По това време на годината, през февруари, преди около век и половина в Русе започват да се случват едни събития, за които населението на града шушука с дни, че дори и с месеци. 
„Бал, даваем за в полза на тукашното Българско Читалище. Този бал ще стане на идущия 2/14 Февруария в Петък вечертъ часа по 2 турски, в салона на Хотел Ислях-Хане. Входът свободен с две господжи. Цената на хвода гр.20. Руссе, 31 Януария 1868“. Това гласи покана за един от първите балове в Русчук, която се пази в русенския Държавен архив.
Друга картичка, също украсена с вензели и винетки, но от февруари 1867 година, известява за „българский бал“, отново в същия салон - „на ислях-хането“.
Тези свидетелства, запазени сред архивните ценности на архива, припомнят недвусмислено за атмосферата в града, където „модите“ на танците и забавните разговори не само идват от Европа много бързо, но и намират прекрасна почва, за да се прихванат и скоро да станат нещо обичайно за Малката Виена.
Може да не е много патриотично, но все пак трябва да се признае, че предшествениците на първите балове в България са възникнали не в Русе, а в Шумен. Там още в 50-те години на 19 век се заселва модният шивач с унгарски произход Михай Шафран, който освен че владеел изкуството да създава тоалети по парижки маниер, бил любител музикант. Та именно той създава първия оркестър, с който започва да свири европейски танци - кадрил, валс, мазурка, полка, чардаш и дори български хора.
Русенските балове са били истинско светско преживяване и са събирали местния елит, като почти винаги на музикално-танцовите вечеринки са присъствали и чуждестранните консули в града, за които тези веселия са били нещо обичайно и обичано. Неизкушените в „материята“ на баловете, но силно желаещи да покажат танцувални умения и подходящо поведение, русенци и русенки получавали шанс да усвоят задължителните за случая модерни танци предварително, разказва специалистката в Държавния архив Веселина Антонова. Тя посочва, че в излизалия тогава вестник „Дунав“ е публикувана обява, че в хотела, където свири
малък салонен оркестър от 5-6 цигулари „с певачки“
русенци могат да репетират в стъпките и елегантните завъртания, за да не изглеждат неуместно вечерта на самия бал.
Антонова припомня впечатленията на Никола Обретенов, който по времето на първите балове е бил двадесет и няколко годишен. Той разказвал, че обикновено на тези изискани празненства присъствал и русчушкият валия, при това идвал заедно с харема си. За ханъмите обаче в хотела приготвяли „специална стая над големия танцувален салон“, откъдето те можели през гъста дървена мрежа да наблюдават какво става в залата, без самите те да бъдат изложени пред „нечестиви“ погледи. Друг русенец, Стоян Роглев, който е член на читалище „Зора“ от 1872 година, пък записва, че самият той е бил „един от най-ревностните поддръжници и агитатори на баловете“, освен това бил „отличен играч и танцьор“. Пак според откровенията на Роглев
дамите отивали на бал с... налъми
които изували, преди да прекрачат прага на хотел „Ислях-хане“.
Любопитна случка разказва Христо Иванов-Големия, известен революционер, близък другар на Левски, участник в Априлското въстание и в Руско-турската освободителна война. В първите месеци на 1870 година той е в Русе и е постоянен посетител на читалище „Зора“. Така на бала през февруари същата година младият мъж се озовава в ролята на помощник на Манол Мартинов, наемател на кафенето в читалището, като с още едно момче тримата се грижат да внасят дрехите и обущата на идващите за бала - с други думи, да обслужват „гардероба“. Ето какво обаче се случило:
„Подир малко, като додаха хората и консулите, доде и един офицерин турски, додаха и още турци, но е думата само за този - първия офицерин, щото доде напред. Закачиха да свирят, закачиха най-напред български хора, подире и европейски игри. Не щеш ли, този офицерин турски поиска да играй кадрил с фамилията на един от консулите... Само видях, че грабнаха офицерина, зеха му сабята и го изхвърлиха чак вън... Подиря чувам, че говорят отвън хората, че консулите говорили вътре: „Той като иска да играе, да си доведе и той жената или момата, че тогава да хвана ази неговата жена да играя, а той да хване мойта,
а не неговата да я крий в черни фереджи, а той дошъл да играй с нашите фамилий
че като иде утре на кафенето да са хвали...“.
Русенските балове са събитие, което намира място и по страниците на вестник „Свобода“, издаван по това време от Любен Каравелов. За танцувалната вечер през 1870 година в кореспонденция се съобщава: „Нашите граждани тука направиха за полза на читалището един бал на 18 т.м., на който поканиха сичките консуле и първенците от компанията на железния път. Балът стана доста великолепен“.
Баловете се превръщат в истинско бляскаво събитие, което става своеобразно мерило за съвременност, еталон за култура и цивилизованост. Това не остава вън от вниманието на местните турски власти, които започват да си дават сметка, че е по-разумно да се впишат в тази нова престижна традиция, макар и по свой си начин. Точно за едно такова увеселение разказва през 1874 година отново вестникът на Каравелов - този път там е публикуван същински репортаж - цветен, жив и емоционален: „Г. Рахман /русчушкият валия Абдул Рахман - б.а./, според инструкциите на Цариград, е поискал да покаже на Европа своите съотечественици и да увери света, че гаргата е станала славей, че кучето е гергьовско агне и че турчинът е човек...
И така, слушайте да ви разкажа какъв беше тоя рай. Когато Абдул Рахман намислил да се позевзеклендише и да направи удоволствие на келявите кратуни, на бръснатите вратове и на подстрижените бради, то той си въобразил, че на балът му ще да се затекат не само „оруспийте“ на неговите клеврети и мекерета и не само „гогоните“ на образованите консули, но и „кьорпетата“ на всички по-първи русчушки граждани. Разбира се, че когато мнозина от поканените очистиха своето обоняние, т.е. когато помирисаха какъв сюрприз им е приготвил поевропейченият дервишин и когато се отказаха да вземат участие в маскърлъците на балът, то Абдул Рахман се заканил на целия Русчук и рекъл, че
който от чиновниците не дойде на тоя бал, то той ще бъде сиктирдисан из службата си
А колкото до другите, т.е. за консулите и за гражданите, то кучка да бъде майка му, ако той не ги поблагодари както трябва. Чувате ли, г-да консули? Разбира се, че при такава деликатност от страна на валията балът му не е можел да остане без посетители. Освен келявите кратуни, белите и зелени чалми, черните и жълтите местеви, на балът бяха принудени да дойдат почти всичките чиновници и телеграфчии и някои от ония наши граждани, на които човешкото достойнство се състои само в това, че когато ги заплюеш  то те мигат и казват, че е божа росица... Между тия чиновници и граждани най-първото място заемаха мъжките и женските половинки на Иванча Чорапчиев ефенди и на Селвели Димитра. Когато техните нежни половинки, на които почти по-голямата част от тялото беше открито, захванаха да влизат в салона, то пред вратата - наместо да бъдат посрещнати от мадам Рахман или от някои от оланите на мъжа й, бяха посрещнати от едно въоръжено заптие, което след всяко едно „хош гелдинис“ притуряше „ох-хо-хо-хо!“. После комплиментите на тоя анадолски кавалерин дамите се дръпваха назад и накарваха мъжете си да вървят напред и да ги водят в салоните...“
След Освобождението русенските балове вече са едно стопроцентово европейско забавление - по всички правила на етикета. Важен елемент, който се спазва от самото начало през 70-те години и до края на 19 век, е свързан с благотворителния характер на тези вечеринки. Най-често по време на светските събития са събирани пари за читалище „Зора“, за бедни ученици, а през 1878 година патриархът на българската литература Иван Вазов присъства на благотворителен бал в Русе, организиран в полза на Македония. По това време младият писател живее в Русе, където е чиновник в канцеларията на генерал-губернатора на временното руско управление. Своите впечатления от тържеството той предава в романа „Нова земя“: „В самия салон, напълнен с
дами в изящни бални дрехи, с голи рамена и с кавалери в черни рединготи
- някои във фракове - вихърът на валса беше в разгара си. Чужденецът, който би влязъл в този салон, би се зачудил на това пълно възпроизвеждане европейските удоволствия в един град, едвам вчера излязъл из мрака на един варварски режим... Той би се почудил още повече, ако му кажеха, че тоя напредък не е от вчера... Мидхат паша беше направил от Русе не само столица на Дунавската област, но и център на европейската културност...“.
А ето какво описва в спомените си Екатерина Каравелова, която разказва за бала, който в Русе се дава в чест на пристигането тук на княз Александър Батенберг на 25 юни 1879 година: „И тъй - топовни гърмежи възвестяват, че князът е стъпил на българска земя... На другия ден - бал в Ислях-хането в чест на височайшия гост. Дамите са изписали рокли от Букурещ, малкия Париж... След няколко минути засвирва марш - „Князът пристига!“.. Музиката засвирва валс. Публиката се нарежда край стената. Една-две пари вече се въртят. Ето и Никола Стойчев - той беше отличен танцьор, взема мен и ние правим един хубав пълен кръг на салона... След валса, който князът не танцува, идва кадрил. Аз имах за кавалер кмета на Русе Петър Чернев, а за дама на княза е представена французойката мадам Ожие...“.
Русе вече е във вихъра на балните танци, стъпките на които виртуозно изписва по паркета. Започнала е нова ера - ерата на възторжената млада българска държава и устремния възход на града, наричащ себе си горделиво Малката Виена. Тази ера, за жалост, ще трае малко повече от половин век. След което ще започне свободното падане в пропастта, не завършило и до днес.