Един от емблематичните русенски художници си отиде. Внезапно. Докато правеше планове. Докато подреждаше какво му предстои да свърши - едно след друго, първо задачите за тази седмица, после другите... 
Казват, че Господ най-много се забавлявал, като гледал как човеците правят планове. Мрачни Господови забавления. Защото когато внезапно дойде новината, че вече го няма човек, който само преди часове се е смял, сипейки шеги, който с нито едно движение или примигване не е показал, че се чувства зле и е пътник - в такива случаи винаги остава смразяващото чувство за невидима пропаст, която е в опасна близост, макар да се правим, че не я забелязваме. И чувството за горчива фатална грешка, при която онзи горе май нещо не е разбрал,
объркал е редовете в тефтера и е прибрал не този, когото трябва
Така в събота дойде вестта за смъртта на русенския художник Пламен Монев. Масивен инфаркт покосил твореца в събота сутринта. Колкото и разумът да отказваше да приеме това кратко изречение, то се оказа истина. 
На 13 юли тази година Пламен Монев щеше да навърши 59 години. Роден е на тази дата в Свищов. Детството му минава в живописното село Кривина на брега на Янтра. А целият му съзнателен и творчески живот е свързан с Русе. С неголеми паузи - докато учи в Художествената гимназия в Казанлък, където се дипломира през 1976 година, и след това докато следва графика в Художествената академия в София в класа на проф.Галилей Симеонов. Академията Пламен завършва през 1984 година, след това една година преподава в Художественото училище в Троян, а след това се завръща в Русе. 
От 1985 до 1990 година е член на съществуващото тогава Ателие на младия художник в София, а от 1991 година е приет за член на Съюза на художниците в България. 
В първите преходни години, след като на 10 ноември 1989 г. пада социалистическият режим на Тодор Живков
Пламен Монев е художник на вестник „Утро“
изданието, което наследява „органа“ на Окръжния комитет на БКП „Дунавска правда“. Двете години - 1989 и 1990, по време на които Монев и неговият приятел и съученик от Художествената гимназия в Казанлък Огнян Балканджиев рисуват за вестника, остават една от релефните следи на художника в интелектуалното битие на русенци. А и вестникът се гордее с такъв факт в своята биография от най-ново време.
През 1992 година Пламен Монев започва да преподава в Националното училище по изкуствата и остава там до 1997-а, а от 2001 година започва вторият му период на преподавател. Той свърши без време завчера. По време на ваканцията между двата срока. В момента, в който се разнесе печалната новина за кончината му, във Фейсбук заваляха лаконични, пълни с недоумяваща горчивина реплики на негови ученици - бивши и сегашни. Защото за даровитите момичета и момчета в Училището по изкуствата Пламен беше не само човек, който престоява с тях по 40 минути в час и си преподава уроците от програмата. 
Той беше Учителят, на когото те се доверяваха 
и колкото повече се отдалечаваха от битността си на гимназисти, толкова повече ставаха въпросите, с които се обръщаха към него. Докато в един момент тези въпроси ставаха предложения - едно от тях беше Пламен Монев да направи изложба в Дубай, където работи един от неговите предишни ученици. Изложбата предстоеше през март. И това беше едно от нещата, по които художникът работеше и за които се подготвяше. От онези планове... 
Тази изложба щеше да бъде поредна - една от многото, които русенският автор е редил в България и в чужбина. Негови графики, акварели, живопис - класическа и върху дърво, неизменно събират възхитата на посетителите на галерии и експозиционни пространства. Творби на Пламен са притежание на галерии и частни колекции в Германия, Холандия, Франция, Полша, Румъния, Гърция, Швейцария, Норвегия, Япония, Съединените щати... 
А русенци, дори и тези, които не са от ценителите и познавачите, също прекрасно познават художествения почерк на Пламен Монев. Макар и някои дори да не подозират, че го познават. 
Възхитителните стилни пана в зала „Европа“ в Доходното здание
където са изобразени най-важните и символни събития от историята на Русе, са създадени от Монев. Паната показват откриването на Паметника на свободата, направен от италианския скулптор Арнолдо Цоки, както и засвидетелстват моменти от миналото на Русе, направили града известен като средище на култура, изкуства, корабоплаване, светски балове и модерност.  
Преди две години художникът направи щедър жест. Той дари на Професионалната гимназия по селско стопанство „Ангел Кънчев“ в Образцов чифлик 5 графични отпечатъка от своите творби, които са инсталирани като големи пана в зала „Европа“. Жестът на автора се вписа в творческото партньорство между двете гимназии, които по инициатива на преподаватели-художници от НУИ и най-вече на Пламен Монев даваше възможност на младежите от Училището по изкуствата да творят сред зеленината на парка в Чифлика, а на младежите от Селскостопанската гимназия - да се докосват до изкуството. 
Пламен Монев беше и сред художниците, които бяха обичани и предпочитани от русенските поети и преводачи. Десетки са книгите, илюстрирани от него. При това той се отнасяше извънредно сериозно и задълбочено към всяко предложение да илюстрира книга. Изчиташе внимателно ръкописа, за да влезе в същината и да подбере адекватно настроенията и темите, от които да извлече квинтесенцията, превръщайки я в запомнящ се образ. 
Не щадеше себе си и ценното си време
а правеше по няколко варианта и за рисунки вътре в книгата, и за корицата, като с отношението си показваше, че става ли дума за рисуване, за него не съществуват „по-незначителни“ задачи, за каквато някои смятат илюстрирането. 
Със сигурност русенци ще го запомнят всеки по своему - един ще го вижда с шапката с козирка, обърната назад, друг - с блуза, изпъстрена с всички бои на света, трети - приведен над картина на свой ученик. Често той самият беше като персонаж от картина на Едуард Мане - със сламената шапка с кръглата периферия. И дори като самия Мане в онзи портрет на Каролюс-Дюран с широкополата сламена капела. Или като Мопасан от „В лодката“ на великия френски импресионист. 
Отплува лодката на Пламен Монев. Отнасяйки русенския художник там, откъдето никой досега не се е завърнал и за където ни остава единствено да си представяме, че там наистина са по-добрите от световете. Сигурно и там ще рисува. Няма как да бъде иначе. А и не ме оставя усещането, че за да го привика така внезапно, вероятно на Господ му се е появила спешна нужда от добър художник и от добър човек. И сигурно вече му е приготвил ателието.