Русенският алпинист Иван Томов направи в тандем с Боян Петров втори драматичен опит за изкачване на хималайския връх Нанга Парбат /8125 метра/. След като първия щурм през юли 2013-а бе провален от нападение на пакистански ислямисти, сега здравословни проблеми попречиха на упорития спортист да покори набелязаната цел. „Утро“ вече ви информира за неговата одисея, сега ви предлагаме разказа /със съкращения/ на Иван от първо лице, единствено число, публикуван от алпиниста в личния му профил във Фейсбук.

Не се получи. И докато преди 3 години чувствата, останали след експедицията, бяха ярост, гняв и желание за възмездие на терористите, сега е коренно различно. Единствено разочарование от собствената грешка! Един погрешен кулоар ни раздели от логичен завършек по незавършения маршрут на Меснер и да прокараме първи български маршрут на 8000 метра.
Всичко приключи и заради белодробен оток... Пристигнах на 10 юни с италианеца Карло Орландо и Амин Баиг, пакистанец, качвал Нанга на два пъти, братовчед на първата пакистанка, изкачила Еверест - Самина Баиг. Бяхме само 5 души с 400-500 метра въже. По пътя купих още 100. Първите две седмици изпитвах психологически дискомфорт. Първо, заради непрестанния дъжд между 10 и 12 юни. Бяхме разхвърляни 3 лагера на поляната. По средата все още се виждаха половината камъни, натрупани за пуджата /йога ритуал - б.р./ през 2013. Пред нея разстреляха 11 невинни човека. Спомнях си камъните, на които си варихме кафе. 
Цялото място напомняше за гробище
Намерихме ръждясали гилзи. Но най-лошото беше неспокойният сън. Заспивах късно. За това допринасяше и Рамазанът. Никой от облужващия персонал не ядеше и не пиеше между 3 и 19.30 часа. Водеха нощен живот, докато ние се мъчехме да спим. Бяха разговори, смях и разходки около палатките ни с фенери.
В началото имахме охрана от 2-3 полицаи, а очаквах хора от армията. Бяха едни постоянни стрелби в 5 сутринта по мармоти, понеже не били на добро. Стреляха и по птици. Нито веднъж не видях и не чух да са улучили нещо.
На 13 юни изгря слънце и направихме совалка до лагер 1. Изкопахме си площадки за палатките. Тъгнахме в 5 и се върнахме в 11. На 14 юни почивахме. На 15-и излязох пак нагоре, стигнах без парапети до 5300, оставих 100 метра въже и се върнах в лагер 1 да преспя за аклиматизация. На 16 слязох в базовия. На 18 юни се разходихме до една скала, наречена Ганало. Беше на почти 4900 метра, като в лагер 1. Ходих 4 пъти - къде от скука, къде за аклиматизация. Втория път бях с Боян, който засичаше времето. Стигнахме за час и осем минути. Третия път тръгнах с унгареца Чаба и испанците, но те крачеха твърде лежерно. После пристигнаха андорецът Ориол Рибас и шерпът му, каталунецът Феран Латоре, французите Елиас и Яник Грациани, германецът Том.
Ориол и шерпът му решиха да работят по маршрута „Кинсхофер“, а ние - по този на Меснер от 2001 година. Боян беше аклиматизиран и поддържаше форма до Ганало. Един път опита и изкачване на оригиналния Ганало пик, но стигна до около 5800 и се върна. На 20 юни направих още една совалка. Стигнах за час и 40 минути до лагер 1, взех всички останали въжета и тръгнах с Пепе и Фернандо. Стигнахме до около 5400, в кулоара започнаха да ни бомбардират камъни. Двамата останаха в лагер 1, а аз се върнах в базовия. На 21 юни отидох до лагер 1 с Чаба. Реших да спя там, 
усещах, че аклиматизацията ми не върви
Базовият лагер е твърде ниско, на 4200 метра и няма особена разлика между него и преспиването в лагер 1. На 22 юни слязох отново в базовия, а Чаба остана за нощувка. На 25-и същото упражнение - нагоре с испанците за фиксиране на още парапети. На 26-и Карло и Амин стигнахме до 5600 метра и въжетата ни свършиха.
Всички чакахме с нетърпение корейската експедиция. На Ким Ми Гон Нанга му беше последният неизкачен осемхилядник. Имаше над 1500 метра спонсорски въжета плюс шерпи. Пристигнаха на 28 юни и веднага започнаха странностите в поведението им. Първо се оказа, че не носели въжета. Те щели да дойдат по-късно. После се разнесе слухът, че Ким нямал намерение да изкачва Нанга сега, а идвал само да отбие номера, за да си запази сериозните си спонсори. Имаше логика в подобни игри. За Нанга се идва в края на май -  началото на юни, а не в края, тъй като сезонът е до 10-15 юли. После са мусоните. А и Нанга не е комерсиален връх като Манаслу, Чо Ойо, Еверест, Г2 и т. н.
Всички в базовия лагер започнаха да униват и да нервничат. От 3 седмици нямах нощувка на по-високо от 4900 метра. За сравнение - на Броуд пик на 11-ия ден бях преспал на 7000. Нервите на Ориол и шерпа му не издържаха и те си заминаха. Тръгна си и германецът Том.  
На 2 юли към корейците се присъединиха двама тайванци. С тях най-сетне дойдоха 800 метра въжета. Аз планирах да приключа с Нанга до 10 юли. Боян се нагласи за атака. Уговорихме се с шерпите да тръгнем нагоре на 4 юли и да излезем до лагер 2, едновременно фиксирайки парапети до него. Тръгнах за атака с идеята да опитам с Боян. Ако не се получеше, поне щях да се аклиматизирам и да чакам следващия прозорец. Потеглихме в 15 часа за лагер 11 и на другия ден към 6 поехме след шерпите.
И тук започна безумието
Първо фиксираха паралелно на фиксираните от Карло и Амин 200 метра въжета. Когато стигнаха втория скален остров, вместо да тръгнат наляво към скалите на Кинсхофер, поеха директно през острова отдясно. Загубиха много време. Докато чаках, ме удари камък по каската. После решиха, че е станало късно и фиксираха второ въже отляво на острова и спуснаха рапел /въже за спускане - б.р./. Обиколиха целия остров с въжета, а каквото остана, го смъкнаха безсмислено надолу. Останахме с Боян. Чудехме се какво да предприемем. Намерихме две стари 50-метрови въжета. Боян ги снади до следващите скали към подножието на Кинсхофер. После слязохме на 5650 метра. Без парапети по този лед и наклон нямаме никакви шансове да стигнем до лагер 2 без да се пребием. Корейските въжета бяха свършили. Тогава решихме да тръгнем по маршрута на Меснер след Феран и компания. Вечерта разгледахме картите, разпитахме за маршрута и им казахме какво ще правим. Предложихме на Пепе и Фернандо да дойдат с нас. Феран, Яник и Елиас тръгнаха на 7 юли!
Прогнозите бяха за хубаво време между 11 и 13 юли. С Боян трябваше да се впишем в този интервал, обаче имахме нужда от почивка и решихме да тръгнем на 9 юли, за да се класираме за 12-13-и. Според Яник аз, Пепе, Фернандо нямаме абсолютно никакви шансове заради липсата на аклиматизазиция, ски в алпийски стил и твърде дългия маршрут. А той се състои от три лагера - 5800, 6400 и 7400 метра.
Най-тежък е първият ден
Тръгва се по кулоар и се изкачва до 5300. Трябва да се прави преди напичане на слънцето, иначе падат камъни и лавини. После се слиза от другата страна към 200 метра до ледниково езеро и се върви до 5800 през нацепен ледник в свръзка.
Испанците обещаха да помислят. Казаха на другия ден, че се отказват. Започнаха да ме убеждават как било толкова трудно, че самият Меснер дал назад. Отделно получихме SMS от Яник, че е паднал пресен сняг 20-30 сантиметра и че е невъзъможно без ски. За себе си се притеснявах единствено за аклиматизацията си, не знаех дали е възможно да се качат 8000 метра без спане на 5000 по-рано. И по-важното - ако е възможно, на каква цена? Не смятах да умирам, не исках и да подвеждам Боян, трябваше му човек за свръзка. А и като удавник за сламка се хванах за този последен вариант. Междувременно Чаба си тръгна. Обра си крушите без никаква съпротива, просто се предаде. Можех да постъпя по същия начин, да се откажа от Нанга и да поема към Г1 и Г2. За разлика от него имах резервен вариант. Обаче всъщност не можех да направя така. Нанга беше моят връх! 
Докато имаше дори и някакъв илюзорен шанс за успех, трябваше да го гоня
Губехме в резултата, наближаваше последният съдийски сигнал и трябваше да рискуваме. Тръгнахме на 9 юли в 4 часа. Валеше дъжд, мъгла навсякъде, а ни чакаше нов и непознат маршрут. Настроих се за кошмарен ден. Бяха ни оставили тук-там знаменца и се ориентирахме по-лесно през лабиринта в ледника. След кулоара започнах да се наслаждавам на целия терен. Имахме видимост 200-300 метра. Изцяло нов и непознат пейзаж! Усещахме се като първите хора, никакви следи от цивилизация, въжета, боклуци. В 13 часа стигнахме лагер 1. Чувствах се отлично. На другия ден тръгнахме около 6.30 към лагер 2. На 6050 метра пресякохме последния серак /връх на вертикално ледено образувание - б.р./. Тук беше единственото фиксирано въже - около 30 метра. Нагоре се продължава по ледников склон. Започнахме да затъваме. Боян трамбова пъртина до лагер 2, който изградихме не на 6400, а на 6650 метра. Всяка вечер си разменяхме есемеси с Яник. 
Спах добре. Ако базовият под Нанга беше висок около 5300-5500 метра като на Макалу и Еверест и само спиш в него цял месец, почти съм убеден в изкачването на връх до 8200. Затова с тия 4200 бях убеден, че до 7000 ще съм окей. Не знаех за по-нагоре. Боян беше с около 17 килограма раница, аз - с около 20. На третия ден тръгнахме към лагер 3. 
Усещах се по-слаб от обикновено 
и го отдадох на липса на аклиматизация. Боян се зае изцяло с пъртината. На 7100 метра около 10.30 се разминахме с трима скиори. Щурмували Нанга и стигнали до около 7600-7700. Вятърът ги спрял и левият ръб на пирамидата, по който се качил навремето Херман Бул, бил невъзможен. Твърде сложно катерене, микс от скали и лед, никакъв сняг! С Боян коригирахме плана и решихме да правим лагер 4 на другия ден. Въпросния лагер трябваше да е по Кинсхофер, тоест да правим траверс /пряка връзка - б.р./ между двата маршрута. Около 14.30 стигнахме до седловината и организирахме лагер на 7400 метра. На другия ден сутринта почувствах главоболие. Боян ми даваше аспирин, сега ми даде и някакъв кодеин. Съжалявам, не разбирам почти от лекарства и не им помня добре имената. 
За 3 часа направихме траверса. Духаше силен вятър. Имахме 15 часа до щурма. Усещах се готов, въпреки че кашлях. Кашляше и Боян. В 3.15 тръгнахме. 
Беше топло, само минус 10 градуса
Боян излезе преди мене. Настигнах го, когато траверсираше първите скали в основата на върховата пирамида. Видимостта обаче беше проблем. Нагоре беше мъгливо. Знаехме и двамата, че тук можем да се объркаме. И настана момент, в който трябваше да вземем решение. Извадих апарата, нищо не ми стана ясно от гледката. Виждахме над себе си стръмен кулоар без ясен завършек. Имахме и зрители от базовия лагер. Следяха ни, двете самотни точки! Беше 7.30, чудехме се какво да правим. Взехме решение. Тръгваме! В базов лагер настана суматоха. Готвачът Шакир и гидът Ата Ула се затичаха към Феран и Яник с молба да ни звънят по сателитния телефон - да сменим посоката нагоре. Другите също се суетяха и вайкаха на грешката ни. Аз виждах отгоре базовия лагер. Знаех, че ни наблюдават. Осъзнавах, че сме сами, че никой не може да ни помогне. Продължихме до последното скално ребро преди големия кулоар.
Точно тази му посока вдясно ме подведе. На снимката от базов се вижда почти същият кулоар. Очаквах, че след седлото ще завием надясно и след още 200 метра ще сме на върха. На 7500! Набирахме височина с около 120-130 метра в час. В 11.20 излязохме в най-високата точка на кулоара - 7800. Изведнъж пред нас се откри пропаст, Рупалската долина. Вляво се извисяваше стръмен и непристъпен ръб към Нанга. Бяхме на 300 метра от върха, няма и 3 часа ходене! Гледахме се объркано. Тръгнахме да се връщаме към лагер 4. Беше паднала мъгла. В базов вече не ни виждаха. 
Всичко беше ясно. Единствено на готвача ни Шакир не му беше ясно дали ще се приберем живи
Започнах да плюя кръв. Всъщност само три пъти. Белодробен оток. Препоръките на наши хора, с които се свързахме, бяха да слизаме незабавно. Боян имаше нифедипин. Трябваше на всяка цена да издържа трета нощ на 7400. Докторът от София посъветва да не нося никакъв багаж и да си сложа кислородна маска през нощта. Не трябваше да ям, а и нямах никакъв апетит. Пих само сок и бульон. Въображението ми - вземам лекарство и припадам на сутринта. Или не вземам лекарство и разчитам само на застраховката си от този над мене /наистина тръгнах без застраховка/. Реших, че ако припадна на тази височина, шансовете ми са нулеви. Изпих още един нифедипин. Бях обезводнен, изтощен. Надолу тръгнах добре. Неприятният момент отново бе мъглата. Нашите следи бяха заметени. На 4600 ни посрещнаха гидът Ата Ула и един от полицаите. На 16 юли поех към Сер и Диамарой, а после с джип към Чилас. На 17-и бях в Исламабад. Та така! Губех мача и заиграх ва банк. Накрая получих червен картон и сезонът отиде на кино. Понякога и това се случва. Избрах грешна година за Нанга. Сега предстои да си прегледам белия дроб, но усещам, че няма да е толкова зле и след някой друг месец ще е като нов.