Тази гледка беше много тъжна. Нали всички толкова много обичаха баскетбола? Нали питаха и питат защо сме се отдръпнали? Защо ги нямаше в залата, след като толкова примират от любов към отбора? Нали фенът си остава фен, когато тимът ти пада! Изводът за мене беше, че някои от „привържениците“ на „Дунав 8806“ не са идвали в залата от чисти фенски подбуди, а защото беше станало модерно да се похвалиш, че си бил на мач на отбора, който в крайна сметка си беше вече спортното лице на Русе. Българинът обича друг да му осигурява удоволствието, а той, ако може, да го консумира безплатно. При тази все по-празна зала си казах: „Какво, по дяволите, търсиш тук?“ Знаех, че и другите членове на УС са уморени. Така решихме да преустановим инвестициите.
Имахме и друг мотив - съдиите! В немалко мачове ни режеха здраво. Федерацията пък, която разпределя мизерни суми по клубовете, си прибираше после тези средства във вид на глоби. Омагьосан кръг! 
- Кого точно решихте да сложите точката?
- Беше на 1 април, случайно съвпадение с Деня на шегата. Тогава всички състезателки и треньорът получиха едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовите взаимоотношения.
- Поправете ме, ако греша, но Георги Божков казва в едно интервю, че е бил изненадан от развоя на събитията в русенския женски баскетбол.
- Няма от какво да е бил изненадан. След последния мач на отбора той дори не влезе в съблекалнята, за да каже няколко думи на момичетата и да се сбогува с тях. Не се сбогува и с ръководството на клуба. 
- Чували ли сте се оттогава с него?
- Не!
- Защо не бе обърнато достатъчно внимание на школата и не „произведохме“ наши момичета?
- Причините са обективни и субективни. Като ръководство имаме немалка вина, защото, увлечени по женския отбор, насочихме всичките си, почти стопроцентови усилия само към него. Нали бе лицето на спорта в Русе! Имаше и субективен момент - родители с болни амбиции тръгнаха с децата си към други центрове. Не обвинявам никого, всеки решава за себе си. Други, като талантливата Инес, обърна гръб на спорта. Трети пък вложиха сили в образованието си. По мое скромно мнение нито една от баскетболистките, излезли от Русе, няма да стане класна състезателка. Дано да бъда опроверган. 
- Какви са другите ви изводи?
- Когато работех за баскетбола, имаше хора, които щяха да си счупят краката, за да дотърчат до мене от другия край на улицита и да ме поздравят. Бяха едни такива сърдечни, мили, усмихнати! Сега същите тези хора се правят, че не ме познават. Дори пестят едно обикновено кимване. Живи и здрави да са, ето още един повод да си мисля, че решението ми да се оттегля беше правилно. Иначе и досега поддържам перфектни взаимоотношения с Деляна Коева. Истинските приятели също останаха близо. Баскетболът ми даде възможност да имам нови приятели като най-добрия според мене български деятел Петко Маринов, със Сашо Везенков, със Стефан Михайлов-Стьопата, когото някои подценяват незаслужено.  
- Младен Ганчев пое по трудния път да работи за баскетбола с учредяване на нов клуб. 
- С Младен се чуваме и говорим често. Казал съм - ако има нужда от съвет или помощ, може да ме потърси винаги. Все ми се струва, че на него ще му бъде по-лесно, защото тръгна да поставя основите с децата в школата. 
- Накъде отива българският баскетбол?
- Надолу и само надолу! Георги Глушков е добър човек, но позволи да му се качат на главата. С него като шеф на федерацията баскетболът ни няма шанс. Надявам се, че щафетата ще бъде поета от ямболлията Иван Чолаков, Сашо Везенков, дори от Тити Папазов.
- Да, но УС на федерацията издигна категорично неговата кандидатура.
- Тези хора си гледах рахатлъка покрай Глушков. Те не желаят промяна и предпочитат да си живеят като при комунизма. Глушков им е удобен и ще го крепят до последно.  
- Сещате ли се често за баскетболното си приключение?
- Не мога да забравя хубавите и лошите моменти. Но пък сега спя много спокойно и се наслаждавам на всяка минута, в която мога да обърна внимание на бизнеса си и на хората около мене. 
- Казахте ли тотално „Стоп“ на инвестициите в спорта?
- Да. Сега работя по един интересен благотворителен проект.
- Ще ви видим ли като фен на някакъв мач в Русе?
- Не мисля.