В Англия времето за подаръци е Коледа, но тъкмо в тази прочута с консервативността си държава най-големият подарък за короната е направен в навечерието на Нова година - на 31 декември 1600 година. Тогава е оповестена волята на кралица Елизабет Първа за създаване на Източноиндийската компания, която получава широки привилегии за търговия с Изтока. Всъщност тази компания е силата, която разширява, укрепва, управлява и осребрява британските завоевания в Азия. И то как!
В началото Източноиндийската компания, наричана понякога „Джон Къмпани“ („John Company“) наистина е търговско дружество с монополни права. Но постепенно  набира такава скорост, че 
става лицето и твърдата ръка на Лондон в Индия и целия регион
Тази търговска фирма, процъфтявала до закриването си през 1858 година, полага основата на Британска Индия - една от най-ценните колонии на Лондон, просъществувала от 17 век до средата на 20 век и обхващаща по-голямата част от Индийския субконтинент, включително днешните държави Индия, Бангладеш, Пакистан и Мианмар.
До обявяването на независимостта на тези държави те се описват от историографията като Британска Индия, въпреки че в периода преди независимостта им под този термин са се подразбирали само териториите под директна опека на британската администрация в Делхи (преди това в Калкута). Голяма част от териториите под британска власт по това време всъщност не са на пряко подчинение, а са част от 
трибутарни кралства, управлявани от махараджи, раджи, такури и набоби
които въз основа на сключени договори с британската монархия запазили властта си, но изгубили суверенитета си, признавайки британския монарх като върховен владетел. За част от Британска Индия от 1839 година се считат и Аден и Бирма от 1886, които придобиват статут на отделни колонии през 1937. Основна роля в управлението играе Британската източноиндийска компания.
Периодът Британски Радж започва от 1858 година, когато компанията се закрива и териториите стават пряко владение на Короната в лицето на кралица Виктория (която през 1876 е провъзгласена за императрица на Индия) до 1947, когато Индия и Пакистан стават доминиони. По-късно те стават съответно република Индия и република Пакистан (чиято източна част още по-късно става република Бангладеш). Бирма е отделна колония от 1937 и получава независимост през 1948 година.
Въпреки че Шри Ланка е периферия на Индийския субконтинент, тя не е част от така наречения Британски Радж. Тя е управлявана като кралска колония директно от Лондон, като влиянието на Вицекраля на Индия е несъществено.
С понятията Френска Индия и Португалска Индия се обозначават малките крайбрежни анклави, които двете държави са притежавали преди независимостта на Индия. След независимостта те успешно се интегрират в Индия.
На да се върнем към началото.
На 31 декември 1600 година британската кралица Елизабет I утвърждава създаването на Британска източноиндийска компания за търговия с Изтока. Това е ход, с който Елизабет I иска да наложи страната си в този район, в който по това време силно влияние имат Холандия, Португалия и частично Испания. Корабите на компанията за пръв път пристигат при индийските брегове през 1608 и акостират в пристанището Сурат (днешен Гуджарат).
Четири години по-късно 
британските сили разбиват португалците в битката при Суали
като по този начин си гарантират властта на Джахангир, владетел на Мугхал. Следваща стъпка в засилването на британското присъствие в района е изпращането на посланик в двора на Джахангир - като такъв, през 1615 г., от крал Джеймс I е изпратен Сър Томас Рой. Това е важен дипломатически ход, който предоставя правото на британците да построят търговски пост на индийска земя, който да играе роля на базово място при търговията между Индия и Европа. Той е построен през 1612 в Сурат. Основни стоки за износ се очертават памук, коприна, индиго и чай.
В средата на 17 век, компанията основава постове или така наречените фактории в главните градове на Индия - Бомбай, Калкута, Мадрас. През 1670 Чарлс II дава право на компанията да завзема територия от името на Короната, да поддържа въоръжена армия, да сече монети и да въвежда съдебна власт и британско администриране в новите територии.
В последното десетилетие на 17 век компанията обявява, че притежава собствена „нация“ на Индийския субконтинент, тъй като притежава многобройна армия и поддържа администрирането на територията.
Първата британска утвърдена територия
е през 1757, когато армията на компанията под командването на Робърт Клайв побеждава силите на бенгалския владетел Сирадж Уд Даулах в битката при Пласи. От този момент компанията монополизира търговията в района на Бенгалия и тя става британски протекторат. Бенгалските земеделци и занаятчии са обложени с високо данъчно бреме. Вследствие на това от 1769 до 1773 десетмилионното бенгалско крайбрежие търпи системни гладни епидемии. Век по-късно подобна участ очаква и населението на целия субконтинент, когато жертва на гладна епидемия стават над 40 милиона души след срива на индийското вътрешно производство.
С решение на британския парламент от 1773 се утвърждава постът на Генерал-губернатор на Индия, който е зает първо от Уорън Хейстингс. Практически е установено срастване между компанията и монархическата институция.
В навечерието на 19 век 
Генерал-губернаторът Лорд Уесли започва разрастването на британските владения в Индия
В хода на тези действия напълно е отстранено френското влияние на полуострова. В средата на 19 век генерал-губернаторът Лорд Далхаузи започва още по-масирана експанзия. Започват така наречените Англо-сикхски войни, в които сикхите са разгромени и към Британска Индия се включва Пенджаб. След Втората бирманска война Бирма е покорена окончателно. Също така се установяват васални отношения с редица малки монархии като Сатара, Самбалпур, Джанси, Нагпур. През 1856 е последното териториално разширение на компанията - с завземането на Уд. През следващата година компанията е закрита, като причина са издевателствата, извършвани от Британската източноиндийска компания. Основана е Компания Радж. Така наричат и британците владенията си в Индия - Компания Радж или Индийски Радж.
На 10 май 1857 войници от Британската индийска армия, съставена от местни индуси и мюсюлмани, се разбунтуват в Мирут - военен пост, разположен на 80 километра североизточно от Делхи. Бунтовниците се отправят към Делхи, за да водят преговори, но същевременно цяла Централна и Северна Индия се разбунтува срещу англичаните, което води до 
едногодишно въстание срещу Британската източноиндийска компания
Много от васалните владетели на малки царства застават на страната на революционните сили, докато други остават лоялни на британците и се включват на тяхна страна. Това събитие остава в историята като Индийско въстание от 1857 година.
Въстанието, което сериозно разклаща основите на британското управление в Индия, несъмнено е кулминацията на натрупалия се гняв спрямо британската политика на управления през изминалите десетилетия на колониално минало. Преди този по-сериозен опит за промяна в колонията британците са съумявали да потушат множество по-дребни бунтове и етнически междуособици, но почти повсеместното и целенасочено въставане на индийците от 1857 отприщва огромна вълна на насилие и гняв спрямо британците.
Важна предпоставка за избухването на въстанието е политиката на анексиране
приложена от генерал-губернатора Лорд Далхаузи, основаваща се на неговата „Доктрина на пропуска“, която се изразява в присъединяването на васалните монархии към земите на англичаните, в случай че монархът умре без пряк наследник. На местните монарси е наложено ограничението да не могат да осиновят деца, нещо характерно за техните обичаи и религия. По такъв начин са анексирани териториите на кралствата Сатара, Танджавур, Самбал, Джанси, Детпур, Удайпур, Багат. В допълнение на това са анексирани без причина кралствата на Синд през 1843 и Уд през 1856. Причина всъщност има, тези кралства са били едни от най-богатите в колонията. Тази нестихваща алчност за земи, особено подклаждана и подкрепяна от съсловието на средната британска класа в колонията, по-точно от търговците, които демонстрирали всячески превъзходството в обществото над индийците, довежда до отчуждаването на голяма площ земи, владени от местната индийска аристокрация, което е важна причина за индийците да желаят отстраняването на британското присъствие.
Искрата, разпалила огъня на въстанието, е резултат от изключително убедителен, но неверен слух
Поява се мълва, че британците ще използват нови патрони за модела пушки от 1853 „Анфийлд“, за чиято направа ще трябва да се използва смес от кравешка и свинска мазнина, добивана от индийците. Това води до бурно недоволство сред индуските и мюсюлмански сипаи, които въстават срещу британското офицерство.
Скоро след началото бунтовете обхващат по-голямата част от Северна Индия, включително Уд и различни части от анексираните индийски кралства. Неподготвените за подобно по мащаб въоръжено въстание управници са ужасени и става ясно, че нямат подготвена стратегия за потушаване на бунтовете. Въстанието нанася множество щети на обществото в колониална Индия - жертви, глад, опустошения, епидемии. Въпреки първоначалната неподготвеност на британците все пак тяхното техническо и организационно надмощие успява да доведе до потушаване на въстанието. Повсеместността на въстанието скоро е задушена. Отделни части само се съпротивляват, като последната главна позиция на бунтовниците е превзета на 21 юни 1858 при Гуалиор - един от основните центрове на въстанието. Последната битка се води с изтеглили се на север бунтовници при Сирва Пас на 21 май 1859. Част от победените и спасили се бунтовници избягват в Непал.
Въстанието са явява
главната повратна точка в историята на модерна Индия
През май 1858, британците изпращат в изгнание император Бахадур Шах Зафар II в Рангун, днешен Янгон, Мянма, като същевременно по-голямата част от семейството му е екзекутирана, акт слагащ край на Империята на Моголите.
Бахадур Шах Зафар II, останал известен като Кралят поет, написва някои от най-известните и добри поеми на урду, имащи за мотиви свободата и борбата. Той не е допуснат да се завърне и умира самотен в затвор през 1862. Тримата сина на императора, също участници в бунтовете, са арестувани и обезглавени на Куни Дерваза (Синята порта) в Делхи от майор Хъдсън от британската армия. Главите им са окачени пред съда в Делхи за назидание.
Пряко следствие след неуспешните бунтове е затварянето на културните и религиозни центрове. Множество предмети на изкуството са конфискувани.
Следствие за британците е закриването на Компанията и преминаването на управлението под властта на държавата. Отчетена е вината на самите британци за повишаването на напрежението в Британска Индия.
В обявяването на новата политика за „кралете, управниците и хората на Индия“, кралица Виктория (която получава титлата Императрица на Индия през 1876) обещава еднаква сила закона на спрямо всички, но като цяло това се посреща от индийците с недоверие, резултат от въстанието от 1857.
И това е 
повратната точка, след която британското влияние и присъствие в региона неизменно ерозира
Властите в Лондон са принудени да правят различни отстъпки, докато се стигне до поредния революционен взрив в края на Втората световна война, довел в началото на 1946 до преговори на британците с Индийския национален конгрес за независимостта в страната. На 15 август 1947 е осъществен пълният преход на властта в ръцете на вече независима Индия. В полунощ на 14 август 1947 Пакистан, заедно с Бангладеш - тогавашен Източен Пакистан, получава правото на отделна независимост. Образуват се две отделни държави, различаващи се по религиозен признак. Мнозина считат, че това е краят на епохата на Британска Индия, а според други това се случва едва през 1950, когато е приета новата републиканска конституция.
Така си отива и последният спомен от колонията, в чиято основа стои закритата почти 100 години по-рано Източноиндийска компания.
По материали от интернет