„Ако аз работех с плуга, пасях стадо, обработвах градина, правех дрехи, никой нямаше да ми обръща внимание. Малцина биха се вглеждали в мен и аз щях да угодя на всички. Но аз измервам полето на природата, стремя се да паса душите, мечтая да обработвам ума и да поправям навиците на интелекта - ето защо онзи, който ме гледа, ме заплашва, който ме следи, ме напада, който ме догонва, ме ухапва. А който ме хване, изяжда ме и това вършат не един или двама, а мнозина и почти всички“.
Тези думи не са речитатив зад кадър от блудкава мелодрама, а са горчива равносметка на човек, осъден на смърт и изгорен на клада заради неспирния си стремеж към познание на света. Това е авторът на трактата „За безкрайността, Вселената и световете“ Джордано Бруно,
платил с живота си за дързостта да има собствено мнение
във времена, когато това е било анатемосан от Църквата смъртен грях. Присъдата му е прочетена на днешния ден през 1600 година.
Всъщност мъченикът идва на света като Филипо Брино. Роден е през 1548 година в село около град Нола, Южна Италия, в семейството на беден офицер, който едва свързва двата края. Когато момчето е на 12 години, постъпва в пансион в близкия Неапол, където изучава диалектика, логика и всички познати по това време дисциплини. Там се среща с монах от ордена на св.Августин, който вижда потенциала на будния младеж и му открехва вратата към тайните на духовното съзерцание и на философията.
Бруно започва да пише стихове и да чете Лукреций, Вергилий и други поети, да изучава античната драматургия и митология, да се заслушва и да участва в научни диспути по най-сложни теологични и философски въпроси. Така
умът му се пробужда и се научава да не вярва на очевидното
а да търси скрития смисъл във всяко действие и явление.
На 15 юни 1565 година 17-годишният Бруно става послушник в най-големия доминикански манастир в Неапол и получава името Джордано от Нола.
Дните в манастира текат бавно, монотонно и по неумолими правила, но пък духовната крепост има едно безценно предимство - разполага с изключително богата библиотека. Младежът трябва да учи устава на доминиканците, жития на светци, молитви и псалми, да служи всеотдайно на Бога, да изпълнява безпрекословно заповедите на монасите и редовно да се изповядва. Прави го, но наред с това жадно чете всичко, до което може да се добере.
Джордано бързо разчупва монотонния ход на манастирското ежедневие. Изхвърля от килията си иконите на всички светци и оставя само образа на Христос. Решението му
предизвиква невиждана буря, атмосферата наподобява на Страшния съд
но игуменът и братята от управата на светата обител прощават на младия си събрат заради прилежанието му, усърдното му служение и ведрия му характер. Случката е наречена „младежко недомислие“ и всичко приключва така внезапно, както е започнало.
Но това е само привидно. Голобрадият послушник не се задоволява с истината на църковните догми и канони, а иска да проумее света. Затова ненаситно поглъща всичко, което му попадне - от богословски трактати и коментари до сборници с църковни молитви и тълкуванията към тях. Бруно не приема готовите обяснения за света, а търси истината, търси процесите, търси причинно-следствената връзка в естеството на нещата. И не понася твърденията, че има необясними неща.
Логично трескаво търсещият му ум скоро стига до въпросите за мирозданието и за произхода на света и вселената, но разгледани не от амвона за проповеди, а от висотата на безпристрастния анализ.
В това време властват възгледите на Аристотел и Птоломей. Според тях Земята е непоклатима константа и център на вселената. Но има и още. Демокрит смята, че светът е безкраен. На същото мнение е и Лукреций. Джордано от Нола прочита всичко на тази тема, до което се докопа.
И колкото по-надълбоко влиза в нея, толкова въпросите стават повече от отговорите
Най-значително влияние върху възгледите му обаче оказват не античните автори, а енциклопедистът Николай Кузански, който сто години преди Коперник изказва опасната и за църковната, и за светската власт идея, че Земята не е център на безкрайната вселена, а само една част от нея. И още - че в космоса съществуват множество небесни тела, които са в постоянно движение и си влияят едно на друго. И още! Земята не е единствената обитавана планета. За Средновековието тези твърдения са налудничави и безумно смели, но Бруно не се плаши, а продължава да търси истината. Така прегръща учението на Николай Коперник, че не само Земята се върти около Слънцето, а всичко в космоса е в движение, всичко се върти.
Но Джордано
изучава не само небето, а и поднебесните създания - хората
Посвещава много от силите си на разгадаването на механизмите на човешката мисъл, на асоциативността, на паметтта или иначе казано на мнемониката - изкуство и техника за запаметяване - и това е една от най-любимите науки до края на живота му. С нея е свързан и един любопитен факт. Славата на Бруно като човек с блестяща нетринирана памет се разнася надалеч и веднъж прави демонстрация пред папата в Рим. Прочита непознати древни псалми и след това ги възпроизвежда наизуст. Ефектът е поразителен.
На 16 юни 1566 година Бруно е подстриган за монах, а след шест години и половина е въведен и в свещенически сан. Но не отива да служи в някоя енория, а получава заповед веднага да се яви за обучение в елитния богословски университет в Неапол, в която годишно се приемат едва 10 човека. Висшето духовенство има велики планове за 24-годишния расоносец, чака го бурна кариера - поне епископски престол, а защо не и кардиналско достойнство, но... Тогава още не са си давали сметка, че най-сигурният начин човек да разсмее Бог е да започне да си прави планове за бъдещето!
Бруно бързо се прочува в университета с дарбата си да усвоява нови и нови познания, но и с още нещо. Младежът е толкаво умен и начетен, че
скоро започва да превъзхожда преподавателите си
и дори да ги оборва по редица теми.
Така се стига до нещо нечувано. Студентът написва комедията „Светилникът“, в която безмилостно се присмива на глупостта, педантизма и лицемерието във всичките му форми, включително и в религиозните среди. „Невежество, - пише авторът - е най-лесната наука в света, която се отдава без труд и не измъчва душата“.
Сарказмът в пиесата е убийствен, но и неоспорим. За да не изпадат в неудобно положение да спорят със студент, преподавателите не обръщат внимание на писанието, дори нещо повече - канят го да остане в университета като преподавател по теология.
Скоро всички съжаляват за това решение.
В доминиканския манастир в Неапол, където е проходил като божи служител, младият теолог влиза в диспут с виден богослов, смятан за най-голямата гордост на доминиканците. Точно това величие е развенчано от Бруно. Младежът успява да покаже, че опонентът му не познава основни източници и тълкувания на светото писание и божието слово и да го вкара в капана на собственото му невежество. С подвеждащи въпроси и тези Бруно успява да накара съперника си да се оплете в еретични твърдения и да защитава еретиците в отчаяните си опити да не се признае за победен.
Това, разбира се, не може да му бъде простено и висшите управници на доминиканския орден
започват разследване за ерес срещу самия Бруно
Така начетеният и непобедим на полето на аргументите млад духовник се доближава опасно до Светата Инквизиция, която в такива случаи никак не се церемони. Монасите очевидно са подготвени да пратят устатия си събрат на стълба на огненото изкупление, защото по време на разследването пристига много удобна за тях новина. Доминиканец, готов да изобличи Бруно в ерес, бил намерен мъртъв. Така към всички други грехове се добавя още едно подозрение - че младежът е убиец.
За Джордано няма съмнение какво предстои, затова изпреварва събитията. Хвърля расото, връща се към рожденото си име Филипо и потъва в неизвестност в Рим. Това е началото на дългото му и самотно странстване из Европа.
В края на 1567 година Бруно за пръв път напуска Италия и
отива в Женева, наричана още Протестантския Рим
Това е времето на разцвета на калвинизма /по името на създателя на това протестантско течение Жан Калвин/, чиито последователи са основали елитната Духовна академия. Гостът предлага да преподава на студентите, но управата е на друго мнение - новодошлият може да се запише като студент, ала само ако приеме калвинизма. Подробностите не са известни, но през 1579 година в списъка на обучаваните се появява името Филипо Бруно от  Нола.
Е, и женевските схоластици скоро разбират, че шило в торба не стои.
Бруно е поразен от невежеството и ограничеността на професора по философия, смятан за гордостта на университета. И реагира по вече изпитания начин - написва книжка, в която подлага на унищожителна критика професора, като посочва допуснатите от него само в една лекция 20 груби философски грешки.
След излизането на книжката авторът е
арестуван и е отлъчен за две седмици от църквата
като през това време е завързан на стърба на позора. Оставен е там бос, облечен само с една роба и с железен нашийник на врата. През тези две седмици всеки може да издевателства над арестанта и да го заклеймява. След изтичането на наказанието му разрешават да моли милост и да изрази благодарността си, че са се отнесли тъй снизходително с него, грешния.
След преминаването на това изпитание младият италианец търси нов живот в Париж, където се явява на конкурс за преподавател в Сорбоната по мнемоника и го печели убедително. Започва да чете лекции, които му носят гръмка слава, а на банките наред със студентите често седят и професори от университета.
Но макар без скандали и заплахи за живота му, парижкият период на Бруно приключва сравнително скоро и следват ново опознаване на света през очите на хората от Англия и Германия. Тези странствания дават на учения широта на възгледите, но
родната Италия му липсва
Затова не се колебае дълго, когато получава покана от венецианеца Джовани Мончениго да се нанесе в дома му и да стане негов личен преподавател но мнемоника.
Във Венеция се оказва, че Мончениго има собствена представа за мнемониката. Той вижда способностите на Бруно, възхищава се от постиженията му, но не проумява, че зад всичко това стои много труд и стройна система от правила. Вместо това венецианецът е убеден, че всичко може да се случи едва ли не с вълшебна пръчица. И когато настъпва неизбежният конфликт с Бруно, домакинът му вече го е набедил за магьосник. Учителят разбира, че времето му във Венеция е изтекло и решава да си тръгне, но Мончениго вече е задействал Инквизицията срещу „еретика“ и на 23 май 1592 година Бруно е хвърлен в тъмница.
Започва процес, в който свещениците от Инквизицията се доверяват изцяло на коварния венецианец Мончениго и обявяват Филипо/Джордано в почти всички земни грехове. Но въпреки че държат в ръцете си силата и съдбата на подсъдимия, съдиите са смутени. Когато дават думата на Бруно, той започва да говори за механизмите на мнемониката, за устройството на света и вселената и за природните закони така, сякаш не стои пред религиозен трибунал, а пред студентска аудитория в Оксфорд или Сорбоната.
Съдебното дирене върви към фатален за подсъдимия край, но венецианските свещеници не успяват да довършат започнатото заради пристигнало нареждане от папата обвиняемият да бъде предаден на Рим.
Следват седем години в римски затвор, в които Инквизицията продължава да събира доказателства срещу Бруно. Главното обвинение срещу него е убеждението му за безкрайността на вселената, което според тесногръдото духовенство поставя под съмнение ролята на Бога.
52-годишният вече Бруно е подведен под отговорност за 8 еретически престъпления, които той отхвърля методично и аргументирано. Но... присъдата му е ясна още преди да е произнесена - изгаряне на клада! А когато идва време за нейното обявяване, Бруно казва: „Произнасяте присъдата ми с по-голям страх от този, с който аз я изслушвам!“.
Присъдата на един от най-ярките умове на своето време е изпълнена сутринта на 17 февруари и датата никак не е избрана случайно. Това е денят, в който 50 кардинали от цяла Европа пристигат в Рим, за да се поклонят на светците Петър и Павел и да поискат опрощение на греховете си. И всички присъстват на изгарянето на Джордано от Нола на клада, чиито пламъци имат една главна цел - да опарят сърцето и душата на всеки, който си позволява да излиза от вече наложените канони. А той удивлява всички, когато на път кам кладата казва: „Душата ми ще се въздигне заедно с дима към Рая!“.
Църквата провъзгласява своите мъченици за светци, Ако и науката правеше същото, Джордано Бруно щеше да е един от първите светци в безсмъртния й пантеон.
Завещано от Бруно
* Ако не беше религията, нямаше да има невежи.
* Изкуството запълва недостатъците на природата.
* Капката дълбае камъка не със сила, а с често падане.
* Няма нищо непреодолимо с труд.
* По-добре достойна и героична смърт, отколкото недостоен и подъл триумф.
* Съществуват безброй слънца, безброй земи, които обикалят около своите слънца, както нашите осем планети обикалят около нашето Слънце... Тези светове се обитават от живи същества...
По материали от интернет