Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участвува в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непозната история на Русе и региона.


За развитието на бойните действия по време на освободителната Руско-турска война 1877-1878 г. е писано много. В литературата има голям брой монографични изследвания и редица публикации отразяващи нейния ход по всичките й фронтове.
В края на юни 1877 г. Главното командване на руската армия организира своя т.н. Русчушки отряд със задачата да осигури руското настъпление и да защити левия фланг на войските, като неутрализира противника и превземе силно укрепените центрове Русе, Силистра, Шумен и Варна, които разполагат със сериозни контингенти турски военни формирования. В последствие, когато войските на Осман паша са обсадени в района на Плевен, руският император Александър II  и Върховното командване на войските преобразуват отряда в Източен и на мястото на царския наследник принц Александър Александрович изпращат за негов ръководител именития инженер и военен стратег, победителя при Плевен, генерал-адютанта граф Едуард Тотлебен.
Новият главнокомандващ на отряда получава назначението си в началото на суровата декемврийска зима на 1877 г. Два месеца по късно, на 6/18 февруари 1878 г.
комендантът на русенският гарнизон Ахмед Кайсерлъ паша окончателно напуска Русе и руските войски триумфално влизат в освободения град
Този съдбовен момент за българското население - предаването властта от турската администрация на новия победител, за съжаление е само слабо маркиран в огромната специализирана литература. Недостатъчно проучена е и цялата фактология по разигралите се събития, поради което тя остава почти непозната за широката публика.
Подробности по хронологията на посочените събития случайно откриваме в труда на прeкия участник в тях, руския генерал Николай Карлович Шилдер - „Шильдер, Н. К. Граф Эдуард Иванович Тотлебен, его жизнь и деятельность. Биографический очерк. СПб.,1886.“ Неговата неизвестна досега и непреведена у нас  двутомна биографична монография, описваща живота и дейността на генерал Тотлебен, осветлява нашето любопитство и запълва белите полета на незнанието. В том 2 на посоченото издание заедно с публикуваните текстове авторът включва като приложения редица важни документи, както и извадки от личния полеви дневник, воден по дати на мястото на събитията от знаменития пълководец. В него са описани както преките му оценки за моментната ситуация на фронта, така и 
редица подробности около финала на освободителната кампания завършила с превземането на дунавската Русчушка крепост
В ранното утро на 6 декември 1877 г. генерал-адютантът Тотлебен напуска село Тученица, където е  настанен щабът му по време на Плевенската обсада, и заедно с княз Имеретински се отправя към новото си назначение в близкото до град Бяла села Брестовица - „...малко турско село, лежащо в гориста местност между Дунав и Бяла на 40 версти от Русчук“. В Брестовица е главната квартира на командващия Източния отряд, престолонаследника княз Александър Александрович. Към селото се придвижва и съставът на личният му щаб, който генералът запазва и на новата си длъжност. В него влизат авторът на цитираното изследване - неговият флигел-адютант полковник Шилдер и офицерите Майер и Мелницки. За да му бъдат постоянно на разположение, той ги настанява в близко село.
Тотлебен описва момента на пристигането си като „истинска зима, от 4 до 12 градуса студ, изключително много сняг и виелици които се редуват с ослепително слънце“. Изобщо 
време за размисъл, а не за активни бойни действия
По този повод, в настъпилото затишие генерал Тотлебен записва на 14 декември в полевия си дневник следните свои разсъждения: „Аз не вярвам в скорошния мир. Русия не може да сключи мир, докато не бъдат изпълнени всички изисквания предявявани й още в началото на войната, а именно: независимост на Румъния и Сърбия, автономни Черна гора, Босна, Херцеговина и България, отстъпване на Барския пашалък в Азия, увеличение територията на Черна гора, Сърбия и Румъния. При това тези условия са толкова сурови и притеснителни за самостоятелността на Турция, че Отоманската империя ще ги отхвърля, докато не бъде окончателно победена и обезоръжена“.
Особено интересен е записът му от 31 декември 1877 г.  „Освобождението на християните из под игото на исляма - химера. Българите живеят тук по-богато и по-щастливо отколкото нашите руски селяни; 
задушевното им желание е щото техните освободители по възможност по-скоро да напуснат страната
Те плащат на турското правителство незначителни данъци, несъразмерни с техните доходи и са съвършено освободени от военна повинност“. В отношението му към врага съвсем няма злоба. Преценката му за него е показателна: „Турците съвсем не са глупави, щото това те умишлено да го изказват на висок глас; те са народ честен, умерен, трудолюбив. Само от пашите, както и от нашите чиновници, им остава много да се жалват... В Плевен ние не намерихме нито една разрушена къща. Дисциплината на турската войска, намираща се под началството на Осман (паша-б.а.) е образцова. Напротив, навсякъде където стояха нашите войски, се виждат частично разрушени села с цел удовлетворяване потребностите на армията“. 
Десет дни по-късно, на 1 февруари 1878 г., по указание на главнокомандващия, генерал-адютанта Тотлебен поема командването на Източния отряд. На следващия ден в главната квартира на отряда пристигат двама турски офицери - майор Фуад бей и капитан Емин, изпратени от Русчушкия комендант мушир Ахмед Кайсерлъ паша за преговори по предаването на Русенската крепост на руските войски. Тотлебен незабавно отправя капитан Емин обратно със задача да предупреди мушира относно изпращането в следващия ден на председателствана от флигел-адютанта полк.Шилдер
комисия за приемането на града и за съгласуване реда по пристигането на руския гарнизон
В състава на комисията освен полк.Шилдер са включени още генералщабният полковник Левицкий, гвардейският артилерийски капитан Иванов, д-р Кьохер, интендантът полковник Приоров, драгоманина (преводача) Максимов и двама ординарци на ген.Тотлебен - единият от лейбгвардейския конен полк - корнет Френкел и другият от лейбгвардейския Улански полк - корнет барон Менгден. На капитан Емин е връчено написано на френски език писмо, адресирано до Ахмед паша, в което се казва следното:
„1. Всички групи от имперската отоманска войска, съставящи понастоящем гарнизона в Русчук, трябва да бъдат разделени на 4 равни части за по-лесното предвижване по пътя. 
2. Всекидневно, започвайки от 4 февруари, всяко от тези подразделения трябва да се движи в посока Разград и да лагерува първата нощ в Пизанца (Писанец - б.а.), втората в Хаседжи, (вероятно с. Хас кестене, днес Горно Новково, Търговищка област - б.а.), а ще може също да прекара тази нощ в Дрента или в Хасенлар (два съседни квартала на селото - б.а.).
 3. За избора на точки за поетапно лагеруване в разстоянието между Разград и Шумен (три дни път - бел. Шилдер) и за спирането за почивки да се отнасят до Комендантът на 13 армейски корпус принц Дондуков-Корсаков, като не ще пропусна да информирам Ваше благородие за взетите решения по този случай. 
4. През време на движението на имперската отоманска войска всички необходими разпореждания да бъдат взети за правилната евакуация и това да става едновременно с окупирането от руските имперски войски“.
Отправената комисия е посрещната най-приветливо от страна на турските власти в Русе
Преговорите за евакуацията вървят гладко, без обструкции и пререкания и се увенчават с пълен успех. По този начин първият турски военен ешелон напуска на 4 февруари 1878 г. града и към назначеният от Тотлебен срок всичко за посрещането на руските войски е готово.
На 8 февруари 1878 г., на зазоряване, генерал Тотлебен излиза от село Тръстеник придружен от генерал Вановски и се отправя към Русе. На Разградското шосе извън града той е посрещнат от епископ Климент начело на духовенството и една депутация от избрани граждани. В състава на депутацията фигурират представители както на християните, така и на мюсюлманите. Епископ Климент изказва своята висока благодарност към императора за освобождението на българите, а Тотлебен се обръща към посрещачите с подходяща реч с цел да успокои населението. Завършвайки речта си, генералът посочва, че руската войска не взема нищо даром и за всичко си заплаща с пари. Той съобщава, че са му известни цените на всички закупувани провизии и предупреждава българите, че повишаването на тези цени ще бъде доказателство за тяхната неблагодарност. Духовата музиката на Атаманския полк засвирва, а от страна на войниците се разнася мощно ура.
Генерал Тотлебен записва в полевият си дневник следните понататъшни подробности от влизането в града:
„Времето беше сиво и студено; облаците постепенно се разсеяха
Втора бригада на 32-ра пехотна дивизия с генерал Тимофеев пристигна от Разградското шосе малко по-късно т.е. в 11 и половина часа. Тя от сутринта беше преминала 18 версти поход по калния и лош път... След това се разведоха по укрепленията четирите батальона (три от Херсонския полк и един от Бесарабския полк - бел. Н. Шилдер) с две роти сапьори и аз (Тотлебен - б.а.) с Атамановския полк и единият батальон от Бесарабския полк се движихме по шосето към града. Музиката свиреше... Минавайки през крепостния мост и врата аз влязох в града. Селим паша ме съпровождаше. Улицата беше неимоверно кална и лоша. Ние вървяхме пеша и от време на време бяхме длъжни да спираме за да мине пехотата. На пътя някои жители се кланяха, а други викаха ура. На балконите имаше много жени. Турските жители гледаха на нас равнодушно, но се държаха скромно и спокойно. Особен възторг от страна на българите нямаше. Те още не знаеха каква ще бъде тяхната участ
и се страхуваха да се компрометират в присъствието на турците, които по техните представи могат да се върнат и да ги накажат
На площада стоеше турски батальон който ми отдаде чест; аз преминах по редиците на батальона и поздравих войниците. След това шествието тръгна към църквата. При нейната ограда депутация от града ми поднесе хляб и сол, а един от техните представители поднесе реч на български език, в която се изразяваше признателността на българите. После аз за втори път срещнах епископ Климент и духовенството, след което ние се спуснахме по стълбите на църквата. Църквата е закопана в земята и само връхната и част е над хоризонта. Вътрешно тя е украсена в източен стил и има тайнствен характер. Беше осветена от множество свещи и полилеи и изпълнена с народ. Жените ни даваха цветя и венци. Службата беше много тържествена. Климент произнесе проповед. Той говореше много умно и изрази неограничената признателност към Господаря от страна на българите за освобождаването на народа и на християнската църква. Между впрочем той спомена, че те
все още не знаят каква ще бъде тяхната участ, не знаят какъв мир е сключен
но че всички българи разбират каква помощ им е оказала Русия и милосърдието на Господар Императора и ние не се удивлявахме, когато виждахме сълзи на умиление и благодарност в очите на българите, едноплеменни с руснаците. След това той се обърна към мене като Едуард Иванович Тотлебен, името на когото е известно на всички деца и за когото говорят в училището, споменавайки и разяснявайки на децата неговите подвизи още от Севастопол и пр. Той се молеше за благоденствие и многолетие на Господаря и на целият Императорски дом и победоносното войнство. В заключение, след многолетието, духовенството коленопреклонно пропя „Боже Царя пази“! Тази служба произведе у всички нас най-хубаво и приятно впечатление“.
След свършването на богослужението Тотлебен разпуска войската и се отправя в определения за него дом. На следващото утро оглежда русчушките укрепления и като предава командването на генерал-адютанта княз Дондуков-Корсаков, заминава в 4 часа след обяд за Гюргево, отправяйки се за Петербург. 
Биографията на генерал Едуард Тотлебен е богато описана в литературата и позната. Настоящата статия няма претенцията да повтаря написаното. Непознат за българската общественост остава обаче неговият флигел-адютант полковник Николай Шилдер - първият руски офицер влязъл и осигурил освобождението на град Русе.
Бъдещият генерал-лейтенант Николай Карлович Шилдер (1842-1902 г.), авторът на монографията за Тотлебен, е
известен руски военно-инженерен и боен специалист, историк, писател и завиден интелектуалец
Син е на големия руски военноначалник генерал Карл Андреевич Шилдер, осигурявал инженерната подготовка на редица руски военни кампании. Както много от своите колеги той приема съдбата на баща си.
Тази приемственост е често срещана сред висшите офицери в руския генералитет и става основа за  бъдещите успехи на армията. Учи в Николаевската инженерна академия, която подготвя висшите инженерни специалисти за войската. Военната си кариера започва като младши офицер в лейбгвардейски сапьорен батальон. В 1863 г. е назначен за адютант на Тотлебен, който пък е бил флигел-адютант на баща му генерал Карл Шилдер и се счита за негов ученик.
Шидлер участва в цялата Руско-турска война 1877-1878 г. като непрекъснато е член на щаба на знаменития генерал - както при обсадата на Плевен, така и в Русчушката операция и по-късно при подписването на договора с победената Турция в Сан Стефано. Достига до чин полковник. След войната заема редица високи военни и граждански постове - директор на Николаевския институт в Гатчино, директор на Николаевската инженерна академия - 1886 г., а от 1899 г. става директор на Имперската публична библиотека, където прави много нововъведения и прогонва рутината в нейната работа. През 1893 г. е произведен в чин генерал-лейтенант.
Паралелно с тези задължения Шилдер 
развива и интензивна литературна дейност
Тя започва още от далечната 1872 г. Работи основно като военно-исторически изследовател. Под неговата ръка излизат редица биографични изследвания както за дейността на неговия баща, така и за руско-турската военна кампания от 1829 г., полската военна офанзива, както и за много други събития и висши личности. Те са отпечатани в списанието „Русская старина“, където той е редактор през 1892-1893 г., в „Исторический вестник“, както и на много други места.  В 1885-1886 г. се появява неговият обширен двутомен труд „Граф Э.И. Тотлебен. Его жизнь и деятельность. Биографический очерк“. Следват обемистите монографични изследвания за императорите Александър I в четири тома (1896-1898), Павел I (1901) и Николай I (1892). В 1900 г. става член кореспондент на Руската академия на науките. Умира в Петербург през 1902 г.
За голямо съжаление в един от големите и най-представителни градове на България - град Русе, няма нито една улица кръстена на името на своите освободители - руските генерали Тотлебен и Шилдер.
Иван Марков