„В момента един наш другар свири на цигулка една тъжна мелодия и сякаш душата ми ще изскочи от мъка“, пише на младата си съпруга Йорданка русенецът Цоньо Петков, който през април 1944 година е мобилизиран и изпратен в Балчик. В продължение на пет месеца и половина Цонко и Данчето си разменят писма, в които споделят тревогите си, обичта си, загрижеността и очакването най-после да се сложи край на тази раздяла, но и на войната, която носи толкова беди. 
Писмата на Цонко и Йорданка Петкови, които са отскоро женени и имат бебче на по-малко от месец /първата им дъщеричка Петя е родена в първите дни на април/, е събрала в книга по-малката им щерка. Костадинка Райкова се ражда вече след като войната е приключила и семейството отново е заедно в Русе. 
Повечето русенци познават Костадинка Райкова - тя години наред работеше в отдел „Изкуство“ в библиотека „Любен Каравелов“. Познават я и като човек на словото - има няколко издадени книги, които говорят недвусмислено за литературната й дарба. Впрочем, от писмата, които си разменят родителите й, се вижда откъде е тази дарба. 
Костадинка Райкова е събрала писмата в книга със заглавие „Дори войната не ще ни раздели...“ - цитат от кореспонденцията. Русенката издава тази книга преди всичко заради собствената си фамилия - томчето е предназначено най-вече за потомците на семейство Петкови. Дори в края на изданието са прикрепени няколко листа с празни редове - за семейната летопис. 
Но заедно с това тези много лични и съкровени писма представят малко познати моменти от историята на град Русе /и не само/ в смутните военни години. 
„Обаждам ти се от Балчик, един малък и забутан град, в който още не сме виждали хубав ден и не знам дали въобще ще има такъв. Постоянно е ветровито, дъждовно и мъгливо времето. Няма хубава вода за пиене и даже за миене. 
И така, моето момиче, мъката става още по-голяма
пише Цонко на 1 май 1944-а. А няколко дни по-късно признава: „В момента един наш другар свири на цигулка една тъжна мелодия и сякаш душата ми ще изскочи от мъка. Въздишам тежко и се пренасям далеч в нашия край близо до теб, сладка моя, и при сладкото ни момиченце“. 
А съпругата Йорданка му отговаря: 
„Дажбите получих, а твоят любезен заместник вместо да ми даде повече масло, искаше да ме изиграе, но не го огря. Брат ти Велико и той е мобилизиран, но дали е заминал не зная. Друго ново няма, освен денем и нощем тревоги и гърмежи“. 
На 25 май Данчето пише на своето „момче“: „Онази вечер имаше тревога и пуснаха афиши - старци, жени и деца да напуснат градовете да не си изпатят както в София. Страх ме обзема. Непрекъснато вървят таврийци, мизерия до Бога. Всички стоим под страха да не ни сполети същото. Това може би ще ни принуди да се затикаме в тъмните села...“.
Таврийците са жители на Южна Украйна от български произход, заселили се там през турското робство, а по време на Втората световна война изселени от Сталин към Казахстан. Част от тях се връщат в прародината си, където с царски указ получават статут на българите, завърнали се от Северна Добруджа след Крайовската спогодба. 
А в писмо от 3 юни Данчето съобщава: „Страшен ад беше нощес, в 1 часа и трая до 1 часа и 50 минути. Целият град беше осветен. И пари да изгубиш в лозята, пак ще ги намериш. Не ято, а 
цели ята от бомбардировачи минаха и запалиха газьола в Гюргево
Пламъци до небесата. Още не са намерили хвърлените бомби за нашия петрол, които паднаха в Дунава. Да ме видиш как съм издраскана, за да прескачаме теловете при Габов, за да гледаме пожара...“. 
„Здравей, Цонко! Ето, обаждам ти се и днес с тия няколко реда, за да разбереш, че и днес останахме живи. Русе го поздравиха - пуснаха няколко малки бомби към старата гара и парка, но жертви няма. Гюргево гори и осветява сега града. Изглежда са запалени резервоарите... Хайде, до писане, ако останем живи“.
„Мила Данче, оня ден, когато се научих за бомбардировките над Гюргево и Русе, не ме хвана сън и до 12 ч през нощта се мъчих по нашия военен телеграф да приказвам с Русе. Най-после ми се удаде да говоря и разбрах, че Русе са го бомбардирали, но бомбите били малки, запалителни. Нямало жертви и щетите били незначителни. Всичко това ми причини голяма мъка, моето момиче, и съм се отчаял затова, че съм ви оставил сами там на огъня, а аз стоя тук безпомощен и не мога с нищо да ви помогна. Това отчаяние стига понякога до крайност. Животът ми се вижда тежък, безнадежден и само бащиното чувство към невинното дете, което съм създал и за което, въпреки всичко, трябва да живея, ме спира и ми дава сили и желание да живея“. 
„Много ще се радвам поне да се видим, та може и да ни убият...“, изплаква в друго писмо Данчето, когато мъжът й споделя с нея надежда да се отбие вкъщи за ден отпуска. 
За друга бомбардировка русенката, която живее с бебето в лозята на Чародейка, разказва на 29 юни: „Помислих вече, че не само не ще мога да те видя, но и да ти пиша. 
Страшен ад преживяхме снощи от 1 ч без 5 минути до 3.15 ч. 
Непрекъснато летене на самолети и непрекъснато биене на нашите батареи. Земята тътнеше от ужас. Нашият квартал /днешният „Ялта“ - б.а./, както разправят Микини, бил целият разтърсен - прозорци, врати, всичко строшено. Млекарската кооперация разрушена и др. разсипани. Такава голяма бомба хвърлиха, че тук /в лозята - б.а./, в стаята, стъпваме на пръст и хоросан. Аз, седнала до вратата, ме измести настрана. Всички бяхме посипани с пепел - ад ти казвам, устните ми са напрашени. Много съм убита в този момент и се чудя как ще преживея. Къде да вървя и какво да правя не зная, станала съм като луда... казват, че от Чародейка до Чифлика са хвърлени 30 бомби и е свален самолет. Училището „Петър Берон“ на „Борисова“ е разрушено...“. 
Съдбата захвърля подофицера Цоньо Петков от Балчик през София в Ниш, а след това в Шумен, накрая в Добрич. През това време неговото Данче и бебето Петя изживяват ужасите на бомбардировките, обстрелите и залповете на оръдията от лозята. След поредно ожесточено нападение със самолети от въздуха, те дори тръгват пеш към Щръклево, за да се подслонят при близки. 
И през цялото време и двамата не спират да мислят един за друг и да редят 
нежни, пропити с любов и грижовност редове
„Приеми това малко колетче, но с това разполагам в този момент - малко мастакулки, две наденички, сардела, сладко и джемпера. Може би си свършил парите - ето 200 лева и не гледай мене, че 1000 лева записах на тефтера да давам“, пише Данчето. И Цонко отговаря: „Днес, 11.Х., сряда сутринта отварям палатката, за да ме огрее сутрешното слънце, и насреща ми Крумчо, засмян до уши с колет в ръка. Зарадвах се много, защото тука откакто съм дошъл, само боб ядем... Отпуските ни се съкращават, тъй като се очаква всеки ден да тръгнем, така че не ще се видим, моето момиче... Целувам те както всяка вечер те целувам преди да заспя и ще заспя заедно с тебе, защото си неотлъчно в моето сърце“. 
За щастие събитията за влюбеното семейство имат щастлив край. Те се събират отново и продължават своя семеен живот. А за поколенията ще останат писмата им, които са една емоционално обагрена малка история, част от голямата драматична история на прелома на миналото столетие.