В Аржентина всичко е огнено - времето, тангото, легендарното говеждо асадо и неговата „черешка“ сосът Чимичури. Този гъст сос е адска смес от люти чушки, зелени ароматни подправки и зеленчуци и е задължителен за печено на скара на дървени въглища месо. Асадото, което в превод означава печено, е издигнато в култ от аржентинците и навсякъде в страната могат да се видят скари - малки, големи и направо огромни, на които са нахвърляни дебели говежди стекове, нежни филета, наденици, черен дроб, бъбреци и всякакви други субпродукти. И в съседство - купа с Чимичури. За него няма една единствена рецепта, защото всяко семейство си има своя и тя се пази от поколения. Задължителни са само зелените подправки в изобилно количество, лук, чесън и огнено халапеньо - едни от най-лютите чушки, които ражда латиноамериканската земя. А ако някой се чуди защо в тези горещи страни допълнително вдигат температурата с толкова люто, отговорът е простичък и навсякъде, където слънцето е безмилостно, са го открили отдавна - лютото те кара да се потиш, а това охлажда тялото. Нещо подобно съветват и нашите доктори за все по-горещите ни лета - да пием чай, а не бира, ама лесно ли е човек да се раздели с изпотената халба...
За произхода на Чимичури има няколко легенди и всичките са за хора от Старата дама Европа, дошли в Новата земя с навиците и вкусовете си. Най-разпространената, която при това претендира да лежи върху исторически факти, е за ирландския авантюрист Джими МакКъри /Jimmy McCurry/, който се включва в борбата на Аржентина за независимост от Испания. Дори се твърди, че след като прелетял от едното полукълбо в другото, някъде около 1810 г. Джими се присъединил към армията на аржентинския герой генерал Мануел Белграно – икономист, юрист, политик и военен лидер, чийто образ днес стои на банкнотата от 10 песос. През 1812 г. той създава знамето на Аржентина в днешния град Росарио. Като командващ генерал печели решаващи битки и участва активно в конгреса на 9 юли 1816 година, когато е обявена независимостта на Обединените провинции в Южна Америка, днес Аржентина.
Ирландецът Джими, за когото се твърди, че бил червенокос /като повечето ирландци впрочем/, пътувал с войските на генерала, разпъвали палатки на различни места и един от главните им проблеми, освен битките, била храната. Разчитали предимно на сухоежбина и една доста творческа интерпретация на легендата разказва, че веднъж генерал Белграно извикал Джими настрана и го попитал дали няма някаква рецепта от родната му страна, която може да разнообрази бедното меню на войниците му. Джими бил съобразителен като всеки авантюрист, влязъл в палатката на обоза, смесил различни налични подправки, забъркал ги със зехтин и лимонов сок, нарязал люти чушки, без които местните не сядали на масата, и с този сос наръсил месото, приготвено за вечеря на войската. Всички го харесали и искали всеки ден да им го приготвя. Много скоро Jimmy McCurry сосът се превърнал в Chimichurri, което било значително по-лесно за произнасяне.
Генерал Белграно умира в изключителна бедност на 20 юни 1820 в Буенос Айрес. Градът е опустошен от гражданската война и за смъртта на героя от борбата за независимост на Аржентина съобщава само един вестник, за всички останали това не е новина. По-любопитното е, че на 4 септември 1902 г. тялото на генерала е ексхумирано, за да бъде преместено в мавзолей. На следващия ден вестник La Prensa съобщава, че в ковчега в тенекиена кутийка за тютюн е открита бележка, която впоследствие е изчезнала. А един от участвалите в ексхумацията твърди, че почеркът бил ирландски. Това дава основание да се предполага, че на бележката е била написана рецептата на Джими МакКъри за соса Чимичури.
Друга легенда разказва, че сосът бил занесен в Латинска Америка от английския търговец на месо Джими Къри в началото на 19 век, който се установил в Рио де ла Плата. Той се опитал да направи имитация на любимия си сос Уорчестър, но да го адаптира към местнвите вкусове и така се получил Чимичури.
Най-смешната история е за английско семейство в Патагония. Верни на строгото си възпитание, когато сядали на масата, всеки се обръщал уважително към останалите членове на фамилията с молба да му подадат кърито /give me the curry/. Кърито всъщност били различни сосове, с които си подправяли храната. За местните хора, наети като прислуга и готвачи, това били непознати думи, които обаче свързали със сосовете, приготвяни в кухнята. И постепенно започнали да ги наричат Чимичури, защото постоянно чували нещо като „чивмидъчури“.
Има и друга легенда, всъщност най-постната от всички. Тя е свързана с баски заселници в Аржентина, които се установяват там през 19 век. Те имали термин tximitxurri, който означавал смес от няколко неща, без определен ред. Вероятно са го използвали и за зеленчукови сосове и подправки, а местните са започнали да го произнасят така, както е било по-лесно за тях - като Чимичури.
На аржентинците обаче определено повече им харесва легендата за Джими МакКъри - хем е герой от борбата им за независимост от Испания, хем им е оставил в наследство национална кулинарна гордост. Огнена като самите тях.
 

Сос Чимичури

Необходими продукти:
4 люти чушки
1/4 ч.ч. пасиран чесън
1/2 ч.ч. нарязан червен лук
1/2 ч.ч. нарязан магданоз
1/4 ч.ч. нарязан риган
1/4 ч.ч. нарязана прясна мента
1/2 ч.ч. зехтин
1/4 ч.ч. червен винен оцет
1/4 ч.ч. пресен лимонов сок
сол
смлян черен пипер
Начин на приготвяне:
Всички продукти се слагат в блендер, но не бива да се мелят до пюре. Зеленчуците и подправките трябва да останат на парчета. Сол и черен пипер се слагат на вкус.
Другият вариант, който отнема повече време, е продуктите да се нарежат на ситно на ръка и накрая да се смесят с течните подправки и да се овкусят със сол и черен пипер. Така сосът се приближава максимално до аржентинския си първообраз. 
След като е готов, сосът се пресипва в плътно затварящ се буркан и се съхранява в хладилник, където трябва да престои поне един ден, за да се смесят всички аромати. Обикновено от него се слага малко върху изпечените пържоли или други месни продукти, а останалият се поднася отделно за любителите на огнено лютото.