Обръщайки непрестанно поглед към източниците и изворите за Руско-турската война от 1877-1878 г., която допринася за възстановяването на българската държавност, често преоткриваме нови факти и истини, които досега остават извън нашето внимание, извън сферата на историческото познание. И макар упорито да се тръби, че всичко по темата вече е казано, публикувано и прочетено, когато се вглеждаме под нов ъгъл в някои факти, с голяма доза изненада, при това доста неприятна, установяваме, че някои от тях, меко казано, са фрапиращо изопачени. Странното е и това, че автори, които се считат за ерудити, очевидци на събития и преживелици, се оказват обикновени плагиати или още по-лошо - безотговорни лъжци!
Тук ще се спра върху личността и творчеството на
руския журналист Николай Николаевич Каразин, когото някои наричат „Руският Доре“
Малко известно е, че той има български корени и неслучайно е посветил значителна част от публикациите и кореспонденциите си на войната, в това число и на нашия град Русе.
Смущаващото е, че авторитетно издателство, каквото е това на Държавна агенция „Архиви“, си позволи да публикува неговия дневник и кореспонденции абсолютно безкритично, с фрапантни грешки. /Поредица: Архивите Говорят №49 - Дунав в пламъци (Дневник на кореспондента). Репортажи (1877-1878). Николай Н.Каразин. София, 2008 г./
За да не бъда голословен, тук ще посоча, че още на страница 10 в предговора съставителите Михаил Станчев, Лиляна Владева, Лазар Георгиев посочват, че първите кореспонденции на Каразин от освободена България и преминаването на русите през река Дунав се изпраща от освободения гр.Рущук.(курсив на Кр.К.) 
На качествата на илюстративния материал, излязъл из под перото на Н.Каразин, не мисля да се спирам. Все пак авторът има право на творческото виждане върху персонажите и тяхното пресъздаване. Но и тук мога да улича Н.Каразин в 
подмяна на историческата действителност
При това ще го сторя с думите на друг изтъкнат руски художник, също съпричастен с войната - А.Боголюбов. 
При посещението си през 1877 г. на фронтовата линия при Браила, където прави ескизи и зарисовки за потопяването на турските миноносци от морските офицери Петров и Дурасов, той пише в дневника си: „По пътя за насам (Браила) аз купих илюстрация, на която бе рисунката на Браилския мост през Дунава от художника Н.Каразин. Напразно ние търсихме оня пункт, от където този изглед е бил снет. И точно такива контури не съществуваха. По-късно, когато в Русия се срещнах с художника, то на моя въпрос: „Откъде вие взехте изгледа на Браилския мост?“ - то той с насмешка ми отговори: „Виж ти още какво ви се приискало, аз там, разбира се, не съм бил и разбира се всички това го нахвърлях по измислиците си. За 10-те целкови (сребърни рубли), които Гоппе (издателят на изключително популярния за времето си европейски журнал „Всемирная Илюстрация“ - б.а.) плаща за рисунка, нима може да се работи?!“
В името на справедливостта трябва да се отбележи, че всички работи на г-н Каразин са такива и макар че той е талантлив илюстратор, но натурата за него не съществува във всичките му рисунки и картини.“ Цитатът е от: А. Боголюбов. „Записки моряка-художника“, К 300-летию Российского Флота. Съст. Нона Валер. Огарьова. - в списание „Волга“, брой 2-3, 1966, с.93. 
Толкова за „талантливия“ художник и пряк свидетел на театъра на бойните действия.
Но ако дотук бяха детайлите, общи дребни (или не) факти и „закачки“, с редовете по-долу ще пресъздам облика на един славолюбец и хвалипръцковец такъв, какъвто е останал в спомените на съвремениците му, контактували с него при екстремни ситуации.
Не случайно в „Большая энциклопедия русского народа“ в бележката за него се отбелязва: „В своите произведения Каризин 
повече се стреми към ефекта и занимателността, отколкото към художественната и етнографска правдивост“
В енциклопедичния речник на Брокхауз и Ефрон  статията за Каразин завършва с думите: „Броят на нарисуваните от него картинки, ескизи и винетки е огромно. Те свидетелстват за несъмнената талантливост на художника, който обаче е слаб в частта за рисунката и преследва преди всичко бойна техника и ефектност на композицията в ущърб на истината и сериозността на съдържанието. Най-добре му се удава пейзажния елемент, макар че и той е в голямата си част преувеличено ефектен... В последно време (от 1887 г.) той престана да пробва силите си в живописта с маслени бои, но и при нея недостатъците на художника са още повече забележими, отколкото в неговите други произведения“.
На фона на тези, все пак по-умерени думи в различните руски официози, думите на руския офицер, разузнавач и един от създателите на българската армия Пьотр Дмитриевич Паренсов за журналиста, за художника, за човека Н.Каразин звучат даже скандално!
Преди това нека си позволя едно малко отклонение за биографията на талантливия разузнавач. Високо образован (не само от руската Генерал щабна академия), още в 1876 г. с чин полковник, на Паренсов е възложена мисия политическа и заедно с това разузнавателна. В началото на декември, пристигайки в Кишинев, в Главната квартира на руската армия, му съобщават, че трябва да замине за Румъния, откъдето да организира събирането на сведения за турската армия, за пътищата в Румъния и България, да разузнае възможностите за преминаване на Дунав. Още на този етап възгледите му за организирането на ефективна разузнавателно-шпионска дейност срещу Турция се различават коренно с тези на генералите от кариерата К.Левицки, А.А.Непокойчицки и др.  Използвайки почти истинското си име, но 
под прикритието на помешчик от Твер Паул Паулсон
преминава през Виена с военно-политическа мисия при руския посланик в столицата на Австро-Унгария граф Е.П.Новиков.
Първите му стъпки на попрището на шпионажа са детайлно описани в издадените писма-рапорти до прекия му началник полк.Казимир Левицкий /“Русская старина“ 1905 (XXXVI), бр. 124, с. 733-753/ по изпълнение на първоначалната мисия във Виена. След доклад в Главната квартира в Кишинев Паренсов се завръща в Букурещ и в продължение на няколко месеца създава изключително ефективна мрежа от съгледвачи и разузнавачи, работещи както на територията на княжествата, така и с набези в земите отвъд Дунава.
В негова услуга, къде безкористно, къде и с минимални средства са Евлоги Георгиев, Григор Начович, Пенчо Черковски и редица други българи. Интересно защо ли Паренсов почти не споменава Филип Тотю и Панайот Хитов? Те са отминати почти мимоходом, с няколко реда в издадената през 1901 г. част I-ва „Спомени. Из преживяното. Спомени на офицера от Генералния щаб“.
Могат да се цитират много от думите на Паренсов и за българите, и за стиснатостта на руското главно командване
за честото недоверие (при това достатъчно добре обосновано) по набираната разузнавателна информация и сведения, за начина на живот и разгула в румънското висше общество, за интересните връзки, създадени от него с колонията на „руските скопци“ в Букурещ и използването им в разузнавателната мрежа.
И тук е първата „плагиатска“ пресечна точка, отбелязана в произведението на Н.Каразин. Имащ свободен достъп до сбирките при румънския посланик в Букурещ, барон Стюарт, той буквално записва разказа на Паренсов и посланика за срещата им с ръководителя (старейшината) на секта Матюшев. Вярно, че е в прерогативите на кореспондента да отразява такива подробности, но думите, изразите са дословно предадени, а действието е представено като преживелица на самия автор. Подобно е преписването на разсъжденията на Паренсов от докладите му до К.Левицки за румънците, за тяхната армия и опасенията им за турски десант от Русчук по „Саlеа mogosoi“ в Букурещ.
Явно разузнавачът бързо разбира откъде е „течът“ на информация и предприема екстренни мерки. Около 19 януари (по стар стил) 1877 година след завръщането на Паренсов от командировка в Галац, военните разузнавачи  Бобриков и „Любе“ имат своя първи контакт с кореспондента Каразин, гостуващ на руския посланик в Букурещ барон Стюард. Разузнавачите познават задочно кореспондента по 
дописките и писанията му, които намират за „малко фантастично написани“
Пред опасността от разкриване на конспиративността на пребиваването на руски военни в консулството, при това разузнавачи, е приета уговорката с барон Стюард да не се именуват и титулуват при запознанството им с Каразин.
Още на тази първа среща Каразин е уличен в лъжа и самохвалство, когато се разпростира на големите си връзки и близост с великия княз, главнокомандващия Николай Николаевич. Но Паренсов е хвърлен в ужас от последващото развитие, когато самонадеяният кореспондент започва да настоява пред консула да му изготвят документи за преминаване през Дунава и посещение на руския консул в Русчук Василий Кожевников. Опасността от провал на мисията на Паренсов, който планира през следващите няколко дни да извърши „разузнаване с бой“, т.е. с лично посещение в Русчук и околностите му, е огромна в предвид „разпасаността на кореспондента в обноските и маниерите“, които бързо ще предизвикат турския контрашпионаж да предприеме ответни мерки.
Молбата му барон Стюард да се намеси и отложи кореспондентската командировка пропада и той е принуден лично да се заеме с „важната персона“ и да осуети плановете й. Опитът въпросът да се уреди с добро среща горделивият отказ и заплахи на Каразин, затова Паренсов се решава да играе твърдо. В остра словесна схватка той се аргументира с важността на разузнавателната си мисия, дори разкрива инкогнитото си, заплашвайки Каразин със санкции по военновременните закони за издаване на тайни от важно държавно значение. На този етап мисията е успешна и позеленелият от яд Н.Каразин се съгласява да отложи пътуването си. („Из преживяното“, с. 145-148)
Не се спирам обстойно на спомените на Д.Паренсов за посещението му в Русчук. Тук само ще подчертая, че те са извънредно точни и пряко кореспондират със сведенията, които изпраща по-късно в докладите си. Явно обаче Н.Каразин има достъп до тази информация чрез връзките си в Кишинев, защото кореспонденциите му, по-късно препредадени в книгата „Дунав в пламъци“, ги повтарят почти изцяло. А възможно е да е постигната и т. нар. сделка между кореспондента и разузнавача, за размяна на сведенията, срещу непосещаването на Каразин на Рущук.
Едно е сигурно - въпреки всичките си писания Николай Каразин не посещава Русе
стига само до Гюргево, откъдето може би с далекоглед се наслаждава на „Русчушките потайности“, но нищо повече. За „прекопирането“ на думите на Паренсов по посещението в Русчук говори и фактът, че при завръщането си в Букурещ на 2 февруари 1877 година при доклада пред консула-посланик барон Стюард присъства и Н.Каразин, а на всичко отгоре в следващите дни той се „консултира“ с Паренсов при поправянето на рисунки и зарисовки за Русе, които е направил по неговия разказ-доклад. На 5 февруари в компанията на консула В.Кожевников Н.Каразин се отправя за Русчук. Още обаче на 7 той е обратно в Букурещ, като разказва, че само е прекосил реката с „вапора“. Възмущението на Паренсов е пълно, когато месец по-късно в Кишинев прочита репортажи под № 366 и № 375 за „геройските подвизи“ на Каразин в Русчук!!! („Из преживяното“, с. 164-165)
За „глупотевината“ и измишльотините на главозамаялия се кореспондент свидетелства и друг руски разузнавач - флотският офицер Михаил Павлович Новосильский (Любе), сам бивш офицер на фрегатата „Адмирал Лазарев“, който не издържа на „разглаголствалият“ се кореспондент върху качествата на руската флота и изхвърчава от кабинета на посланика в Букурещ.
Въпреки строгостта на военните закони и цензурата над пресата обаче Н.Каразин не е нито разобличаван, нито инкриминиран в изданията на своите, бих ги нарекъл „пасквили“, дори напротив, 
изкуството му да се поставя в угода на силните на деня го издига до... академик
А редовият офицер Пьотр Паренсов, преминал през всички стадии на войната, през различните кръгове на армейския живот, без да гради кариера, успява все пак да се издигне и до първи министър на армията на младото княжество България. 
Приключвайки, си задавам въпроса: Журналистическата етика предполага взаимстване на информацията, художествена интерпретация на фактите, подсилване на морално-психологическите аспекти. Научната етика обаче предполага точната интерпретация на фактите от историята, оставяйки на изследователя възможност за коментар и изказ на лично мнение и становище. Колко от това съвременните журналисти и научни работници днес прилагат? И докога сведенията на П.Паренсов, поне в частта им за нашия град, ще потъват в забравата?
Красимир Г.КЪНЧЕВ