„Аз не бях политик“. Така е нарекъл своята автобиографична книга професорът по право и председател на 39-ото Народно събрание Огнян Герджиков. Преди дни той гостува на русенската четяща публика, за да сподели с нея тази своя книга, като срещата се превърна в симпатичен спектакъл с музикални изпълнения, стихотворения и ведро чувство за хумор. 
Заедно с Герджиков в представянията на изданието /с русенското вече са 15/ участва впечатляващият дует на сопраното Ана Боянова и актьора Емил Калев, известният български поет Недялко Йорданов и неговата съпруга, театралната актриса Ивана Джеджева. В Русе този творчески екип пристигна без Ивана Джеджева, но това не се отрази на артистичното представяне, което накара всички да забравят дори неистовата жега, която беше превзела и зала „Изкуство“ на регионалната библиотека „Любен Каравелов“. 
Жегата обаче много бързо отстъпи и беше пренебрегната от десетките русенци - 
те се поддадоха на откровения чар на гостуващия автор  
един от магнетичните и интелигентни политици в новата история на България, колкото и той самият да отрича, че е бил политик. 
А той „купи“ своите русенски фенове още с първите думи, с които се обърна към тях. С признанието, което прозвуча дори леко смущаващо: „Всички, които са ходили в казарма, знаят златното правило, че „Войникът не бива да бъде оставян да се види със свободно време!“. Но ето че аз преди три години, след като излязох от политиката, установих, че разполагам с предостатъчно свободно време. И си помислих: „Защо пък да не опиша живота си?!“. Седнах и започнах да пиша. Стигнах донякъде и други неща ме откъснаха от това занимание, а след това някак вече ентусиазмът ми се беше изпарил и дълго време не се върнах към ръкописа. Но ето че в един момент жена ми каза: „Добре де. Така ли ще оставиш тази книга, която си започнал - до средата?!“. Стана ми съвестно. И я довърших“, разказа Огнян Герджиков. 
И почти шокира седящите в залата с откровението, че в нея читателите ще намерят разказ за това 
„как в детството си бях бавно развиващ се, как не ме искаха в университета 
заради неблагонадеждното ми минало, как Бойко Борисов още ми дължи пари...“.
Мнозина се свидетели на това, че впечатлението, което някои от известните хора правят, докато човек ги гледа в новините по телевизията - впечатление на достъпни, човечни, добронамерени, открити и напълно земни - често се оказва измамно. Някак „за пред другите“. Разпространеният случай е избраните по случайност в парламента или в друга властова кохорта отведнъж да приемат, че са нещо по-различно и по-важно от останалите. Точно тази дистанция липсва при Огнян Герджиков. Той в продължение на час и половина разговаря с публиката, без да издига стени. Но това общуване без дистанция продължи след това поне още половин час, докато дава автографи. С всекиго намираше за какво да си поговори, всекиго успяваше да накара да се усети напълно равен, на всекиго успя да измисли оригинално посвещение. 
Вероятно тази човещина и достъпност са заложени у него още в семейството. От бащата Стефан, мнението на когото е било тачено и меродавно и от цялата рода, и от всички съседи - изречението „Стефко каза“ е било равнозначно на непреодолима истина. И от майката Тинка - изящната ценителка на книгите, но и на музиката и на валсовете във Военния клуб, която се спомина, след като навърши 100 години. 
Като дете Огнян Герджиков е бил не просто мълчалив, а безсловесен
Както сам признава, когато другите вече правели по цели изречения и знаели как да си поискат и вода, и конфитюр, малкият Огнян издавал единствено някакви отчаяно мучащи звуци. Стигнало се дотам, че една негова леля, която работела в помощно училище, взела да успокоява родителите му, че „какво пък, ще изкара училище, ще хване някаква професия...“. Нещо повече - лелята дори довела у Герджикови едно момче от нейното училище, за да видят, че не е страшно, оправя се детето. „Пък Огнянчо няма да става професор, я!“, рекла утешаващо роднината. 
Той и Огнянчо в младите си години нямал никаква мисъл по посока на професорството. Защото възнамерявал да се заминава професионално с... музика! Талантът да свири на пиано и флейта и прекрасният му глас давали не само основания, но и добри надежди България да се сдобие с още едно световно име на оперните сцени. Но съдбата решила друго. Все пак синът решил да избере бащината професия и започнал да следва право в Софийския университет. 
Докато бил студент, се занимавал с какво ли не - 
бил е хамалин и мъкнел торби с цимент нощем
изявявал се е като инструменталист и солист в оркестър, диригент, певец в хор и солист, илюзионист, актьор, спортист... Към това се добавят другите му „измерения“ - преподавател, юрисконсулт, политик, продуцент /на диск с музика, изпълнена от дуета на Ана Боянова и Емил Калев, част от който чуха и русенци/. „Аз съм като патицата, която може да плува, но има много по-добри плувци от нея. Може да тича по земята, но има много по-добри бегачи от нея. Може да лети, но има много по-добри летци от нея. От всичко по малко мога, но нищо като хората“, се описва професорът в своята книга. Скромността му е малко в повечко, но все пак признава: „Е, в областта на правото мога повече, но всичко останало са просто хобита“. 
Тъкмо като професионалист по търговско право още през 1988 година той установява колко упойващо медени са звуците на „медните тръби“ и колко е лесно да се почувстваш звезда. Ангажирали го в разработката на нов закон, където се искало капацитетното му мнение. Работата кипяла във вила на Витоша, а на сутринта той имал лекция в университета. Спокойно, ще те вземе кола и ще те закара, казали му „възложителите“. „На сутринта наистина ме взе оттам една излъскана лада, с едни килимчета вътре в салона. Шофьорът попита накъде да кара, аз му казах и потеглихме. Като слязохме вече в София и наближихме университета, изведнъж изпитах едно особено чувство: гледам, хората вървят пеш, тичат след трамвая, а аз съм в колата, возят ме. Защото съм важна персона. Защото върша нещо много важно за държавата. А те не вършат такова нещо! Усещането е неописуемо - ти си важен и знаеш защо! Ти си над другите!.. Слава богу, това състояние ме държа само няколко минути. 
Внезапно се освестих и си казах: „Слез на земята незабавно!“ 
Слязох. И оттогава не ми се е случвало нито веднъж да си помисля колко съм велик“, признава юристът.
И продължава: „Аз и затова не съм политик. За да бъдеш политик, трябва да бъдеш дебелокож. В главата на политика няма недомлъвки, премълчаване, всичко е директно“, казва Герджиков. Откъде дебелокожие у човек, който свири на флейта! - възкликва Ана Боянова.
Звездният ми миг в парламента беше свалянето ми от председателския пост, признава Огнян Герджиков.  
На 5 юли 2001 г. той е избран за председател на 39-ото Народно събрание. На 4 февруари 2005 г. 119 депутати гласуват Герджиков да напусне поста и така той е свален предсрочно от длъжността. Причина за това е активното участие на Герджиков в блокирането на парламентарния контрол върху правителството по повод скандалните опити на вицепремиера Лидия Шулева да осъществи сделка за приватизация на Булгартабак в нарушение на приетата от НС стратегия. 
Помня дебатите: редуват се защитници и противници, разказва той. „Помня, че д-р Атанас Щерев каза, че
всичко това ми се случва, защото съм стърчал една глава над другите
А аз накрая казах, че не съм безгрешен, но няма от какво да се срамувам от себе си. Че съвестта ми е чиста - и че това пожелавам на всички - да им бъде чиста съвестта, когато гласуват. И няма да забравя самото гласуване: 119 гласа за свалянето ми, 114 против, един въздържал се - моят глас. Тръгнах да излизам от залата под оглушителните аплодисменти на всички - наистина на всички депутати! Отидох в кабинета да си прибера нещата, тогава при мен дойде царят, стисна ми ръката и ми каза: „Герджиков, вие минахте през арката на славата!“. 
Недялко Йорданов високо цени дарбата на писателя Герджиков. Има някои забележки само към поезията му /Огнян Герджиков е автор на една детска стихотворна книжка и на други римувани творби/. Затова му е написал ода-наръчник, разкри поетът и прочете одата на русенци. В нея той употребява 70 рими на „Огнян“, за да покаже колко разнообразни варианти има точно на най-мъчната в българската поезия мъжка рима /с ударение на последната сричка/. И, разбира се, да сподели в една колкото шеговита, толкова и сериозна стихотворна изповед колко се възхищава от своя приятел.
Специално за „Утро“ професорът бе любезен да отдели малко време след представянето на книгата и след продължителното общуване с читатели. За да признае дали има нещо, за което да съжалява от политическия си период. За съжаление, 
аз не съм различен от всички останали българи, на които „отпосле“ им идва 
мисълта какво непременно е трябвало да направят, но го установяват твърде късно. Можеше да направим много повече в различни посоки. Тъжно ми става, като се обърна назад и като видя, че за съжаление, не направихме много за пенсионерите, за да не живеят сега над 2 милиона души в мизерия. Забавихме и инфраструктурните проекти - не трябваше да го правим, а ето, сега виждаме как някой друг си приписва заслуги, които не са негови“. А колкото до копията на „Приказка за стълбата“, които Герджиков като председател на Народното събрание беше наредил да се оставят на всяка депутатска банка, той е лаконичен: „Поне на един човек от депутатите този текст да е въздействал, значи нещо съм постигнал! Не може да не е помръднало вътре в душата поне на няколко души, след като са прочели текста!“. 
И накрая разказа колко много харесва Русе и колко много му се е искало да дойде тук, а все не оставало време. Затова сега наистина се радвам, че мога да дойда и да споделя с тези прекрасни хора това, което съм написал, и това, за което си мисля, каза юристът. Русе в моите представи винаги е бил един културен център още от време оно, имате основания да се гордеете, каза той. И допълни: „Надявам се да запазите и това усещане, но и този дух на града, който десетилетия наред е диктувал дневния ред в страната!“.