Анастасия го харесва като Риголето. Мария го намира за най-очарователен като Ескамилио от „Кармен“, допада й и като Фигаро в „Севилският бръснар“. А Мая - Мая го харесва и като Макбет, и като Риголето, и като Отело, особено й е любим като барон Скарпия в „Тоска“, но не по-малко любим й е като царя на Вавилон Набуко.
А той - той ги обича и трите: и Анастасия, и Мария, и Мая.
Той е Венцеслав Анастасов. Мая е половинката на сърцето му /а може би цялото?/. Мария е голямата им дъщеря, десетокласничка в Математическата гимназия. Анастасия е малката чаровна хитрушка, шестгодишната слабост на фамилията. Тя май го знае /или поне го усеща много отчетливо/ и си позволява да се поглезва понякога да иска повече внимание. И го получава. Другите са големи. Значи - мъдри. И търпеливи. И обичливи. Защото са семейство. Онова семейство, в което никой не мисли себе си без другите. Макар всеки да има своите собствени грижи, проблеми, мисли, тревоги, желания и увлечения - и всичките са важни.
Както за баритона на Русенската опера Венцеслав Анастасов музиката и сцената са важни повече от всичко. На това е посветил себе си - и не си представя да се занимава с друго. Не че не може - но просто не си го представя. Поне засега.
За Мая най-високо стои литературата - докторантката във Великотърновския университет Мая Ангелова вече е пред защита на докторската си работа, която е върху малко необичайна на пръв поглед тема: „Промишленият роман“. Чрез литературата можем да разберем какъв е бил човекът на 50-те години на миналия век, онези романи, които с дузини са били писани от някогашните „певци“ на соцромантиката, но също и онези, които са били създавани в същите години, но все им е липсвало нещичко, което ги е прехвърляло в графата „неприемливи“...
За Мария важни са принципите, приятелите, музиката и всяка идея или предизвикан интерес е достоен да му се посвети цялото внимание.
За Анастасия най-важни са ролерите, флумастрите, рисуването, приятелчетата, балоните, кока колата с малко захар, с други думи - всичко, заедно и поотделно.
А за четиримата най-важно е да бъдат заедно. И да си говорят. Да бродят по интересни места, да се дивят на старинни градове с дантелени сгради и на потънали в сънена следобедна тишина малки южни селца, да катерят заедно планински пътеки и да слушат летния плясък на вълните на плажа.
Приказката започва в средата на 90-те години на миналия век /как звучи само!/
когато Мая и Венци се запознават в София. Той е студент в Консерваторията, а тя - в Софийския университет. Всъщност Мая, която е от Велико Търново, до средата на трети курс следва българска филология във Великотърновския университет. След един студентски бунт, когато 40 студенти са скъсани на изпит от преподавателка, към която те имат резерви, Мая решава да напусне ВТУ и да кандидатства наново - съвсем отначало, в Софийския. Само че когато отива да се запише като първокурсничка, във факултетската канцелария й обясняват, че ще й признаят всички взети в Търново изпити и „болярката“ триумфално продължава следването си. И ето че точно когато си мислех, че тепърва започва моят безкрайно интересен и изпълнен с приключения софийски живот, срещнах Венци - и се влюбихме, усмихва се Мая.
А след като младият оперен певец се дипломира, улавя за ръка своята болярка и я води в Русе. Доведох я, ожених я за мен - и ето, оттогава сме заедно, казва Венцеслав Анастасов. Дядо Неофит ни венча, беше 1996 година, добавя лаконично той. През май следващата година се ражда Мария.
В това време Венци преминава през казармата.
Как се чувства като войник един оперен певец
който едва ли може да мисли себе си без музика - дори само затова, че от най-невръстните си години живее точно с това, след като има щастието да е син на двама прекрасни оперни артисти: солистите на Русенската опера Мария Венциславова и Анастас Анастасов? Бях в мотострелковото поделение в Русе, с БТР-ите, нищо страшно - тъкмо на човек малко да му почине главата от ноти, обяснява баритонът. След като приключва сравнително краткия, но паметен казармен епизод в биографията си, младият артист е назначен в състава на Операта. На същата опера, в която имената на талантливите му родители са записани в златните страници - и вероятно е огромна отговорността да пееш на същата сцена и същите партии, които мнозина от русенската публика помнят в изпълнение на именития ти баща. За Венцеслав обаче неговият живот на сцената, професионалният път с неговите стръмнини и радости са нещо повече от естествено - признава, че е искал да стане оперен певец и е правил всичко, което трябва, за да го постигне и да прави изкуство професионално /и талантливо! - доказва го доста богатата му биография на артист, когото посрещат на европейските сцени с аплодисменти/.
И все пак, малък детайл в разговора ни издава подробност, която вероятно не е широко известна. Венцеслав завършва средно образование в... Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура, със специалност дърворезба! Работата е там, че в Музикалното училище преди двайсетина години момчетата постъпваха в класовете по пеене след 10 клас - т.е., когато гласът е приключил с мутациите и вече се е стабилизирал. Така че русенецът, който обича да рисува, избира да дочака 10 клас в паралелката по дърворезба. А когато кандидатства в СМУ, се оказва, че са приети едва 4 души, които както и да го погледнеш, не правят цяла паралелка. Другите заминават за Варна, а Венци остава тук - „Предпочетох да уча при Делиганев“ - и завършва като извънреден ученик.
Хората имат по две висши, а аз имам две средни
смее се той.
Когато се оженихме, той ми подари едно вълшебно пано - селце, църквица, луна - което сам беше направил, вмята Мая. Дърворезбата ми е останала като хоби, макар да нямам много-много време за нея, но кой знае - може някой ден да се върна отново към нея, казва Венци.
„Не, не съм се чувствал длъжен да направя точно този избор, но все пак в живота си човек винаги има момент, в който трябва да избере с какво да се занимава. Преценил съм, че имам повече капитал като певец. Имам цел - и знам, че трябва да вложа в нея колкото може повече, за да не съжалявам за пропуснати възможности. Сигурно ми е оказало влияние и това, че съм трето поколение певец. Все пак, уча историята на българския оперен театър от 2-годишна възраст, дундуркали са ме звездите на този оперен театър...“, казва Венцеслав Анастасов. Очевидно, че това, което прави на сцената - празникът, който подарява на публиката, е толкова органично кодирано в гените му, че за него това е просто неговият смисъл и съществуване - прави го, както диша.
Вероятно както
за Мая книгите са втора природа
Тя е живяла сред тях и е дишала аромата им от мъничка. Майка й е била книговезка, а баща й е работел в музикален магазин, книгите в дома им са били подредени в библиотеката на два реда: отпред - новите издания, които могат да се намерят по книжарниците /тези, които Мая анализира в момента в докторската си работа/, зад тях - старите издания, подвързани старателно, които не са за пред много чужди погледи...
Мая не само изследва и анализира литературата, която пишат другите. Миналата есен тя изуми тези, които я познават слабо, с първата си поетична книга - „Морска карта“. Нейни колеги, които знаят поезията й от по-ранни периоди, от публикации в столичната литературна периодика, трудно скриваха радостното си откривателство от мъдростта, която струи, пулсира, криволичи причудливо и увлича в лабиринти от наситени с цвят и зрели плодове пространства. Добре направи, че включи в книгата си нови стихове, различни от предишните, които са друго светоусещане, вече извървяно от нея, казва Венци. Ако някой не знае, че самият той притежава финия усет към словото /и дори сам пише, макар и рядко/, може да си помисли, че той просто подкрепя това творческо решение на съпругата си. Но ако този някой е прочел стихотворението на самия Венци, което беше добавено на отделен лист в няколко от „Морските карти“ на Мая, тогава той ще знае, че всъщност репликата е продължение на разговор, който двамата са водили - защото очевидно те двамата могат да разговарят за всичко и най-вече за най-важното за тях: за изкуството, което прави всеки от тях, за истинските неща, за битието и за неговата тайна мелодия...
Къде са пресечните точки на музиката и на поезията, питам.
Пауза.
Смях.
„В готвенето!“, отговаря Венци.
О, той готви прекрасно, признава Мая
Вероятно наистина е сложен такъв простичък въпрос за хора, за които животът заедно е цветен и пълен. За хора, за които да бъдат заедно е любимото правило. Винаги, когато Венци е поканен да работи в чужбина, семейството намира време да се събере - поне за ваканциите, поне за почивните дни, а когато е възможно - и за по-дълго. Когато той работи една година във Валенсия, Мая и децата също живеят там, Мария учи в испанско училище. Едно цяло лято трите „момичета“ на Венци са заедно с него в Сан Маргаретен край Виена. Миналата година, докато той пееше в Палермо, сложна комбинация в плановете и ангажиментите им „отвори“ пътуване до това приказно италианско кътче. Винаги през лятото, когато имам ангажименти, пътуваме заедно четиримата, казва Венци. Мария и Анастасия се чувстват прекрасно - и при разходките, и на спектакъл. Може ли да бъде другояче, след като самата Мария още 4-годишна вече е „дебютирала“ в хора на „Бохеми“ в Тоскана. А Анастасия тригодишна е изгледала, без да издаде нито звук, 20 спектакъла на „Риголето“ в Австрия. Нещо повече, когато се случеше да започне да мрънка, достатъчно беше да отидем на репетиция на „Риголето“ и тя буквално застиваше в унес, казва Мая.
Мечтите и плановете са сред обичаните им занимания
Е, нашите планове са повече като игра и разтоварване - по принцип, обяснява Венци. Например, обмислят къде да бъде следващият им планински поход, разглеждат маршрути, екопътеки - едно от любимите занимания на четиримата, за което обаче не винаги намират време. Те затова и плановете им обикновено не са конкретни, така си спестяват разочарованията, ако внезапни ангажименти ги провалят. И гости обикновено каним в последния момент - това тук, в България, става с лекота, още повече, че аз в Русе имам приятели от детинство, докато в чужбина, ако предложа „Абе, хайде идвай тази вечер у дома!“, в повечето случаи срещам недоумяващи погледи, казва Венци. А тук е друго - обичаме си родителите, обичаме си приятелите, тук се чувстваме добре, спокойно, имаме безброй теми за разговор и безброй шеги, на които се засмиваме едновременно, убедени са и двамата. И добавят: „Просто сме едни най-традиционни българи - които много обичат да пътуват и да обикалят нови и нови места, но обичат и да се завръщат“.