Ливингстън. За какво друго можете да се сетите при произнасянето на това име, освен за създадената през 1988 г. изследователска база „Св.Климент Охридски“ на едноименния остров, който е част от антарктическия архипелаг Южни Шетландски острови. И това е първото от 40-те години на 20 век насам и може би последно териториално разширение на България. Символично, но все пак разширение - да не забравяме, че България е една от малкото страни със собствено седалище в Антарктида.
Чие име носи този географски далечен, но духовно близък до нас остров? Нека помогнем - кръстен е на Дейвид Ливингстън, шотландски лекар и пътешественик-изследовател и въобще една от бележитите личности от викторианската епоха.
Той е роден в Шотландия на днешния ден през 1813 г. в протестантско семейство и заедно с други деца още от десетгодишен работи в тъкачна фабрика. Дейвид е религиозен като баща си, но за разлика от него освен книги по теология чете и много научни книги и се интересува от природата. На 23-годишна възраст записва медицина в Глазгоу, през 1840 г. продължава следването си в Лондон, като успоредно с това 
участва в дейността на Лондонското мисионерско дружество
През същата година се дипломира и е ръкоположен като мисионер.
През март 1841 г. пристига в Южна Африка и се установява в мисията Куруман в страната на бечуаните. За късо време много добре научава езика им, владеенето на който впоследствие му помага извънредно много по време на неговите пътешествия, тъй като езикът на бечуаните е един от езиците банту, които са много сходни помежду си. Още през 1842 навлиза в Калахари по-навътре от всеки друг европеец дотогава. В продължение на осем години пътува из вътрешността на южната и централната част на континента и се запознава с местните езици и обичаи. Многократно влиза в сблъсък с местните бури /белите заселници/ и португалци заради жестокото им отношение към африканците и си създава репутация на убеден християнин, смел изследовател и пламенен борец с робството.
През 1843 г. основава собствена мисия на мястото, където след това е създаден протекторатът Бечуаналенд. По време на едно от пътешествията през 1844 г. 
влиза в схватка с лъв
и получава сериозна рана на лявата ръка, която остава увредена за цял живот. През 1845 г. се жени за Мери Мофет, която неизменно го съпровожда при пътешествията му до смъртта си през 1862 г. и му ражда 4 деца.
Заради предпочитанията на мисионера да оказва медицинска помощ и да води просветителска дейност църквата застава срещу него. Още по-крайни са бурите, които не могат да приемат идеята му да се създаде мрежа от училища за местното население. Затова Ливингстън решава да премести базата си на север, където белите все още не са проникнали.
В началото на юни 1849 г., съпровождан от двама ловци-англичани и няколко водачи африканци, шотландецът пресича пустинята Калахари от юг на север. На 1 август открива езерото Нгами и разположените на изток от него блата Макарикари. Изследването на езерото в съчетание с по-раншните наблюдения на други пътешественици довеждат Ливингстън до извода за прогресиращото пресъхване на вътрешните части на Африка, извод който се потвърждава и от последващите изследвания на района.
За своите изследвания Ливингстън е 
награден от Кралското географско дружество с медал
и парична премия. От тогава започва сътрудничество между Ливингстън и Кралското географско дружество, продължило през целия му живот. И е имало защо да бъде подкрепян - Ливингстън е първият европеец, прекосил (1855 г.) Южна Африка от запад на изток. Той установил местоположението на повече от 1000 географски пункта.
По време на първата си експедиция Ливингстън се надява да достигне до племената макололо, негови приятели от предишните години, преселили се на север под натиска на белите заселници и враждебните им зулуси. Поради невъзможността на намери нито водач, нито лодки с които да премине разлялата се широко река Ботлетле, Ливингстън се отказва да продължи на север и се завръща в базата си в Колобенг. На следващата година заедно с един от английските ловци прави нов неуспешен опит да достигне до земите на макололо, а през 1851 опитва за трети път и се поздравява с успех.
През юни 1851, заедно с цялото си семейство Ливингстън продължава на североизток от блатото Окованго и открива долното течение на Куандо (Линянти, Чобе, десен приток на Замбези), в селището Сешеке основава мисия, става приятел с вожда на силното племе макололо и в края на месеца открива река Замбези. Това е
първото голямо откритие на Ливингстън
защото на съществуващите до тогава португалски карти реката е дадена далеч на изток.
Избухналата в края на 1851 г. в района на Сешеке епидемия от жълта треска кара Ливингстън да изпрати семейството си в Европа, а той да се върне и да продължи да търси по-здравословен район в сърцето на Африка, който да стане база на новите му изследвания. След като натоварва семейството си на кораб в Кейптаун, се отправя обратно на север към страната на макололо. По време на завръщането му в Куруман Ливингстън научава, че по време на отсъствието му бурите са нападнали Колобенг, разграбили са дома му и са подпалили цялото селище. Това произшествие окончателно го убеждава в решението му да продължи да търси нова база на север. В края на май 1853 г. пристига в Сешеке и започва подготовка за нова експедиция, целта на която е да се установи пряка търговска връзка между страната на макололо и атлантическото крайбрежие, без посредници - странстващите търговци из Ангола, изкупуващи слоновата кост на безценица.
През юли и август 1853 г. с отряд от 160 макололо на 33 лодки Ливингстън
предприема разузнавателно пътешествие, като се изкачва по Замбези
до устието на левия й приток Кабомпо, след което се завръща в Сешеке.
На 11 ноември 1853 г., вече в намален състав тръгва нагоре по Замбези. През февруари 1854 вторично открива езерото Дилоло в басейна на Замбези. Открива вододела между Конго и Замбези, продължава на запад-северозапад и пресича река Касаи и реките Чуамбе, Лвашима, Чикапа и Квилу. В началото на април пресича река Кванго (ляв приток на Касаи) и на 31 май 1854 г. излиза на Атлантическия океан при Луанда, като по този начин извършва своето първо пресичане на Южна Африка, тръгвайки от Кейптаун.
В средата на 1855 г. групата се завръща в земите на макололо, където са посрещнати като възкръснали мъртъвци. В началото на ноември 1855 г. с нови 114 спътници от племето макололо Ливингстън достига до Замбези и започва спускане по нея. На 18 ноември 1855
открива грандиозния 120-метров водопад на река Замбези, който нарича Виктория
Опасните бързеи и прагове надолу по реката след водопада го принуждават да заобиколи по суша, като през декември 1855 г. открива река Кафуе (ляв приток на Замбези) и по нея се спуска до Замбези. По нататъшния път надолу по реката довежда до откриването на друг голям ляв приток - Луангва, от който започват известните вече на португалците райони.
До устието на Луангва местното население не създава на Ливингстън и неговите спътници никакви пречки - напротив, навсякъде ги посрещат радушно. След това обаче отношението към пътешествениците рязко се променя. Въпреки всички трудности Ливингстън и неговите верни макололо успяват да избегнат въоръжения конфликт с местните племена, дори получават лодки от тях и на 3 март 1856 г. пристигат в първия португалски пост Тете, а на 20 май 1856 г. - устието на Замбези в Индийския океан.
Така изследователят завършва грандиозното си първо пътешествие, продължило 7 години, при което извършва двойно пресичане на африканския континент от Кейптаун до Луанда на Атлантическия и от там до Индийския океан. През декември 1856 г.
се завръща в Англия като национален герой
а новините за откритията му събуждат безпрецедентен ентусиазъм. През 1857 г. издава книгата „Пътешествия и изследвания на мисионера в Южна Африка“, която е отпечатана и разпродадена в 70 000 екземпляра и преведена на почти всички европейски езици. Удостоен е с аудиенция при кралица Виктория и в продължение на 6 месеца изнася лекции и речи из цялата страна.
Английското правителство желае да се възползва от авторитета на Ливингстън сред африканците и го назначава за консул в Келимане, Мозамбик. През март 1858 г. Ливингстън заминава за новата си месторабота, като взема със себе си жена си, брат си Чарлз Ливингстън и сина си Робърт Ливингстън и пристига в Келимане през май същата година. След като става консул, Ливингстън се отказва от скучната мисионерска дейност и се заема с научно-изследователска работа. Той съзнателно поставя своята дейност в служба на колониалната експанзия на Великобритания, тъй като погрешно предполага, че под британско господство ще се прекратят изтребителните междуплеменни войни и лова на роби.
Една година след пристигането си в Мозамбик Ливингстън 
започва организацията на нова експедиция
във вътрешността на континента. Тази експедиция е много по-добре организирана от самостоятелното му първо пътешествие, има на разположение необходимото оборудване, припаси и колесен параход („Ма Робърт“), всичко това осигурено от британското правителство.
Основната задача пред експедицията е откриване и уточняване на течението на Замбези в участъка от водопада Виктория до устието на река Луангва, който по време на първото му пътешествие е заобиколен. Наред с това Ливингстън твърдо решава да направи всичко по силите си за предотвратяването на търговията с роби на португалците.
Изследователската работа започва през юли 1858 г. с картиране на делтата на Замбези. След това експедицията достига до Тете, избран за главна база. Там Ливингстън е радостно посрещнат от своите приятели макололо - неговите верни спътници от първото му пътешествие, които
търпеливо го очакват две години да се завърне
От Тете корабът се отправя нагоре по реката, но поради маловодието й през този сезон пътешествениците не успяват да преминат през праговете Кебрабаса. Ливингстън преценява, че по време на пълноводие праговете са достъпни за плаване, но с параход с по-голяма мощност и Ливингстън изпраща молба до британското правителство да му доставят параход с необходимата мощност, за да може да изпълни поставената пред него задача.
Докато очаква пристигането на новия параход, шотландецът не спира изследванията си.
В началото на 1861 г. от Англия пристигат два нови речни парахода „Пионер“ и „Лейди Няса“.
През август 1861 г. експедицията се изкачва по река Шире на платноходки до водопадите Мърчисън. От там лодките са пренесени през водопадите по суша и в началото на септември Ливингстън и неговите спътници навлизат в южната част на езерото Малави. В резултат от своите изследвания и наблюдения Ливингстън
съставя първата вярна карта на езерото
На 27 април 1862 от тропическа малария умира жена му Мери Мофет-Ливингстън.
През втората половина на 1863 г. Ливингстън изследва областта на запад от езерото Малави (Няса) (вододела между него и левия приток на Замбези река Луангва). Там той научава от местните жители, че на северозапад има друго голямо езеро Бангвеулу, но не успява да го достигне заради настъпващия дъждовен сезон.
Същата година британското правителство отзовава експедицията с аргумента, че постигнатите резултати са далеч от очакванията. Пресата обявява похода за провал и Ливингстън има големи трудности в търсенето на пари за по-нататъшните си пътувания.
Основната цел на третата експедиция на Ливингстън е откриването на изворите на Нил. Тя е организирана от Британското кралско географско дружество по инициатива на неговия президент Родерик Мърчисън. Финансира се изцяло от британското правителство, което се стреми да използва големия авторитет на Ливингстън за разпространението на английското влияние в Африка и за тази цел му е предложен постът британски консул в Централна Африка.  
Условията, които представя тази длъжност - без заплащане и право на пенсия - граничат по-скоро с оскърбление
но въпреки това Ливингстън приема предложението, предполагайки, че в ролята си на консул ще може много по-успешно да се бори с търговията с роби.
След като анализира всички дотогавашни издирвания на изворите на Нил, Ливингстън стига до заключението, че изворите на реката трябва да се търсят доста по-далеч на юг от езерото Виктория. На 4 април 1866 г. отрядът, начело с Ливингстън тръгва на път и следват години на изнурителни преходи и смъртни опасности.
Намирайки се в дълбините на Африка, пътешественикът рядко получава възможност да изпрати вести за себе си в родината, затова 
възникват сериозни опасения, че е загинал
Първите слухове за неговата смърт се разпространяват още в края на 1866 г., но още през следващата година са опровергани от британския лейтенант Едуард Янг, оглавил първата спасителна експедиция. По-късно от Ливингстън са получени няколко писма, отправени от него в Занзибар от бреговете на езерата Мверу, Бангвеулу и Танганика, но след това настъпва дълго мълчание и безпокойството за неговата съдба достига своя апогей.
Организирани са няколко спасителни експедиции, като най-голям късмет има експедицията на Хенри Мортън Стенли от американския вестник „Ню Йорк Хералд“, която го намира в Уджиджи, на източното крайбрежие на езерото Танганика. Тогава се ражда прочутата фраза „Доктор Ливингстън, предполагам?“.
Точната дата на срещата им не е известна - според дневника на Ливингстън това е между 24 и 28 октомври, докато според Стенли е 10 ноември 1871 г. Стенли снабдява Ливингстън с различни предмети от първа необходимост, в т.ч. медикаменти, от които той особено се нуждае, и стария пътешественик отново е готов за нови изследвания.
Последният опит на британеца да открие изворите на Нил приключва на 1 май 1873 г. - денят на смъртта му, дошла след заразяване с малария. 
Великият пътешественик, изминал над 50 000 км и направел безценни открития, е тържествено погребан на 15 април 1874 година в Уестминстърското абатство редом с гробниците на крале и най-големите знаменитости на Англия.
По материали от интернет