Точно 30 години след като Олимпийският огън беше запален в Сараево през 1984 г. градът отново е в пламъци. В последните седмици протестиращи щурмуваха държавни сгради, разгневени от социалното си положение, ширещата се бедност, замиращата икономика и застоя в обществения и политическия живот.

Когато огънят беше запален през 1984 г., бях на седем години и живеех точно срещу Олимпийския стадион. Не можахме да спим две седмици, тъй като пламъкът беше много силен. Но в същото време бяхме много щастливи, това беше пламък на просперитет, мир и безкрайни възможности, пише Игор Штикс от британския вестник "Гардиън".

По онова време Сараево беше това, в което ЕС искаше нейните държави-членки да се превърнат – проспериращ, разнороден и светски с функциониращи индустрии, социално равенство, завидна социална мобилност и последователен растеж. ЕС, както вече знаем, не успя да изпълни тази амбиция.

Има още една сцена от миналото. Десет години след Олимпийските игри Сараево беше в руини, точно това, което Европа смяташе, че е оставила зад гърба си – обсаден и опустошен град, жертва на нарастващ национализъм и религиозно разделение, пейзаж на Босна, осеян с концентрационни лагери и масови гробове. Европа гледаше, без нищо да направи, сякаш картината, която смяташе, че е оставила завинаги в миналото си, беше твърде хипнотизираща.

Сега отново Сараево и Босна са огледало на Европа, на нейното настояще и бъдеще. Босненските градове приличат на Лондон през лятото на 2011 г. и на покрайнините на Париж през 2005 г. - експлозия от гняв и анархично разрушаване на всички символи на политическата, социалната и икономическата власт. Близо 20 години след Дейтънското мирно споразумение изглежда, че местните елити и международните играчи са постигнали консенсус само по една точка – как бързо да възстановят капитализма в страната. Масовата приватизация доведе до почти пълна деиндустриализация и зависимост от вносни стоки и услуги, финансирани от заробените от дългове граждани и тяхната слаба държава.

Резултатът е, че етно-националистическите елити, до голяма степен отговорни за войната, бяха възнаградени в мирно време не само с етническото разделение, но и с цялото богатство на териториите, които контролират. Това беше елитът, който международната общност и ЕС чрез маргиналните си политици, изпрати като "върховни представители", смятани за техни основни партньори. Гражданите трябваше да бъдат държани настрана.

Но има една голяма разлика с безредиците в други европейски градове и именно тук положението в Босна е пряко отражение на това в Европа в момента – това не е бунт на дискриминирани и героизирани групи, държани в териториално отношение в покрайнините на големите градове. Това е бунт на цялото население, подложено на икономическо обедняване, социално опустошение и политическа нищета. В това отношение Босна е отражение на бъдещето на Европа – неуправляемо население, изтощено от строгите икономии и оставено само на себе си след рухването на останките от социалната държава, държава без перспектива за растеж, управлявана от елити със съмнителна или никаква легитимност, които използват тежковъоръжена полиция, за да се защитават от обикновените граждани.

Но днес Босна изпраща още един образ. В цялата страна бяха създадени народни асамблеи или пленуми, особено похвален пример е пленумът в Тузла, който стана толкова значим, че сега може да прави назначения на местно ниво. Говорим за обикновени хора, които са отчаяни и гневни, но в същото време решени да се борят за по-добър живот, въпреки всички институционални препятствия. Те не просто скандират лозунги за това как трябва да изглежда демокрацията, а настояват демокрацията на участието да се превърне в практика.

Босна ни показва сценарии на безредици в други европейски градове, но също и изход от тях чрез борбата на нейните граждани за социална справедливост, равенство и демокрация. В действителност Босна предлага картина на това, в което Европа трябва да се превърне, за да не бъде въвлечена неусетно в бедствие, както стана преди един век, когато убийството на Франц Фердинанд в Сараево отбеляза началото на Първата световна война. Европа не слушаше тогава, точно както не последва картината, която Олимпийският огън в Сараево прожектираше на прозореца ми през 1984 г. Дали и сега няма да разбере посланието, което босненските граждани изпращат? Дали Европа ще се впусне да потушава този пожар, само за да види много скоро как избухва в друга част на континента, когато може да е твърде късно?