Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Добрил ХРИСТОВ
Детско-юношеските ми години преминаха през 40-те и 50-те години на вече отминалия век. 
Това беше време на оскъдни възможности за забавления, далеко преди нахлуването в семейните ни огнища на телевизията, видеото, компютрите и таблетите. Основните ни извънучилищни занимания бяха четенето на художествена литература и ходенето на кино - поради повсеместната беднотия - най-много един път седмично.
За четенето може да се напише отделно и обширно есе. Тогава нямаше шумно оповестявани „уъркшопи“ и „пърформънси“  като напр. „Нощ на четенето“, „Да четем в парка“, „Маратон на четенето“ и др. Въпреки това ние жадно поглъщахме всичко напечатано, попаднало по стечение на обстоятелствата в зрителното ни поле. Най-търсени и желани бяха приключенската и полуапокрифната сензационно-криминална литература, откривана по тавани и кюшета. 
Но нека се върна на филмовата тема.
От първо до четвърто отделение учих във вече отдавна несъществуващото начално училище „Христо Ботев“, намиращо се на югозападния ъгъл на пресечката на улиците „19 февруари“ и „Червен“. То беше твърде малко, имаше само четири паралелки и очевидно не му се е полагал директор, а само главен учител. Това беше
известният русенец и кинолюбител, забележителната личност Георги Киряков
Той притежаваше кинопрожекционен апарат за неми филми и набор от около 20 американски късометражни филма. Един или два пъти месечно той затъмняваше вътрешния салон на училището и при неописуемия ни възторг прожектираше няколко филмчета от колекцията си. Въпреки, че вече ги знаехме почти наизуст, всеки път се заливахме от смях до забрава. Това беше и първото ми запознаване с „Великия ням“ и неговите звезди Чарли Чаплин, Бъстър Кийтън, Лаурел и Харди и т. н. Имаше и един черно-бял анимационен филм с Мики Маус и неговата приятелка Мини, в който те се пързалят върху един сапун по палубата на кораб. Наскоро разбрах, че това е бил първият филм с тези герои - „Параходът Уили“ от 1928 г. За създаването на образа на Мики Маус през 1932 г. Уолт Дисни получава специален „Оскар“. 
Ще ми се да кажа още няколко добри думи за Георги Киряков. По-късно, в Първо и Второ средно смесено училище (сега „Христо Ботев“ и „Баба Тонка“) той притежаваше вече 16-мм звуков прожекционен апарат. В затъмнената аула, насядали на пода, гледахме съветска филмова класика: „Тринадцать“, „Тимур и его команда“, „Четвертый перископ“, „Смелые люди“ и мн. др. По-късно виждах бай Георги Киряков (както почтително бе наричан в кинолюбителската гилдия) с кинокамера при манифестации и при други обществени прояви. 
В градските кина 
докъм края на 1947 година се прожектираха и западни филми
От тях смътно си спомнях само една сцена от американски филм: когато един скиор след падането си извади за ушите един заек. Явно в  детските ми очи това е било основното събитие във въпросната „лента“. По-късно разбрах, че това е бил легендарният музикален филм „Снежният рай“ („Sun Valley Serenade“) от 1941 г. с участие на оркестъра на още по-легендарния Глен Милър. 
Преди няколко години, благодарение на съвременната техника, успях отново да гледам този филм. Той обаче се оказа една твърде посредствена холивудска конфекционна творба. Дори соловите изпълнения на многократната световна, европейска и олимпийска шампионка по фигурно пързаляне - норвежката Соня Хени, сравнени с постиженията на днешните фигуристи, изглеждаха обикновени и провинциални. Единствено реално достойнство на филма е наистина музиката му, изпълнявана от оркестъра на Глен Милър под неговото лично ръководство и участие като цугтромбонист. Тук звучат някои от най-големите му хитове: „Чатануга чучу“ и преди всичко култовото „Настроение“ („In the Mood“). 
Соня Хени умира на 57 годишна възраст от левкемия, Глен Милър изчезва при неизяснени обстоятелства на 40 годишна възраст по време на Втората световна война при полет със самолет над Ламанша. 
В разгара на Студената война и в годините на най-безкомпромисния култ към личността на Сталин (1948-1953 г.) 
филмовият репертоар у нас рязко се сви
и ограничи до съветски и от „народните демокрации“ филми. Ние обаче нямахме критерии за съпоставка и гледахме с огромен интерес и удоволствие тези „бойни“, „партизански“, „разузнавачески“ и т.н. филми.
В първите три групи ще спомена „Падането на Берлин“, „Сталинградската битка“, „Третият удар“, „Подвигът на разузнавача“ и мн. др. 
Първият от тях е създаден през 1949 г., цветен, двусериен. Съветското настъпление, превземането на Берлин и немската капитулация са пресъздадени по възможно най-идеализирания и излъскан начин. Всички действия по фронтовете са непосредствен резултат от указанията на вожда и учителя на цялото прогресивно човечество. Финалът на филма е посрещането на Сталин (Михаил Геловани) при слизането му от самолета на някакво берлинско летище, възторжено приветстван от присъстващите съветски бойци и немски работници, една напълно съчинена от авторите на филма сцена...
Във филма е допусната 
една малка, но досадна грешка
недогледана както от режисьора Михаил Чиаурели, така и от композитора Дмитрий Шостакович(!): годежът на Хитлер и Ева Браун в берлинския бункер е съпроводен от Сватбения марш на Менделсон, който като еврейски композитор е бил забранен в Третия райх.
Имаше и по-весели и занимателни съветски филми. Това бяха например няколкото музикални комедии отпреди Втората световна война на Григорий Александров и с музика на знаменития Исаак Осипович Дунаевский: „Цирк“, „Волга, Волга“ и преди всичко „Веселите момчета“ с джаз-оркестъра и с личното, неособено сполучливо участие на Леонид Утьосов. И в трите филма главна героиня е съпругата на режисьора, забележителната хубавица Любов Орлова. Неофициалният съветски химн и музикален сигнал на едновремешното Радио Москва „Широка страна моя родная“ е именно от филма „Цирк“.
Един днешен задълбочен и непредубеден преглед на тези три филма би открил в тях доста холивудски повеи. А и самата Любов Орлова с прическата, грима и изпълнението си е твърде близка до знаменитите си американски колежки от 30-те и 40-те години. Може би защото около 1930 г. съпругът й, заедно с големия режисьор Сергей Айзенщайн са били на дългосрочна командировка в Холивуд?
Но и американското кино е заимствало от съветското! Предполагам, че повечето от вас са гледали и добре си спомнят драматичните сцени и стрелба в чикагската гара от филма на Брайън Де Палма „Недосегаемите“ (1987 г.) с детската количка по стълбището на гарата. Режисьорът е изразил по този начин уважението си към Сергей Айзенщайн и неговия велик „Броненосец Потьомкин“ (1925 г.) с подобните сцени по голямото пристанищно стълбище в Одеса.
През годините на Хрушчовата „оттепель“ след 1956 г. филмовият репертоар на русенските кина съществено се разшири и обогати. Периодът от тогава до към средата на 80-те години беше може би най-благодатният за филмообичащата публика. 
Броят на кината нарасна до 8 „зимни“ и 7 „летни“
Ще се опитам да ги изброя: 
Зимни: „Москва“ („Модерен театър“), „Максим Горки“ („Роял“), „Здравец“, „Димитър Благоев“, „Дом на културата“, „Просвета“.
Летни: „Аврора“, „Дружба“, „Колодрума“, „Дом на учителя“, „Девети септември“.
Зимни и летни: „Цанко Церковски“ („Одеон“), „Ангел Кънчев“ („Свети Георги“).
Ходенето на кино, особено в откритите кина през топлите месеци, се превръщаше в малък празник за съответното семейство или компания. Например пред кино „Аврора“ се събираха стотици хора, познатите се приветстваха и повеждаха емоционални светски разговори. Темите често бяха свързани с предстоящата прожекция: съдържание, снимачен екип, главни изпълнители.
До към 80-те години имахме възможност да изгледаме голяма част от върховите постижения на западноевропейското кино: преди всичко френското и италианското. Запознахме се с най-известните му звезди. 
Наскоро имах възможност за пореден път да гледам двете Стендалови екранизации „Пармският манастир“ (1948 г.) и „Червено и черно“ (1954 г.) с незабравимия Жерар Филип, партниращ съответно на Мария Казарес и Рене Форе, респ. на Даниел Дарийо и Антонела Луалди. Усещането ми беше като за докосване до скъпи отколешни позлатени порцеланови украшения...
Искам да се спра по-подробно на
два култови филма от този период
„Тя танцува само едно лято“ от 1951 г., у нас прожектиран през 1954 г. Разтърсваща трагична шведска мелодрама за първата истинска и голяма любов на стокхолмски студент и бедно селско момиче. Този филм беше за нас, тогавашните „тийнейджъри“ едно истинско откровение, нещо, което до тогава не бяхме виждали и изживявали. Филмът се прожектира при колосален успех много седмици. Спомням си, че за първи път го гледах в кино „Цанко Церковски“ с билет за правостоящ, по-скоро криволежащ на пода пред първия ред в партера...
В този филм имаше и нещо нечувано и невиждано дотогава по нашите екрани: двамата главни герои в края на филма се изкъпаха голи в едно езеро! Но всичко беше заснето срещу светлината, така че се забелязваха само силуетите на двамата, без никакви съществени „подробности“... Наскоро гледах за пореден път филма и открих още „еротични“ сцени, които навремето грижовният цензор с голямата ножица е преценил като неподходящи за очите на младите комсомолци.
Филмът съдържа силни антиклерикални и антиконсервативни тенденции. Предполагам, че това е била основната причина той да бъде допуснат до нашенските екрани.
Изпълнителката на ролята на селското момиче Керстин беше нежната, плаха и безкрайно чаровна шведка Ула Якобсон, тогава на 22 години, но изглеждаща като на 16. Предприемчиви фотографи 
направиха копия от много нейни сцени във филма, които след това полулегално, но при огромен успех продаваха по панаири и сборове
По-късно гледах Ула Якобсон в още няколко, включително и отрицателни роли, но за мен тя си остана чаровницата Керстин. За съжаление и тя почина от рак твърде млада, само на 51 години.
Вторият филм е австрийската цветна музикална феерия с виенското ревю върху лед „Симфония в злато“. Филмът е от 1956 г., у нас бе пуснат по екраните през следващата година. Беше нещо абсолютно ново и невиждано до тогава у нас! Танците и музиката приковаваха вниманието на закопнелите за нещо по-леко зрители. Пленителната музика е от известния немски композитор Лотар Олиас, изпълнява се от Танцовия оркестър на РИАС-Берлин под ръководството на Вернер Мюлер. Трите ключови шлагера „Донг-дингел-данг“, „Фернандо“ и преди всичко „О, Джеки-Джо“ се изпълняват съответно от Алис Бабс, Фридел Хенш и Мона Баптист. В главните роли са големият и вечно фъфлещ и заекващ австрийски актьор Ханс Мозер и по-късният детектив в многобройните западногермански екранизации по Едгар Уолъс Йоахим Фуксбергер, с прякор Бляки. Преди няколко години отново си преговорих този филм. Вече е малко поовехтял, но е запазил в голяма степен непосредствения си чар.
Нахлуването на демокрацията и появата на новата телевизионна и сателитна техника, както и вече повсеместното навлизане на интернет откри нови хоризонти пред филмолюбителите. За хората от моето поколение това беше преди всичко 
възможност да наваксаме пропуснатите през няколкото десетилетия постижения
на холивудското кино. Ще спомена например епоса „Отнесени от вихъра“ от 1939 г. със забележителните Кларк Гейбъл и Вивиан Ли и „Доктор Живаго“ от 1965 г. по едноименния роман на Борис Пастернак с Омар Шариф и Джули Кристи. Както, разбира се, и безброй други. 
Например митично-легендарната мелодрама на Майкъл Къртиз „Казабланка“ (1942 г.) с неотразимите Ингрид Бергман и Хъмфри Богард. Поради недостатъчния си ръст, за много сцени в този филм Боги е трябвало да обува специални обувки с по-дебели подметки и високи токове...
Или бащата на всички филмови мюзикъли „Аз пея в дъжда“ (1952 г.) на Стенли Донън с невероятния актьор и танцьор Джийн Кели. 
Особено впечатляващи за мен бяха филмите на великия майстор на съспенса Алфред Хичкок. През годините на социализма той беше заклеймяван като реакционен създател на филми на ужасите, отклоняващи вниманието на трудещите се от класовата борба. Гледал съм по няколко пъти почти всички негови филми. Не съм преставал да се възхищавам на невероятните сюжетни ходове и занимателността на неговите истории. Има наистина и малко
„ужаси“, но те направо бледнеят пред това, с което всяка вечер ни поливат от телевизионните екрани
Голям ценител съм на т. нар. film noir. Създадени  са преди всичко през 40-те и 50-те години на миналия век главно в САЩ и във Франция. Това твърде често са екранизации на „твърдо сварените“ американски кримки на Реймънд Чандлър и Дашиел Хамет: „Малтийският сокол“ (1941 г.), „Дълбокият сън“ (1946 г.), „Спи, моя красавице“ (1944 г.), „Стъкления ключ“ (1942 г.) и т. н. Забележителен е напр. филмът „Двойна застраховка“ (1944 г.) по едноименния роман на Джеймс М. Кейн, издаден през 1991 и 2013 г. и у нас. 
Двукратно филмиран е и друг издаден у нас през  1994 и 2012 г. роман на същия автор - „Пощальонът звъни два пъти“. По-известна и смятана за по-успешна е втората екранизация от 1981 г. с дежурния негодяй Джак Никълсън и знойната прелъстителка Джесика Ланг. Първата екранизация е от 1946 г. с холивудските легенди Джон Гарфилд и Лана Търнър. 
Струва ми се, че 
световното кино от няколко десетилетия е попрехвърлило вече най-добрите си години
Сюжетите му са поизчерпани, всичко по-съществено вече са ни показвали и сме гледали. Сценаристите и режисьорите търсят спасение в „кавър версии“ на старите шедьоври, но рядко достигат художественото им равнище. Другата доминираща насока е все по-експлицитното и безсрамно ровене из спалните и под завивките на протагонистите. Или пък в най-ниските и гадни страсти и порядки на днешното ни благоденстващо(?) общество. От телевизионните екрани се лее кръв, стреля се безогледно, почти няма вече филм без масов побой. Странно е как многобройните добре платени министерски чиновници, мастити педагози и училищни психолози не могат да съзрат пряката каузална връзка между това телевизионно облъчване и непрекъснато нарастващата и все по-страшна агресивност у подрастващите...
Но нека да не бъдем като вечно мърморещите и недоволни старци, неизлечимо тъгуващи за „доброто старо време“!
А дали то наистина беше такова?