Петър Денчев е един от младите, но вече достатъчно нашумели български режисьори. Неговите постановки неизменно правят впечатление и на театралната критика, и на публиката, която очевидно изпитва дефицит на стойностна драматургия и на интригуващи театрални експерименти. Първата постановка в русенския театър на Денчев - „Медея“ по Еврипид, Жан Ануи и Теодор Драйер, предизвика вниманието на зрителите, които неизменно пълнеха залата със спектакъла, за който изпълнителката на главната роля Мариана Крумова получи номинация за „Икар“. Сега Денчев отправя нова провокация към русенската публика, като подготвя своята версия на „Дванайста нощ“ от Уилям Шекспир. Премиерата на спектакъла се очаква да излезе на 25 ноември. По този повод разговаряме с режисьора. 

- Защо Шекспир?  
- Защо Шекспир? Защото това е автор, който действа като гъба /и това не е мое твърдение, а на известния полски театрален критик Ян Кот/, в която и епоха да го интерпретират, той поема и попива обстоятелствата и случките, всмуква ги и ги преосъзнава. Така всяка епоха пише своята шекспирова история. В България много държим на формата и нещата, свързани с идеята, трябва да се съизмерват с нея. И много често се задава въпросът: „Ама вие класически ли ще го правите, или модерно?“. А тъкмо когато става дума за Шекспир, понятието „класически“ е много относително. Няма класика. Има цели поколенчески прочити на „Хамлет“ - има Хамлет на Владимир Висоцки, има Хамлет на Питър Брук. И не е задължително хората да разпознават един определен образ и една определена и замръзнала подредба на образи и характери. 
Тези пиеси могат да се четат, поставят и тълкуват на толкова много нива - като литература, като поезия, като музика, като действие... Човек може да измъкне от тях неподозирани неща. Те са като един малък свят. В който единият герой говори в проза, друг - в поезия. Можем да си задаваме безброй въпроси - защо езикът на един е такъв, а на другия - друг? Със сигурност има много неизследвани неща, все още неразкрити, в пиесите на Шекспир. Човек може постоянно да открива и преоткрива. В това число и случки, които досега не са намерени и разчетени като такива.

- Три русенски премиери този сезон връщат театъра в плоскостта на същинското, смисленото, важното, провереното от времето - „Бяло върху бяло“ върху поезията на Емили Дикинсън на режисьора Венцислав Асенов, „Сирано дьо Бержерак“ на Едмон Ростан в постановка на Бина Харалампиева и „Дванайста нощ“ на Шекспир, която подготвяте вие. Дали това е знак, че е време истинският театър да се завърне и да потопи комерсиалните дъвки и елементарните забави на сцена?
- Не, не мисля, че настъпва някакъв обрат в тази посока. По-скоро съм песимист. Българският театър не се разбира като общ дом на хора, които творят заедно, като място за високопрофесионална изява на хора от един и същ творчески кръг, положили усилия, за да придобият този висок професионализъм в своите умения - за да създават изкуство. За мен - като въвлечен в тази сфера, театърът представлява един от стълбовете на високо професионалното изпълнителско изкуство, което не бива да отстъпва по сериозност и замисъл на всички други сериозни начинания в живота. За съжаление, ние водим несериозен живот като нация. Винаги ще има опити и щения за първото - българският артист винаги иска да надскочи бита, хляба, ежедневието. Но обикновено в тази активност няма толкова голям потенциал. По-скоро има голям патос, отколкото потенциал. Според мен високите неща се случват по-простичко и са по-автентични. 
Сцената е място за изговаряне на едни важни истини, а всъщност всички истини са неразривно свързани, буквално слепени с други неща. И ние в България ако искаме да имаме високопрофесионално изкуство, тоест, актьорите да имат условията да изучат, да разучат и възпитат у себе си това, което решително искат, трябва се погрижим те да бъдат добре заплатени, телата им да са в най-добрата си форма, както и всичко останало...

- Какво пречи? 
- О! Да започнем с това, че когато изкуството в България се мери с количествен показател, това е твърде несериозно, най-вече от страна на хората, които си го позволяват, тъй като те елиминират социалния елемент на правенето на изкуство. А този социален елемент е много съществен. Защото наличието на добра местна култура е един от факторите за задържане на населението. А това е изключително важен въпрос. 

- Как и въобще възможно ли е вие, хората на изкуството, да се противопоставите на тази порочна практика, която вече е превърната в норма? 
- Колкото повече се задълбочава упадъкът на съвременните изкуства и дори въпреки и поради този упадък, има едни хора, които живеят заедно и които се опитват да опишат този живот, който се случва. Колкото повече се изпада в някакъв трагичен патос по отношение на миналото, толкова по-изразителна става тенденцията на едни, не много на брой хора, които правят всичко възможно, за да се противопоставят...
Българският театър в тази си форма /да печели пари - което е много смешно и категорично несъстоятелно/ е много малка система, която не може да генерира твърде много приходи. Тоест, този стремеж - вижте, ние сега трябва всички изпълнителски институти - опери, театри, симфониети, да работим, за да изкарваме пари - е нелеп и самоубийствен. Той е една от решителните причини българският театър, например, да забрави и да загърби много свои жанрови форми, да изгуби много ценни и интересни неща като поетичните спектакли, високата комедия, водевилните пиеси. Има цели жанрове, които вече са изчезнали. И се ражда един жанров Франкенщайн - спектакълът хем да е смешен, но в него да има и тъжен момент, сценографията да не е скъпа, а пък актьорите да играят добре, музиката да е подходяща, спектакълът хем да е забава, хем да е добър. 

- С други думи, реформата осакатява творческото? 
- Некомпетентността на Министерството на културата може да бъде разобличена в две посоки. Първо, от министерството непрестанно излизат заявки, че трябва да има пазар, пазарни принципи - теза, на която, мисля, че всеки, докоснал се до културологията и културната политика, би се изсмял. И второ, самото Министерство на културата предлага квазипазарен принцип, субсидирайки оперния сектор по-силно, отколкото, да речем, театъра. И цялата несъстоятелност се излива в това, че в никакъв случай в последните пет години министерството и управляващите българския театър не произвеждат съществен дискурс за това какво е нужно, за да се прави изкуство в България. Без да се изпада в говорене на крайно добро или крайно лошо - при една такава малка система, каквато е нашата, трябва да подчертая, че в такава среда, каквато е изкуството, ако не се буферира и не се вземат предвид спецификите, това едва ли ще доведе до нещо разумно. Така че тук не става въпрос за харесване или нехаресване, а за разумен подход към деликатна сфера като творчеството. 

- Докога обаче хора като вас - млади хора, които имат и желание, и дарба - ще правят изкуство въпреки, а не поради?
- И аз напоследък се замислям върху това. Според мен въпросът трябва да се насочи в друга посока: след като в България живеят толкова много различни Българии, които не си говорят помежду си и които нямат консенсус по отношение на това кое е ценно - тогава има ли смисъл по същество цялата тази работа? 
Защото правенето на изкуство е равнозначно на това да дадеш глас на своето вътрешно безпокойство, на своя вътрешен дискомфорт, да дадеш глас на своята вътрешна необходимост. И когато човек среща стена, той започва да си задава въпроси, които го отвеждат доста далече.
Ние много често чуваме възгласи: „Трябва да подкрепим своите творци!“ На практика това е напълно изпразнено от съдържание изречение. Защото обективно погледнато, има една група хора с по-изострена чувствителност, по-образовани, повече склонни към търсене и експеримент. Трябва да съществува поле, в което тази група хора може да рискува, да се чувства комфортно, в това число и в това да греши. Големият проблем на тази ситуация, в която се намираме, е, че не позволяваме на никого да греши. Скорострелно и мощно се раздават оценки, свързани с финансовата успешност, а всички хора, не само творците, се чувстват свободни, единствено когато имат поле за грешки. В този смисъл подкрепата за артистите трябва да бъде в посока като към група, която има право и трябва да даде воля на своята критичност, но уменията си, да изразява своите идеи. 

- Не е лесно за твореца, особено за младия артист, който тепърва иска да опитва и да доказва можене и дарба. 
- И много често - почти винаги, отново опираме до един опростенчески момент. Обикновено се чуват реплики от рода на: „Те като са толкова велики, защо трябва да ги субсидираме, а не отидат на световния пазар и сами да си направят парите?“. А тук не става дума за забогатяване. Високите резултати на някоя група са резултат на много опити на различни творчески индивидуалности, които се провокират една друга. Минават през различни етапи - на омраза, на завист, но колкото повече това съществува, толкова повече се обостря и развива стремежът да се самоизразиш. 

- Трудно място за творчество е България. Още повече, че вече не са малко и младите актьори, които избират комформизма, вместо ударите с глава в стената...
- Въпреки всички трудности в България е изключително интересно. Има изключително затваряне на вкусовете, особено в последните година-две. Да, има комформизъм, но той не е проблем на изкуствата, а на личността и на общността. Но аз пак ще се върна към планирането. Защото все пак при едно правилно планиране нещата вероятно биха могли да тръгнат в друга посока. Някак си не може изкуството да бъде управлявано като „Топлофикация“ - то е друго предприятие, с друг процент рискове, с друг тип съпротива на материала. Горе-долу професионално въвлечените хора в българския театър са 1200 души - толкова бяха през 2010-2011 година. Вероятно сега са по-малко. Версията, че е невъзможно да се осигурят условия за работа на толкова хора е дълбоко несъстоятелна. 
А в тази обществена картина нещата са свързани. Няма как да се родят добри решения, когато е налице стремежът към лесни решения, към отказ от задълбоченост, ако може всяка задълбоченост да бъде елиминирана... Аз мисля, че рано или късно този отказ от задълбоченост ще роди съпротива. Въпросът е, че тази съпротива трябва да бъде организирана, защото гласовете в пустиня са израз на безпомощност. А тя пък може да бъде пагубна.

- Какво ви предстои след русенската премиера на „Дванайста нощ“?
- Предстои ми постановка във Варна. Там в театъра ще направя „Едноокият цар“ на един млад каталунски автор, който не е известен у нас - Марк Креует. 

- Вие сте от Варна, но досега не сте режисирал там?
- Да, това ще бъде първата ми режисьорска работа в града, в който съм роден. Надявам се публиката да оцени пиесата - това е съвременна политическа сатира, по която могат да се направят интересни паралели.