„Всичко, което преживее писателят, е тухла в литературата, която прави. Достатъчно е да имаш дарбата да съпреживяваш - това, което днес е модерно да се нарича емпатия. Иначе казано, да съпреживяваш нещата на другите, да ги споделяш, да си съпричастен. Не знам за емпатията, но определено имам симпатия към хората и я използвам във всичко, което правя“. Това каза професор Боян Биолчев, който завчера гостува на русенската четяща публика, когато издателят Иван Гранитски представи седмия том от събраните съчинения на Биолчев. Седмият том е романът „Амазонката на Варое“ - това е книгата, която има може би най-сложна съдба и сравнително дълъг път до излизането си на бял свят. Затова пък това е и един от най-интригуващите романи на Биолчев. 
Впрочем, самият той казва за „Амазонката“: „Това е книгата, която ме правеше истински щастлив, докато я пишех. Нещо повече. Стана така, че след като започнах да я пиша, в един момент заживях с усещането, че 
моите герои ме изгониха и заживяха свой живот
в който не показваха никакво намерение да ми се подчиняват. Те започнаха да си правят каквото си искат и за мен остана единствено да записвам това, което се случваше с тях. Такова нещо на мен ми се случваше за първи път в моята писателска работа“.
Когато това го казва човек, за когото литературата е и творчество, и изследователска кариера, със сигурност можем да му повярваме. Като литератор и като учен Боян Биолчев несъмнено е запознат добре с онези мистериозни усещания на мнозина от великите разказвачи - като Гюстав Флобер, който възкликва: „Мадам Бовари - това съм аз“ и разказва, че докато пишел финалните страници на безсмъртния си роман, усещал в устата си горчивия вкус на бадеми от арсеника, с който се самоубива неговата героиня Ема. 
Книгата, която доведе преди дни проф.Биолчев в Русе, е писана цели три години. Ето какво разказа авторът за нея: „Преди три десетилетия написах сценарий, потопен в смешното на историята ни. Този сценарий обаче бе отхвърлен категорично и безапелационно от художествения съвет на киното. Тогава един от нашите кинокорифеи, ми каза, като излязохме в коридора: „Много е подигравателно това, което си написал. 
Нашият зрител не е дорасъл за национална ирония!
Запомнил съм тези думи. И много често съм размишлявал върху тях. За да установя, също така категорично и безапелационно, че обикновените български хора - зрители и читатели, са значително по-умни от тези, които се опитват да ги затворят в калъп и да ги класифицират. Затова доста време след като сценарият беше отхвърлен, седнах и написах тази книга. Тя е чисто ново произведение - разбира се, в някакъв смисъл е реплика към онзи отхвърлен сценарий. Но именно към онова разбиране на някои „велики“, че българинът не е дорасъл за национална ирония“. 
„Амазонката на Варое“ е иронично-анекдотичен прочит на едни много отдвна отминали времена, в които едно селце в парчето земя, на което предстояло да се даде името България, преминавало от ръце в ръце ту на траки, ту на ромеи, ту на прабългари. Остроумно и натуралистично, но премерено до милиметър, с усмивка и финес авторът разказва истории за сблъсъци, свади, за дълги приказки, за приятелства и дори войни, водени за една овнешка плешка. Романът е един 
наниз от недоразумения, разюздано самохвалство
лоши преводи - моите герои не разбират добре езика на другите, и разкъсване на народността, казва авторът. И става така, че никой не може да обясни по какъв неведом начин от племена - всяко стойностно само за себе си, се получава един народ, калпав за всички, но при все това безкрайно симпатичен. Според издателя Иван Гранитски „Амазонката на Варое“ на Боян Биолчев е българският отговор на „Гаргантюа и Пантагрюел“ на великия Франсоа Рабле. 
Живите диалози и високата скорост на енергията на романа са една от забележителните му страни. Майсторството на Биолчев в диалога се отбелязва специално от литературната критика, а читателите просто споделят, че книгите му се четат с лекота и удоволствие. Умението да пресъздавам диалозите съм почерпил не от стотиците томове книги, които съм прочел, а от... кръчмите! - казва писателят. От една селска кръчма натрупвам много повече впечатления, които са ми полезни за моите романи и разкази, добавя той. И казва, че с удоволствие изчаква момента, когато след втората или третата чашка стегнатата душа на българина обикновено се отваря и освобождава. 
Аз все пак винаги съм смятал, че 
българите не са бавноразвиващи се, те винаги са притежавали самоирония 
и я показват на най-невъобразими за „корифеите“ места - в кръчмата, в таксито, на полето, в чакалнята на летището, казва писателят. И продължава: „Това, което ме смущава, е обидчивостта на българина. Ако той усети, че тази ирония, която е насочена към него, по някакъв начин не отговаря на неговите собствени представи за самия него, тогава той бърза да се обиди. Така че аз съм убеден: българинът притежава по-голяма дори самокритичност от други народи, но понякога /и то често/ тази самокритичност е изпаднала в нелегалност. И всичко това е резултат на историческото развитие на българския етнос“. 
Самият той най-вероятно притежава в предостатъчни количества гени, които да го карат да показва и обидчивост, и взривоопасна реактивност. Защото е наследник на именит прилепски род. Роден е през 1942 година в София, но неговият дядо Боян Биолчев е деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация /ВМОРО/ и македоно-одрински опълченец. Дядото, на когото той е кръстен, е бил съученик на Гоце Делчев в Солун, в годините след това двамата са били добри приятели и писмата на Гоце до дядо Боян Биолчев се пазят от фамилията като светини. 
Дядо ми е един от седмината, поставили подписите си като създатели на ВМОРО
казва писателят. Въпреки това от ВМРО нито веднъж не са ме поканили на каквото и да било, все едно че не съм наследник на такава важна за тяхната партия фамилия, усмихва се полонистът. Това, от друга страна, за него е и облекчение, тъй като той самият предпочита да няма нищо общо с партии. Помня отчетливо, че партията, която десетилетия наред беше единствената в България, за мен изчезна точно за един ден - в момента, в който няколко дни след прочутата дата 10 ноември 1989 година видях как точно първите хора в същата тази партия, 45 години афиширали атеизъм, изведнъж вкупом влязоха в катедралния храм „Александър Невски“ със запалени свещи, казва Боян Биолчев.
Не заставам в редици, кратко обобщава той. И на въпрос на русенец в зала „Изкуство“ в библиотека „Любен Каравелов“ на какво би извикал „ура“ днес, обяснява: „Като учен нямам право на сантимент, учените би трябвало да гледаме безпристрастно това, което наблюдаваме - и историята, и днешната реалност. А и аз
не принадлежа нито към хората, които обичат да викат „Ура“, нито към тези, които викат „У-у-у!“
Да си призная, понякога ми се приисква да извикам „ура“ за нещо, което истински ме е впечатлило и развълнувало. Но знам, че ще попадна в дрезгавия хор на онези, които се бият в гърдите. А това не е нещо, което би ме накарало да се чувствам добре“. 
Едно от важните събития в неговия живот е прекрасният шанс да следва в Полша. „Бях едва двадесетгодишен, когато станах студент в Ягелонския университет в Краков. Заминах там по времето на най-голямата интелектуална задръстеност, която цареше у нас. И си давам сметка, че ако не бях заминал да уча в Полша, със сигурност щях да съм силно ощетен в интелектуален план. Много съм благодарен на съдбата за този шанс. Още повече, че както учех полска филология, имах прекрасната възможност да изучавам и да попивам култура във всички области. В това число имам и теологическо образование - напълно в духа на ренесансовия модел на университетското обучение. Да, аз нямам религиозна ориентация, но познавам библейските текстове и историята на религията със сигурност по-добре и по-задълбочено от митрополит Николай, примерно. Е, аз 
нямам златен часовник като владиката Николай, но имам златен прашец в съзнанието! 
Защото съм се докосвал до старите библейски писания, които са изключително важни за един писател - както за белетристите, така и за поетите. Ето, всичко това нямаше как да го усвоя, ако бях останал да уча тук“. 
Дали заради тази европейска и световна култура, която Биолчев е вдишвал в Ягелонския университет, дали заради прилепския си род, дали заради талантливите си гени - Боян Биолчев и сега е убеден, че ако има някакъв изход от сегашната задънена ситуация в България, а и в Европа, то този изход непременно ще е свързан с културата и интелектуалното извисяване. Единственият начин нещата да се променят към положително, е развитието на цивилизацията. Уважението към културата, преклонението пред ума - което за нас, българите, не е характерно, това би могло да ни изведе към светлина, убеден е писателят. „Нашата история стъпва на културни пластове, които са били във взаимодействие с други, по-развити в някои отношения от нас народи. Десетилетия и столетия наред ние сме се съизмервали с ромейците, вземали сме от тях всичко, което сме намирали за по-добро и по-напредничаво. След това и със западноевропейците. И този от векове заложен стремеж да надграждаме култура, ни позволява все пак да не паднем на дъното катастрофално. Защото именно културният пласт е този, който спасява една нация в кризисни времена - това е нейният шанс и ние трябва да отворим сетивата си за това“, казва писателят. 
В Русе идвам често, поне два пъти в годината, но идвам като ловец, а не като писател и учен, издава професорът. Но винаги, преди да поеме из близките ловни полета, намира време да се разходи по брега на реката. Специфичната русенска атмосфера според него е закодирана именно в съчетанието на старата градска част и реката. И тези кодове все още крият загадки, които очакват онези, които ще намерят ключа към тях, за да ги преведат на езика на музиката, живописта, белетристиката.