Той е от хората, за които все ти се струва, че винаги си ги познавал. Когато работи, ври и кипи, но това не поражда напрежение. Напротив - пуска шегите една след друга и създава непринудена атмосфера. Ако има конкурс за усмихнати, добронамерени и непринудени хора, спокойно може да претендира за първото място. При това не е психолог от школата на позитивното мислене, а ... съвсем истински генерален директор на чуждестранна фирма със сериозно производство. И както може да се предположи, самият той е чужденец. Защото българите на такива постове доста често сякаш се чувстват длъжни да гледат строго, да говорят малко и да внушават респект /или страх?/ не със способностите, а с длъжността си.
Той се казва Михал Амбор - поляк, който е шеф на полската „Органика-България“ от първия ден на съществуването на българския клон на компанията.
Но ако някой вече прибързано е решил, че Михал просто е дошъл на добре платен гурбет в България и за него всеки ден е празник, ще трябва да изостави този стереотип. Защото при разговор с Михал за нещата от живота той сякаш се преобразява. Тогава се вижда, че той е един вглъбен човек, който премерва всяка дума и анализира прецизно последствията от решенията си. И става ясно, че лекотата, с която работи, всъщност е привидна и се дължи на ведрия му характер, но съвсем не си гледа работата през пръсти, а знае всичките й тънкости и макар че не удря по масата, владее с усмивка и подчинените си, и тайната да постига добри резултати дори в нечуваното от никого в Полша, а и в по-голямата част от България село Батишница.
Общите неща в двете лица на поляка са две -
хипнотизиращите му сини очи и неизменната цигара в ръката
За Михал Амбор пътуването към Батишница започва твърде авантюристично.
„На 10 юли 2005 година отидох на интервю за работа без да зная изобщо, че става въпрос за позиция в чужда страна“, разказва генералният директор на „Органика-България“.
Седмица по-късно, на 17 юли, той вече е у нас и започва работа в цеха за производство на дунапрен в селото край Две могили.
„Веднага се съгласих на предложението“, споделя Михал спонтанното си решение да напусне родината си и да започне нова работа и нов живот в Русенско.
А до интервюто за работа го води желанието му да намери по-добре платена работа. Дотогава 39-годишният днес Михал е отговарял за производството в няколко завода, между които фабрики за електрически стълбове и съоръжения от неръждаема стомана. След това без да подозира се докосва до бъдещата си сфера на развитие и става директор на производството в завод за дунапрен. Така 3 дни след рождения си ден през 2005 година Михал започва да плете българската нишка в своя живот.
Може би тази внезапна промяна е изненадала и него, но със сигурност
най-шокирана от решението му е била съпругата му Юстина
която не знаела как да реагира и какво да каже, след като Михал я сюрпризирал с новината, че заминава в чужбина. Въпреки това обаче тя го подкрепила в смелото му начинание и казала „Добре, да опитаме“. И така двамата опитват вече близо 8 години. И изглежда опитите им се получават, след като разстоянието не е попречило на техните отношения. Още повече, че двамата не се познават от вчера, а са заедно от деца.
„Родителите ми бяха познати на нейното семейство и още като малки сме си играли заедно“, споделя Михал. И така докато през 1999 година връзката им се узаконява, след като по негови думи „двамата се разбрали да се оженят“, тъй като романтично предложение за брак, на каквото вероятно Юстина се е надявала, не е имало.
„За гостите сватбата е по-хубав ден, тъй като младоженците са стресирани“, смее се над заключенията, които днес прави от сватбата си полякът.
Днес за Михал е закон - на всеки месец и половина пътува до Гданск и за седмица се отдава на Юстина и 8-годишния си син Виктор. А съпругата му е идвала само веднъж в Русе и то за нейно нещастие през много тежка и студена зима.
„Тогава фабриката беше замръзнала и имаше авария“, спомня си Михал. И така в грижи за цеха, той почти не успял да обърне внимание на „гостенката си“. Може би затова Юстина, чиято работа е да разработва програми за борба с безработицата в Полша, не се престрашава да посети любимия си втори път. А и как да го направи, като неговата квартира не предлага минимални удобства, а доказателство за това е, че дори няма телевизор.
„За какво ми е, само ми губи времето и ми пълни главата с излишни неща“, обяснява аскетичния си избор да живее без телевизия вкъщи Михал. И допълва, че ако имаше право да гласува, може би щеше да следи отблизо събитията в България, но тъй като е с документ за продължително пребиваване, няма право на такова влияние.
Преди 8 години обаче Михал има далеч по-различни притеснения от сегашните.
„Как ще се справя с работата, след като дори не знам езика?“ Този въпрос изниква в съзнанието на поляка едва след като вече е стъпил на българска земя. Пък и преди да си събере багажа за Русе едва ли е имал толкова време да избистря бъдещите си притеснения и спънки, след като
цялата метаморфоза в живота му се случва само за седмица
Решение за езиковата бариера обаче веднага се намерило - Михал започнал да контактува с персонала на „Органика“ на руски.  И макар разговорите да вървели добре, Михал веднага се заел с научаването на български.
„Странно ми беше, че няма падежи и това най-често ме объркваше“, споделя вече перфектно говорещият български 39-годишен поляк. А обучението по езика траело не повече от половин година. Но основна заслуга за бързото му научаване били непрекъснатите въпроси и разпитвания от негова страна за това какво означават различните думи и как е правилно да се изговарят. Днес позициите  вече са обърнати - Михал е този, който прави забележки на хората, които не се изразяват на правилен български. И непрекъснато среща нелогични според него възприети норми на изказване. А последната главоблъсканица, над която умува, е поканата „ела у нас“, която честичко отправят хората.
„Ела у нас“ казват дори тези, които живеят сами, а според правилата трябва да се каже „ела у мен“, след като става въпрос за един човек. И досега не съм срещнал логично обяснение защо е възприето да се кани по този начин. Затова съм намерил компромисен вариант и винаги казвам „ела у дома“, разказва за езиковите си търсения Михал.
Всъщност
идването в Батишница не е първият му допир с България
Още през 1986 година, без да подозира, че един ден това ще е държавата, в която ще работи, тогавашното полско пионерче идва на летен лагер в Приморско. Топло и екзотично. Така му се сторило тогава българското черноморие и още тогава страната му харесала, макар да била доста по-различна от Полша.
„Преди една година отново отидох до Приморско, но не можах да го позная, толкова е променено“, споделя Михал. Но въпреки това успял да си разпознае столовете, в които навремето като ученик се е хранил.
Сега екзотични и странни за Михал са навиците на българите. Той се сблъсква с тях още през първите си дни в цеха в Батишница, когато всички го гледали хем с любопитство, хем с доза стрес. Новите му подчинени били особено изненадани, когато Михал им обяснил, че
не иска да го наричат нито с високопарното шефе, нито с каквото и да е началническо обръщение
а просто да си говорят с малки имена. Поне това успял да вкорени в тях трайно и днес бариери между вече генералния директор и екипа му няма. Доста повече време му е било нужно, за да внуши на хората си други свои принципи на работа.
„Тук най-важното в целия работен ден е почивката - тя се спазва стриктно и винаги може да бъде удължена, но не и скъсена“, обяснява странностите на български работник Михал. И споделя, че
повечето хора сякаш не са усетили, че комунизмът е свършил
и че първо трябва да си свършат работата, а после ако искат да почиват не половин, а час и половина. Странно му е още и това, че когато са си вкъщи българите се стараят да пестят всякак от всичко. Например винаги бързат да угасят лампите, когато няма никой в стаята. Когато обаче са на работа, икономиите и грижата да се изгаси осветлението или да изключат машините остават на заден план. И докато повечето хора се оплакват, че в днешно време работа няма, Михал е другият полюс и твърди, че винаги има какво да върши. А как така? Лесно - като търси и се старае да следи отблизо всяка новост и стъпка на пазара в неговата сфера. Особено „работно“ го провокира и атмосферата в Батишница. Тишина и спокойствие в селото са идеалните условия човек да се затвори в своя собствен свят и да работи необезпокояван.
„В България хората чакат някой да ги потърси и да им предложи работа, но те сякаш рядко се стараят да си я намерят сами. Всички казват, че в България няма инвестиции, че работната ръка е евтина, но това според мен не е така. Работната сила дори е скъпа, защото е с ниска производителност, разсъждава Михал. За да не е голословен и критичен към българите, той споделя, че заради служебни задачи, които сам си е намерил,
дори е посрещал Нова година на работното си място
Или по-скоро в колата си на пътя Батишница-Русе, тъй като 15 минути преди настъпването на 2013 година осъзнал, че ще посрещне празника в цеха и решил, че е време да си тръгва.
Всъщност откакто е в България, Михал изкарва всяка Нова година тук. Да, изкарва, а не празнува, защото за него празниците граничат с измислици. „Някой от някъде казал, че трябва да се празнува и защо?“, чуди се полякът. В числото на безсмислените празнувания за Михал влизат дори рождените и именни дни, за които откровено признава, че ако не му се напомня, трудно би се сетил. Най-често на 31 декември вечерта той отива на площада пред общината, слуша речта на кмета и след като стрелките отброят 12-ия час, се прибира в квартирата си до Русенски университет. Виж, празници като Коледа и Великден са свети за него и винаги се старае да ги посреща в Гданск със семейството си.
Не само празниците, но всякакви възприети норми и ограничителни рамки са изключително досадни за Михал и никак не ги обича. Докато сякаш у нас принципа на действие „защото така се прави“ е приет за константа и идеално обяснение в различни ситуации.
„Обичам свободата, а не да се съобразявам с това, което някой смята за правилно“
обяснява Михал. А тази негова житейска философия не е валидна от днес или вчера, а още от ученическите му години. Не винаги трябва да се учи и човек да се напряга излишно, разказва принципите си полякът. И сам признава, че заради това покрай изпитите в края на годината и в училище, и в университета му е било доста тежко, но къде на майтап, къде с по-сериозни усилия винаги се е справял. И не се притеснява да споделя това, а напротив - дадените му от някого оценки продължават да не го вълнуват. И дори обяснява, че не се кара на сина си Виктор за по-слабо представяне в клас, тъй като за него е важно той да е честен и добър човек, а не добър ученик.
„Трудно е да си искрен, хората се стъписват като им кажеш истината“, обяснява Михал. И отбелязва с изненада, че у нас почти няма хора, които се шегуват със себе си.
Може би това е един от признаците, че осемте години в България още не са побългарили Михал. Но има време...