Варна се прочу с многохилядните си протести и със саможертвата на самозапалилия се Пламен Горанов, който въстана срещу вече бившия кмет Кирил Йорданов и желязната безскрупулна хватка на тимаджиите. Гласът на Русе се надигна, но така и не набра сила, за да се извиси впечатляващо. Затова само проблесна и угасна в националните новини. Към русенските митинги и шествия обаче се присъедини един мъж, който много преди гневът на народното недоволство да избухне, месеци наред самотно протестираше пред сградата на Общината. Всеки четвъртък точно в 12 часа той стоеше по един час там като воин в очакване да събере армия от недоволни. Така и не успя, в най-силните му дни към него се приобщаваше най-много един взвод, но и той бързо се разбягваше. Много бяха любопитните, но малцина смелчаците и уверените, че битката си заслужава. Не липсваха и пренебрежителни подмятания: „Остави го оня лудия!“
Пенсионираният 76-годишен учител Петър Балбузанов обаче не се отказа и почти две години удържа „крепостта“,
с което записа рекорд по най-дълго протестиране, достоен за Гинес
Е, това не му донесе никакъв дивидент, а когато започна масовото недоволство през февруари, той просто се сля с мнозинството. Балбузанов не стана медиен герой, дори когато изпрати писмо до европейските политици, за да ги обвини в съучастничество с правителството на Бойко Борисов, защото са го подкрепяли, докато народът е затъвал в недоимък.
Казва, че не очаква отговор от Жозе Мануел Барозу, Вилфрид Мартенс или който и да е от европейските адресати.
В този глобален свят, с тази глобална либерална политика всички така са яхнали хората, че нямам илюзии, че в Брюксел някой ще се сети за някакъв си български пенсионер, казва с разочарование Балбузанов.
Впрочем още през февруари 2012 г. самотният протестиращ е изпратил писмо и до социалната комисия на българския парламент. Едно от основните му искания е индексация на пенсиите. Отговор не е получил. Смята го за незачитане на обикновения човек.
Кой и какъв е този пенсионер, със сигурност са се питали всички, които са го забелязали да стърчи пред Бялата сграда. Някакъв нашенски Дон Кихот или агент на опозиционните сили, които искат да дойдат на власт?
Петър Балбузанов е бивш преподавател историк и бивш комунист
Партиен активист по времето на социализма, той работи в Транспортния и Историческия музеи, плава по река Дунав като политически капитан, 2 години е в ОК на БКП като завеждащ партийния „университет“. От времето, когато се занимава с политическа пропаганда, се познава и с бащата на днешната депутатка от ДПС Емел Етем - Етем Хамзов.
Независимо от партийната си кариера обаче, Балбузанов твърди, че учителството е неговото признание. Дори когато бил в ОК на БКП, пак основната му задача била да преподава и никога не бил сервилничил или подливал някому вода. С партията приключил, когато дошла промяната и БКП се преименувала на БСП. Но не и с левите си убеждения. Той е за социална държава, за адекватно заплащане на труда, достойни пенсии и по-сериозна подкрепа на майките. Споделя, че личната му пенсия от 2009 година насам е все 274 лева. Няма нищо против частната собственост, стига бизнесът да е почтен.
Аз съм човек със силно развито чувство за справедливост и затова нямаше как да си мълча, споделя Петър Балбузанов. Дори по времето на социализма не се боял да защитава справедливи каузи. Първата му сериозна битка била в казармата. Бил още млад войник в Гоце Делчев, а както е известно, тогава младоците били подлагани на тормоз и унижения от старите. Балбузанов
не разбирал как другарите му търпят гаврите
и решил да сложи точка на това. Подготвил събрание, на което дошли командирите, и сложил на масата картите за издевателствата. В резултат отдельонните командири били наказани, а зайците се отървали от униженията. На следващата година вече бяхме стари войници, тогава събрах всички и им говорих, че сега новите младежи, които идват, трябва да ги посрещнем възпитано, спомня си Балбузанов. Като израз на уважението и респекта, който си извоювал, всички вече му викали бачо Петър.
По-късно като учител в родното си село Сваленик възроптал срещу безобразията на местния партиен секретар и председателя на ТКЗС-то. Двамата се били прочули с бракониерствата си, но особено вреден бил онбашията комунист. Безобразията му дошли до гуша на хората, но и тогава те се страхували и преглъщали, макар че партийният секретар бил само с основно образование. През януари 1964 година даскалът решил, че повече така не може. Дошъл в Русе и поискал среща с първия секретар на БКП Петър Данаилов. Не я получил веднага, затова си наел стая в хотел „Севастопол“.
Три дена стоял в града, докато накрая бил приет
Като научил за какво става дума, Данаилов се опитал да го препрати към секретаря по идеологическите въпроси, но упоритият Балбузанов отказал - всеизвестно било, че именно този човек крепи партийния на селото. Така успял да постигне своето. Последвали проверки и председателят на ТКЗС-то бил отстранен, а партийният секретар бил наказан с последно предупреждение. Балбузанов признава, че и тогава най-много се ядосвал на самозабравили се властимащи.
Убеждението, че всеки има чувство за лично достойноство и че трябва да го отстоява, е двигателната сила на целия му живот оттогава досега. Затова в последните години Балбузанов изживявал ситуацията в България болезнено, като виждал хората при какви условия работят, как заплатите им се бавят с месеци, как едва вързват двата края. Затова и се разбунтувал - не само заради ниските пенсии, но и защото не можел да понася потъпкването на човешкото достойнство.
На тази ценност учех и учениците си
разказва пенсионираният учител. Много му помагали и предметите, които преподавал - не само история, но и морал и право. В дългогодишната си практика нито един ученик не съм нагрубил, на всеки съм уважавал личното достойнство, споделя Балбузанов. И пояснява, че винаги се е ръководил от мисълта на Максим Горки, че който не обича децата, не може да бъде добър учител. Когато през 1998 година се пенсионирал в Техникума по обществено хранене, неговите ученици много съжалявали. Преди това учителствал в СОУ „Христо Ботев“, но първите му изяви пред черната дъска са минали в Нисово и в родното му село Сваленик. 5 години бил директор на училището в родопското село Каменяне. 
До учителското поприще Петър Балбузанов стигнал със собствени усилия, но и с подкрепата на държавата. Бил едва 7-годишен, когато баща му починал, така че му се наложило бързо да порасне и да се осланя единствено на себе си.
Понеже още в началното училище бях много паметлив, отрано получих самочувствие, връща лентата назад Балбузанов.
Когато завършва гимназия „Христо Ботев“, се хваща на работа. Една година е сервитьор в ресторант „Бузлуджа“ в Дома на учителя. После научил, че за бедни студенти държавата отпуска общежитие и стипендия и кандидатства в шуменския Полувисш учителски институт. По-късно завършил като задочник и Софийския университет.
В днешно време освен от социалните неправди учителят най-много се възмущава от съсипията в образованието. По време на Възраждането държава не сме имали, но всички пътешественици в Османската империя са се удивлявали на училищата ни, напомня историкът. А през 1974 година, когато Маргарет Тачър посетила България, дала висока оценка на професионалното ни обучение.
Убеден е, че образованието съвсем умишлено е забатачено. Не без намесата на външни сили и по специално на магната Сорос. Учителят Балбузанов смята, че ако управниците ни продължават така, България нищо добро не я чака. А по повод на гражданското общество казва, че то не става без ценностна система и съпричастност.
Двете му деца живеят в чужбина
- дъщерята Биляна от 1995 година е в Маями, а от две години синът му Явор е в Лондон. В САЩ е и единствената му внучка Вероника. Дядото няколко пъти е посещавал Америка.
Там не е моето място, казва той, но не пропуска да похвали американците за подкрепата, която дават на децата с високи резултати в науките. Внучката му била отличничка и един ден получила писмо от президента Джордж Буш-младши. Той я канел на едноседмично училище за лидери във Вашингтон.
С дълбоко разочарование изживявам това състояние, до което са докарани образованието и младите хора у нас. Непрекъснато в съзнанието ми изплува мисълта на Симеон Радев: „...ученик в Македония и Цариград, живеех с гордостта да казвам, че съм българин, и с радостта, че се уча.“ Питам се колко деца сега изпитват такива чувства, казва протестиращият учител и си задава въпроса как и защо стигнахме дотук. Вината е на всички ни, децата ни са наше огледало и продукт на обществото, безкомпромисно отсича Петър Балбузанов. Затова не съжалява, че от ноември 2011-а доскоро самотно е стърчал с плакат в ръце пред Общината.