Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участвува в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непозната история на Русе и региона.

Малка плоча на мраморен постамент върху отдалечения и брулен от ветровете връх Три уши до Сливница. И един заличен гроб в Русе. Но незаличен спомен за жертвоготовността в името на Родината. За това говори дори само фактът, че паметникът на русенския капитан Марин Янакиев Маринов е осветен и открит на 5 октомври 2007 година по инициатива и с личното участие на Стоян Икониев и Илия Лютов - членове на РСОСЗР Русе, и с помощта на фирми дарители от Русенския край.
Броени дни след бляскавата победа на младата българска армия сред пущинаците и сипеите край Сливница срещу вероломството на западните ни съседи се появява книгата на военния историк полковник Д.Мамарчев. „Кратки биографически сведения за загиналите български офицери и портупей-юнкери във войната със Сърбия през 1885 г.“. Седемнадесетте очерка за най-изтъкнатите герои, отдали живота си в първата война, която България води в защита на своето обединение, започват с този за изтъкнатия представител на русенската фамилия Маринови, на Марин Янакиев.
Има очерци и за други герои, в това число и за други русенци, но не случайно разказите започват с него
Марин Янакиев Маринов е роден в нашия град на 25 март 1859 г. (или според други източници в 1856 г.) в рода на уважаваните търговци Маринови, известни още и като Маринович. Те са с утвърдени имена в стопанския и икономически живот на Русе още от края на XVIII столетие. Думата им е равна на злато, на подпечатан и подписан договор. Бащата Янаки е абаджия и съдружник във фирмата на Костаки Маринович. Той често гарантира с думата си имотни и търговски сделки, става свидетел на делби и завещания, участва активно в дейността на русенската община. Свидетелства за това са документите от русенския Държавен архив, в чиито фондове за работата на общината името на бащата, на Янаки, фигурира до подписите на други видни русенци при решенията по важни общински дела. Домът на фамилията на Янаки Маринов се локализира в русенската махала „Бекче (или Бахче) Чифлик“ още в 1862 г. По малко данни се откриват за по-малките деца в семейството, за дъщерята Павлина (р. 28.6.1862 г.) и за най-малкия син Петраки (р. 28.6.1864 г.). Икономическият просперитет на семейството позволява на неговите млади издънки да получат най-доброто образование за времето си. А вродената им интелигентност и начетеност дава възможност да се изявят и на духовното поприще в еволюционизма по пътя на българското общество за националното ни Възраждане.
Младият Марин Янакиев дотолкова се изявява в учението, че почти веднага след завършването на русенското петкласно училище е 
изпратен през 1872 г. да учи в реномирания „Робърт колеж“ в Цариград
Дипломира се с висок успех през 1875 г. и почти без пауза започва работа в русенския клон на най-реномираната финансова институция в границите на Османската империя - Отоманската банка. Няколко месеца преди това „стажува“ като писар при известен русенски търговец-житар. Руско-турската война от 1877-1878 г. го заварва на важната длъжност книговодител в банката.
Въпреки че се е посветил на мирното поприще, Марин Янакиев изпълнява призива на първия набор за младата българска армия.
Тук е необходимо да обърна внимание на последващи грешни позовавания и да се опитам да ги отстраня.
Военните архиви и някои публикации още от края XIX век ясно индикират встъпването му на редовна военна служба на 23 август 1878 г. в първото българско военно формирование в Русчук: 23-та русенска дружина. Именно сведенията от военните архиви и дешифрирания от русенската историчка Теодора Бакърджиева османски регистър „нюфуз дефтери“ позволяват да се конкретизира годината на раждането му - 1859-та. Известно е, че след 5 месеца новобранска служба в Русчук, на 12 декември, е изпратен, или командирован, както пише Д. Мамарчев, 
да продължи образованието си, вече на военното поприще, в „новооткрившето се военно училище“
в столицата, където е „заедно с тези офицери, които сега съставляват първий випуск от споменатото училище и на които ний гледахми с радост и въсхищение, като на пръви български офицери“.
След една година, на 10 май 1879 г., младият Марин Янакиев е произведен в първо офицерско звание, прапоршчик, не след дълго преименувано в подпоручик. Воден от родолюбивите си чувства, той настоява и получава назначение отново в родния си град и в Русенската дружина, откъдето е започнал воинският му път и където сега се завръща на длъжността дружинен адютант. Но показаните качества на интелигентен и начетен офицер не остават незабелязани. Няколко месеца по-късно, през ноември, спешно е откомандирован от Русчук и 
назначен за флигел-адютант в свитата на младия княз Александър I Батенберг
В едва прохождащите редици на младата българска армия Маринов изпъква като бяла врана и като противник на силното руско влияние, насаждано в армейските среди на Княжеството. При отсъствието на избор скоро след производството на 30 август 1882 г. в следващия чин поручик е изпратен с още няколко български офицери в 1883 г. да продължи военното си обучение в Русия. Там е зачислен в Императорския стрелкови батальон, квартируващ в Царско село до Петербург. Започва да посещава и офицерската стрелкова школа в Ораниембаум, след дипломирането в която Маринов се надява да продължи в някоя от руските военни академии. Но... „известните спречквания между руското правителство и българский княз, побъркали и той по-рано от другарите си бил извикан и назначен на предната си длъжност - флигель адютантин“.
В навечерието на Съединението при все по-усложняващата се политическа обстановка в българското княжество 
Марин Янакиев запазва верността към клетвата си пред Отечеството, Знамето и Княза
Ето накратко как на близо 50 страници Артур фон Хун описва един от епизодите за първия русофилски опит за преврат в книгата си „Борбата на българите за Съединението си. Политическо-военна история на българо-румелийските събития в 1885 год.“ (1890 г. и преиздадена 2013 г.). Авторът е германски военен кореспондент в руско-турската война 1877-1878 г. на в. „Кьолнише Цайтунг“, който е отново в страната ни и отразява Съединението и последвалата сръбско-българска война. Епизодът е от средата на лятото на 1883 г.:
„В една прекрасна нощ двамата генерали (Л.Соболев и К.Енрот - б.а.) дойдоха в княжеския палат и искаха да влязат в стаята на княза. Но на дежурний адютантин, Маринов, който като герой падна при Сливница, работата се показа съмнителна и той им забрани влизанието. След като двамата генерали се опитаха да влязат насилствено при княза, Маринов грабна револвера си и им каза ще ги застрели, ако се опитат да престъпят прага на княжеската спалня. Сетне Маринов повика телохранителите на Княза и извести Господаря си за станалото. Князът заповеда да прегледа околността на палата и какво се намери там? - няколко впрегнати файтона и няколко хиляди прокламации, в които се казваше, че добрия Българский народ се възбунтувал против недостойния си Господар Батенберга, запленил го и откарал зад граница...“
Себеотрицанието на младия офицер осуетява този първи опит за детрониране на княза
но само след няколко години, през 1886 г., напътстваните от Москва русофили успяват.
В навечерието на Съединението, на 30 август 1885 г., Марин Я.Маринов е произведен в чин капитан. Когато руският братовчед, император Александър III, разгневен, че Съединението е извършено без неговата воля, изтегля от България всички руски офицери и Батенберг е изправен пред трудна дилема. За началник-щаб на войската е назначен едва 25-годишният капитан Рачо Петров. Другите млади офицери също получават високи длъжности и почти не остават хора, които да командват полковете и дружините. Тогава, стремящ се да служи още по-всеотдайно на Отечеството си, Маринов успява да убеди княз Александър и последния го назначава на 21 септември 1885 г. за 
командир на Трети пехотен Бдински полк
длъжност, в която встъпва на 1 октомври с. г. 
Преди това младият офицер записва името си и в славната история на Съединението. На 2 септември 1885 година се случва едно важно събитие, което обаче почти не се споменава в героичните хроники на Съединението. Това е тайната среща на княз Александър Батенберг с дейци от Южна Румелия, на която е взето съдбоносното решение. През август край Шумен се провеждат големите годишни маневри на войската на Княжеството. В деня на тяхното приключване в полевия лагер се явяват румелийският майор Сава Муткуров и Димитър Ризов, активни деятели в подготовка акта на Съединението. Посреща ги адютантът на княза капитан Марин Маринов. „Румелийците“ директно заявяват на княза, че събитията в областта са назрели и Съединението може да бъде обявено всеки миг. Младият княз все още има своите страхове и съмнения. Той се опитва да избере колеблива позиция и пита адютанта си за мнението му. Капитан Маринов кратко отвръща „Аз съм българин, Ваше височество!“ На Княза не му остава нищо друго освен да заяви „Аз също съм българин!“ 
Започва „войната на капитаните“ за оцеляване на обединена България
През Сръбско-българската война полкът на капитан Маринов се сражава на първа линия още във втория ден на войната - при Врабча (3 ноември). Като началник на Врабчанския отряд, с участието на 1-ва и 2-ра дружини от бдинския полк, цял ден задържа сръбските нашественици на границата. Все пак накрая българите отстъпват пред многочисления противник и се изтеглят към Сливница. Хронистите на войната разказват, че капитан Маринов успява да спечели сърцата на своите войници с храброст, която за мнозина граничи с безразсъдност. Командният му пункт е в предните окопи. Когато изпраща вестовоя си Радой с донесение до щаба и войникът е ранен между двете позиции, командирът лично достига до него и го изнася под дъжд от сръбски куршуми. 
Капитан Марин Маринов се превръща в Рицаря на войната на 7 ноември 1885 година при Мека Црев и Три уши. Атаката на Три уши, водена лично от него, е последната му битка. Частта заема позиции на десния фланг на Сливница, на рида Три уши, където се сражава между 5-7 ноември. На 7 ноември, решителния ден в битката при Сливница, се взема решение за атака „на нож“ към съседния връх.
Капитан Маринов лично повежда войниците си за финалния щурм на върха и той е успешен
сърбите не дочакват схватката и се изтеглят на последния връх. За съжаление капитанът е тежко ранен в гърдите. На първата лека рана той даже не обръща внимание и продължава да води атаката. Бдинци изпълняват заповедта на насочената напред командирска сабя.
Подробности за мъжественото поведение на капитан Маринов и след тежката рана предава хронистът полк. Д. Мамарчев русенският в.“Славянин“, както и в.“Търновска конституция“. Евакуиран по спешност от бойното поле, той първоначално е настанен в създадения военен лазарет в тогавашната сграда на Народното събрание.
Каква символика - поразеният герой е положен в основите на парламента, носещ девиза „Съединението прави силата“
Дори в тежкото си състояние Маринов намира сили и застава „на почест“ пред дефилето на завръщащата се в София победоносна българска войска. С намесата на Княза от Германия са призовани трима водещи хирурзи, които правят втора, сложна за времето си операция, при която е отстранено дори и едно от ребрата му. Уви, въпреки положените грижи и вниманието, с което е обграден след пренасянето си в двореца на Княза, на 18 декември, около полунощ капитан Марин Янакиев Маринов склопява очи.
Същия ден Княз Александър изпраща в Русе съболезнователна телеграма, а секретарят му, Г.Тъпчилещов уведомява софийските граждани, като пише: „...Негово Височество, като изгубва завсегда в лицето на капитана Маринова един верен, храбър офицерин и добър приятел, ми заповяда, да помоля всичките приятели и познайници на покойния, да присъствуват на опелото, което ще стане в съборната църкова, утре на 20-й по 11 часа сутринта...“
В присъствието на многолюдно гражданство, военни, дипломатически агенти, в скръб, увенчана и с привкуса на гордостта от победата, 
Князът прекъсва ритуала на погребване тленните останки на героя и обявява молбата на роднините му тялото да бъде пренесено и погребано в родния му град, в Русчук
Молба, която е приета присърце и изпълнена с уважение и достойнство от младия монарх. Тялото е балсамирано и въпреки лошите климатични условия е изпратено с воински почести за Русе.
Ето как русенският вестник „Славянин“ в брой 58 от 1886 г. отразява погребването на героя в родния му град: 
„На 26-й Декемврий заранта, биде тържественно посрещнато телото на героя Капитана Марин Я. Маринов, което по желанието на неговите родители, биде пренесено в Руссчук. Множество народ, една дружина солдати с военната музика, ученици и ученички беха излезли от вън града, към Търновский път да посрещнат отличния пълководец, които се рани при Сливница, като се бори срещу неприятеля. Телото се посрещна и занесе в черква, гдето след един парастас и едно слово, което се исказа, се занесе с същото тържество до гробищата. Там след едно слово, се положи в гроба. Въобще отдадената чест на покойния, беше една от най-тьржествените“.
И си позволявам да завърша с призива на хрониста Д. Мамарчев от ония години: 
„...Такива дела, като вернност към Господаря и храброст на бойнното поле, действително заслужват всенародна обич. В неговото лице, ний мислено се молихме и испращахме всички герои, паднали през Българо-Сръбската война, памятта и имената на които сме длъжни да увековечим, тъй като те са залог на днешната ни свобода и благоденствие“.