Цяла стена с книги в черни и червени подвързии с ярки златни букви на гръбчетата. На масичката са подредени най-новите творби на Иван Калайджиев - две евангелия, подвързани с телешка кожа /“За един приятел“/, две от подготвените за параклиса в Антарктида евангелия и един видимо много стар требник. 
Требникът е най-ценната книга, която притежавам, усмихва се Иван Калайджиев - русенският книговезец, който всъщност отдавна е известен не само в Русе, но и в цяла България, името му е добре познато и тачено особено в български манастири в различни краища на страната. Този требник е печатан през далечната 1844 година, той е единственият трофей на моя прадядо от щурма на българските войски на Одринската крепост, обяснява Калайджиев. Неговият дядо, Кольо Коев Калайджията - баща му е бил калайджия, участва в една от най-величавите битки на младата българска армия в началото на 20 век.
„В разгара на битката през март 1913-а дядо ми свършва патроните и посяга към раницата на един от убитите войници, а ръката му напипва книга. Вади я и вижда, че това е требник с богослужебни текстове. Взема колкото има патрони, 
прибира и книгата-трофей и продължава боя“
разказва Иван Калайджиев. 
Днес старинното издание, което русенецът с уменията и майсторството си поддържа в безупречен вид, е свидна семейна реликва, която говори без думи за уникалния занаят на книговезеца, но и за неговата любов - всъщност, за неговото преклонение - към книгите. 
Две неща съм наследил от далечните си прадеди: пиетета към книжнината и дарителството, признава русенецът.
Дарителството тръгва от прадядо му Нанчо Хаджигурбалов.
„През 1848 година той дарява пари, за да се построи черквата в родното ми село Ветрен, Казанлъшко. Когато през Руско-турската война генерал Гурко минава Хаинбоаз, първият бой се води край нашето село. Тогава черквата била полуразрушена. След войната Нанчо Хаджигурбалов организира акция за възстановяването на храма. Всеки участвал с каквото можел - с пари, с труд. Само дядо Нанчо нищо не правел, освен да организира. На хората им направило впечатление, че дядо хаджи не дава пари. Взели да шушукат. И когато вече завършват покрива на черквата, всички селяни се събират, а 
хаджи Нанчо бърка в пояса и вади кесия с жълтици:
„Ето, тези пари са за зографисването на храма!“. Затова и днес в църквата във Ветрен се вижда надписът Изографисано с иждивението на Нанчо Гурбалов“, показва снимки Иван Калайджиев. 
„Хаджи Нанчо два пъти е ходил на Божи гроб. Първия път отишъл, защото му тежало, че зашлевил дъщеря си заради малка простъпка, спукал тъпанчето на ухото на детето, получили се усложнения и не след дълго момичето починало. За да изкупи греха, дядо Нанчо отишъл по светите места, за да се помоли. Още първия път донася 50-60 богослужебни книги и това е първото му дарение“, разказва правнукът. И продължава с друга фамилна история. Дядо хаджия имал кръчма, която оцеляла до 1947 година. По някое време викнал едно будно петнайсетинагодишно момче от селото и го направил кръчмар. Всяка вечер Кольо отчитал на дяда хаджия печалбата до стотинка и ето че един ден хаджи Нанчо му рекъл: „Тази вечер тия пари са си за тебе!“. А междувременно собственикът вече бил забелязал, че другата му дъщеря Йовка си имала закачка с кръчмарчето. Не минало много време и хаджията пак привикал Кольо и го запитал дали има нещо с Йовка.
„Да кажа - лошо, да не кажа - пак лошо“, помислил си Кольо
па решил да си признае. Тогава хаджи Нанчо отишъл при родителите на Кольо да уговорят сватбата. А баба ми Йовка си поръчала в града сребърен пръстен, който сега нося аз, казва Иван Калайджиев и сваля от ръката си пръстена, на плочката на който са гравирани преплетени латинските букви J и K. 
Но историите не свършват. Като минала сватбата /на всеки от селото подарили по едни навуща с върви за мъжете и престилка и кърпа за жените/, Йовка се пренесла в дома на Кольо, като най-ценното, което си взела от къщи била една торба пълна с кафеници, захарници, филджанчета. Още първата сутрин си направила кафе само за себе си. На другия ден - пак така, а на третия свекърът събрал кафеника и филджана и ги изхвърлил на двора. Скочила Йовка разгневена и се върнала при баща си. А той я набил и я изгонил. Нямало накъде, върнала се младата булка пак при новите роднини. Посрещнал я свекърът, прегърнал я и й рекъл: „Булка, искам всяка сутрин да правиш кафенце - ама първо на мъжа си ще налееш, после на мен и на свекървата, а най-накрая на тебе!“. 
А всяка от тези семейни истории е урок за Иванчо, както гальовно наричали момчето, което преди няколко дни навърши 80 години. И тези уроци той е пренесъл през целия си богат и пълен с какви ли не перипетии живот - и хубави, и лоши. И сега самият той предава уроците на внуците.
А има какво да предава и да разказва. 
Като завършил прогимназия във Ветрен, заминал за Сливен, където постъпил 
в престижното Текстилно училище, където индустриалците пращали синовете си 
да учат. На втората година обаче той и още двама негови съученици направили печатница - и то не каква да е, а най-голямата нелегална печатница, в която горяните печатали своите книги и прокламации. И на 6 март 1953 година в печатницата влязла милицията, взела оловните букви и арестувала трите момчета.
„11 месеца прекарах в единична килия в Държавна сигурност в Стара Загора. Родителите ни не знаеха къде сме. Баща ми ме търсил и разпитвал за мене в Сливен, в Нова Загора, накрая кметът на Казанлък научил, че съм в Стара Загора. Свиждане не ми позволяваха, но разрешиха да ми предадат нещо - поисках си 2 кутии цигари „Слънце“ и дрехи за преобличане“, разказва Калайджиев.
Така и не повдигнали обвинения на тримата непълнолетни. „Но тъкмо тогава станах стопроцентов християнин“, поклаща глава книговезецът. Дни преди Великден 1953-а, на Велики четвъртък в килията му влезли няколко души, сред които и зловещият главорез Мирчо Спасов, за който много българи научиха едва след 1989 година покрай разкритията за лагерите на смъртта. Спасов попитал младежа какво би искал да му донесат. „Червени яйца, парче козунак и библията“, отвърнал той. 
На Разпети петък го изкарали от килията, вързали му ръцете и буквално го пребили с евангелието
След това го хвърлили в килията и 18 дни никой не отворил вратата. Оживях въпреки всичко и смятам, че при този побой с евангелието все едно за втори път съм бил кръстен, казва Иван Калайджиев.
След като пускат трите момчета, Иван се връща във Ветрен и започва работа с новата вършачка в ТКЗС-то, а след това и на гара Тулово, където се правел голям ремонт на жп коловозите. Там получава новината, че тримата млади горяни ги възстановяват в текстилното училище. Това стана благодарение на един комунист - бай Митьо - и сред тях има човеци, коментира Калайджиев. И продължава разказа си за по-нататъшните си премеждия. Независимо че ги възстановяват като ученици, директорът на училището е под натиск и ги препраща да учат в същото училище в Габрово. Като завършва там, по разпределение трябвало да почне работа в завода за хавлиени кърпи в Панагюрище, но го изпращат във „Вела Пискова“ в Русе. 
Няма да забравя - посрещнаха ме други випускници на нашето училище, които вече работеха в Русе, дойдоха на жп гарата долу, на брега на Дунава, с един файтон - и така като на парад отидохме до общежитието, спомня си Иван Калайджиев. И така вече над половин век е русенец. В завода среща своята житейска половинка - медицинската сестра Станка работела в здравната служба на „Вела Пискова“. Тук започва и пише първите си кореспонденции в предшественика на „Утро“ - русенския вестник „Дунавска правда“. По 2-3 материала на седмица ми излизаха, после станах сътрудник на „Трудово дело“, дори ме канеха да отида в София да работя във вестника, но баща ми ме закле: 
„Моля ти се, политиката и журналистиката са най-страшното нещо!“
смее се книговезецът. Но печатарското мастило му е в кръвта - дядо му Кольо бил акционер в печатницата в Казанлък, така че Иван е дишал печатарските аромати още от дете. 
Но като се разминал с журналистиката, се заел с книговезането. Започнал още, докато работел във „Вела Пискова“. Увлякло го и постепенно си оборудвал работилничка вкъщи. Полека-лека се разчуло, че ако някой има ценна книга, която по една или друга причина се разпада, Иван Калайджиев е точният човек, който ще помогне.
„Над 100 000 книги са минали през ръцете ми, поне половината от тях съм ги направил като дарение“, казва Калайджиев. Рилският манастир, черкви и библиотеки в Русе, Калофер, Казанлък, Габрово, Правец и къде ли още не познават работата на русенеца и знаят, че и сега могат да разчитат на него. 
„В женския манастир в Калофер разбрах, че една монахиня, Валентина, сега е игуменка, пише книги. Като минавах оттам, се отбих и се запознахме, тя ми подари нейни книги, а аз предложих да подвържа някои от изданията там. 
Напълних една торба с книги и тръгнах - дадоха ми така, на юнашко доверие
Като ги подвързах, се върнах и отново напълних една торба. И така - докато подвързах всичките книги в манастира“, разказва русенецът. Една от работите, с които особено много се гордее, е правешкото евангелие. „Когато го взех, дядо Йоан, игуменът, смяташе, че е съсипано непоправимо. Хартията беше мокрена и накъсана, иконите по корицата бяха натрошени, златното покритие беше направо заминало. Хванах се на работа. Поправих щетите по хартията, а отец Добромир, който тогава служеше в болничния параклис, направи иконите. Сега дядо Йоан го е сложил в черквата, ходих да го видя и да си поприказваме с игумена“, продължава книговезецът. И си припомня работата над най-старата книга, която е попадала при него - немска нумизматична енциклопедия от 1740 г., преписа на Паисиевата история, направен от учениците в Професионалната гимназия по облекло, книгите за френското издателство, които той е сглобявал на ръка, изданията от Старопечатния фонд на русенската регионална библиотека... 
Той се радва, че неговите внуци Светлана и Ивайло са усвоили този ценен занаят. Сега те изпълняват голяма част от поръчките, които не секват. Преди време от манастир в Нови сад изпратили един монах - русенец, да учи при русенския книговезец. За тази работа трябват не само умения, но и любов към книгите, казва Иван Калайджиев. А той, въпреки достолепните си 80 години, има и от двете. Предостатъчно.