Не знам дали мога да кажа, че съм станал резбар случайно - вероятно няма нищо случайно в живота на човека, но все пак, аз много добре си спомням един детайл, който обърна съдбата ми. Това разказва майсторът дърворезбар в Дунавската задруга на пазителите на художествените занаяти Иван Чешмеджиев. Седим с него под лозницата в двора на задругата и аз се възползвам от паузата в голямото почистване на ателиетата след направения от общината ремонт. Майстор Иван вече е подредил ателието си с тежките машини и с чудните плетеници, птици и цветя на иконостасите, рамките, резбованите кутии, албуми и какво ли още не, което сътворяват талантливите му ръце.
А всичко е можело да изглежда по съвсем друг начин. Какъв - за това Иван Чешмеджиев отказва да гадае в подробности. Но разказва как след като завършил осми клас, тръгнал да подава документи в тогавашния техникум по механотехника.
„Баща ми беше лоцман, преди това години наред работеше като моряк по корабите, майка ми работеше в Параходство БРП, така че най-логично беше и аз да стана моряк. Нещо повече - близо десет години адресът на нашето семейство беше... понтон номер 4!“, разказва Иван Чешмеджиев. Професията на бащата довела жена му и двамата му малки сина в Русе. А докато успеят да получат жилище, техен дом станали две от каютите на въпросния понтон. 
„Бях 5-годишен, когато дойдохме в Русе от Малък Преславец. На понтона беше толкова романтично и интересно. Зимата, преди да започне ледоходът, който влачеше по реката дебели по 10-15 сантиметра късове, преместваха понтона в лимана. Една зима беше много студено и така се беше заледило всичко, че не можех да изляза от „нас“ и да стигна през корабите и шлеповете до брега, за да отида на училище. Като ме няма няколко дни, учителката питала другите деца какво става. И те казали: 
„Другарко, те му изместиха понтона, сега са в лимана!“ 
Озадачила се другарката - тръгнала да търси къде живея, обикаляла, обикаляла - не могла да ми намери „къщата“, разказва резбарят. 
Разбира се, такава „къща“ на вода е просто рай за приятелите от училище „Христо Ботев“. С Върбан Христов, моя приятел и съученик, хвърляхме въдици от понтона, докато се правехме, че учим за контролно по български, спомня си русенецът. И издава, че самият той лови риба от съвсем малък, а серкме започнал да хвърля като бил в пети клас. 
„Много интересно беше през зимата в лимана, там често зимуваха чуждестранни кораби, които не можеха да продължат заради ледохода. Една зима за нас на понтона беше вързан един руски кораб - носеха си много филми, та цяла зима гледах при тях филми. Руснаците бяха много стегнати, много чисти и винаги с униформи - така веднага разбираш кой е капитан, кой старши помощник, кой е моряк. Докато при австрийците и германците не беше така - там всеки е различно облечен и докато схванеш йерархията, можеш нещо да объркаш“, припомня си някогашното момче.
И когато десетина години си живял на вода, а домът ти се е полюшвал при всяка маневра на кораб по реката, не е много лесно да свикнеш с жилище, което не мърда. Такова жилище семейство Чешмеджиеви получило, когато Иван вече бил втори курс ученик в техникума. 
От водата - на 12-ия етаж! Не исках да връщам ключа от понтона, 
толкова ми беше необичайно, усмихва се Иван Чешмеджиев.
Но да се върнем на техникума, който Иван си избрал „случайно“.
„Аз наистина първо подадох документи в Корабния техникум. Но тогава се намеси татко, като ми заяви: „Не ти трябва да мътиш и ти водата! По-добре си остани на земята!“. Явно не му е било лесно да е все далече от семейството си, като замине на рейс, да не знае със сигурност кога ще се върне у дома. Затова тръгнах към Механото. По пътя обаче както си вървя, гледам - една голяма врата, дървена, резбована -  отворена широко. Викам си, я да вляза да видя какво е това. На един голям плакат пише какви специалности учат в техникума по дървообработване. А аз дори не знаех що е то дърворезба. Но видях, че там приемат с изпит по рисуване. Пък аз по рисуване бях добър. Преподаваше ни Димитър Хинков, големият художник, който беше възпитаник на флорентинската школа. В моя клас в „Христо Ботев“ ние с Владо Беев бяхме най-добрите по рисуване. Моят приятел Върбан не се проявяваше чак толкова отлично, а ето че после тъкмо той стана художник, ценят го във Франция, където живее от години... Но да не се отплесвам. С две думи, явих се на изпита по рисуване в Дървото, взех го и ето че станах ученик там. Честно казано, мислех си: „Сега аз да завърша средното, пък после ще видим с какво точно ще се занимавам!“. Пък то какво излезе...“, разказва Иван Чешмеджиев. 
Но ето че докато Иван да си избистри представите за самия себе си - с какво точно да се занимава, на какво да се посвети, 
съдбата вече е хвърлила заровете и е взела своето решение
Остава само да даде на младежа малко време, за да научи и той отговора на въпросите, които си задава. А той си ги задава, докато е в казармата, когато решава да кандидатства дърворезба в Художествената академия /“Даваха 20 дни отпуск за кандидатстване!“/, задава си ги когато разбира, че въпреки получената оценка „Много добър“ не успява да влезе - за тази специалност е отпусната само една бройка, задава си въпроса и после, когато завършва полувисшия педагогически институт в Дупница. Връща се в Русе и става учител - и 2-3 години преподава рисуване в Кацелово и в няколко русенски училища. 
Но дърворезбата все повече придобива очертанията на главното в живота му. Половин година работи това в кооперацията „Славянско изкуство“, после 4 години е в групата за стилни мебели в мебелното предприятие „Александър Атанасов“. А от 1984 година вече е издържал изпитите и е получил майсторско свидетелство, като става член на русенската Задруга на майсторите на художествени занаяти. С признателност и респект си припомня 
старите майстори, с които е работил - бай Неделчо Арабаджиев-Мечо и Ганчо Стоянов
основателя на Дома на техниката. Много от мебелите в Семизовата къща още помнят точните движения на младия Иван Чешмеджиев.
Работата го увлича и всъщност днес той не мисли живота си без нея. Познанията, опитът и признанието идват постепенно. Днес той веднага може да каже кое дърво му е потребно, за да направи иконостас, пано или красива масичка, стъпила на изящно извити крака. Но като му донесат мебел за реставрация, веднага може да каже къде и кога е произведена. Най-изисканите и фино изработени мебели са правени във Виена, в Будапеща са работили една идея по-грубовато, това се долавя веднага, а в Букурещ майсторите не могат да стигнат колегите си нито от австрийската, нито от унгарската столица, обобщава майсторът. Самият той се радва на наградите си, но още повече го радва това, че хората ценят и труда, и вдъхновението му. Именно тази оценката донесе на майстор Иван Чешмеджиев званието „Пазител на традициите“ за 2014 година, което публиката му гласува безапелационно в петото национално състезание. 
След толкова години, отдадени на дървото и резеца, за майстор Иван Чешмеджиев не са останали тайни в този занаят, който впрочем е колкото занаят, толкова и изкуство. Неговите птици, накацали в градини от 
причудливи цветя и орнаменти, изваяни от череша, липа, бук, кедър 
пеят в домове и представителни пространства в цяла България, но и в страни от цяла Европа, със сигурност знае, че негови работи притежават ценители във Франция, в Швейцария, в Румъния, има и в Съединените щати и в други далечни държави. Неговите резбовани красоти привличат погледите на Етъра, майсторството му и всеотдайността му към традицията ценят и много от известните изпълнители на българско народно творчество, с които го срещат събори, фестивали и празници. Тъкмо любовта към изяществото на българските народни мотиви запознават русенския майстор с големи български певици като Любка Рондова и Валя Балканска, с Николина Чакърдъкова, с младата Елица, която изпя заедно с перкусиониста Стоян Янкулов Стунджи красивата българска импровизация „Вода“ на Евровизия. 
Радва ме това, че в последните години някак си се възражда интересът на хората към автентичните български танци, носии, към това, което правим и ние, казва Иван Чешмеджиев. Прави впечатление, че като искат да купят стойностни сувенири, хората идват при нас в Задругата, вместо да влязат в първия попаднал им магазин, където е пълно с китайски ширпотреб, добавя той. И не крие надеждата си, че това отношение ще се разпространява все повече. Преди време самият той останал впечатлен от румънски календар, в който на всяка страница били представени доказани майстори на народни занаяти, при това всеки маестро - заобиколен с млади ученици и последователи.
Дали и кога това ще може да се заснеме и при нас - всеки от нас в ателието си да бъде обкръжен от младежи, на които да предадем уменията и вкуса към традицията, Иван Чешмеджиев не се наема да прогнозира. И казва: „Проблемът е, че днес младите бързат и нямат търпение - ако може за няколко часа да изработят предмета и по възможност да му вземат парите още следобед! А така в нашия занаят не става“. Но самият той се надява да предаде собствените си дарби и любовта към изкусните приказки от дърво поне на своя внук Кристиан, който сега е едва петгодишен. Казват, че добродетелите се предават през поколение - дано да е така, усмихва се с надежда майсторът. 
Какви са кулинарните специалитети на Иван Чешмеджиев - на стр.10