Загадъчна, вълнуваща, непроницаема, недостижима - това са само малка част от щрихите, при това далеч не най-ярките, към днешната ни гостенка, която продължава да пали умовете и въображенията на милиони хора вече над 500 години. Това е Мона Лиза или Джокондата, най-прочутата картина в историята на изкуството, завършена според средновековни източници на днешния 19 септември 1513 година от гениалния си автор Леонардо да Вични.
Началото на тази история е през 1503 година, когато  Леонардо започва портрета на флорентинска дама и това се превръща в
най-обсебващото занимание в живота му
Той работи по творбата десет години и не се отделя от нея до смъртта си. „Добрият художник трябва да изобрази две неща - физическата външност на модела си и неговите мисли и духовни състояния. Постигането на първото е лесно, но на второто е много трудно“, споделя Леонардо.
Това е историята на най-великото произведение, създадено от човешка ръка. В парижкия музей Лувър, картината е заведена под номер 779. Подобно на холивудска звезда има своите телохранители и се съхранява при специални условия. Тя живее в бетонна кутия с циркулиращ, овлажнен въздух и с бронирано стъкло отпред. Но това не пречи повече от шест милиона туристи да се спират пред нея всяка година. Каква е тайната на очарованието й?
Това е най-прочутият портрет по простата причина, че той фокусира в себе си целия живот на художника. Леонардо иска да създаде не просто физически типаж, а изследва душата на изобразената жена.
Крале, императори и президенти са изразявали почитта си към Мона Лиза
През 1962 година тя е представена в Америка и Джон Кенеди я провъзгласява за абсолютен символ на западната цивилизация.
„Живописта превъзхожда музиката, защото не е тъй мимолетна като нея. Тя дава непреходност на изображението, въпреки че то е заключено в две измерения. Тя отразява нетрайната красота на смъртните и я дарява с неизменност, която превъзхожда природните творения. Те са просто роби на времето, но дори когато смъртта разруши първообраза, живописта запазва божествената му красота в един-единствен миг“, пише Леонардо да Винчи.
За Мона Лиза се споменава само веднъж през живота на Леонардо на 250 километра от Париж в градчето Амбоаз, сгушено в долината на Лоара. Леонардо се преселва тук в края на живота си по покана на крал Франсоа Първи. Кралят му предлага чудесна къща.
На 10 октомври 1517 година кардиналът на Арагона идва да поднесе почитанията си на великия художник. Той и секретарят му са разведени из ателието и секретарят записва следните впечатления: „Леонардо показа на кардинала три картини. Едната беше портрет на флорентинска жена рисувана по поръчка на Джулиано Медичи. Тя беше самото съвършенство Видях я със собствените си очи...“.
През 1530 година Мона Лиза украсява богатата кралска колекция. За нещастие крал Франсоа решава, че стените на неговите бани са идеалното място за нея. Тя е там много години и според днешните експерти изпаренията са главна причина за пукнатините в тънкия слой боя.  Кралят притежава и
любопитен гол вариант на Мона Лиза наречен Мона Вана
Каква е връзката с шедьовъра на Леонардо? По всяка вероятност Мона Вана е дело на Леонардовия ученик Салай.
Мона Лиза остава в колекциите на френските крале да падането на монархията. След екзекуцията на Луи 16 и съпругата му Мария Антоанета кралската колекция е разграбена и Лувъра е обявен за народен музей. Тогава Мона Лиза за първи път е изложена публично. Когато Наполеон Първи идва на власт и става император на Франция, веднага сваля Мона Лиза от музея и я поставя в спалнята си в Тюйлери. Той я задържал там около десет години и я наричал Мадам Лиза. Преклонението му пред Леонардо проличава и когато нахлува в Италия и открива рисунките и бележниците му. Той пренася всичко във Франция. Бонапарт твърдял, че всички гении са французи, без значение каква е родната им страна.
Сред падането на Наполеон Мона Лиза се завръща в Лувъра и
започва живота си на голяма туристическа атракция
Сто години по-късно, на 21 август 1911 година, в ранните часове на утрото тя става главен герой в криминална история с политически привкус. Картината е открадната. Известно време посетителите се трупат пред празната стена, на която се намирала Мона Лиза.
Кражбата е отразена от цялата световна преса и полицията организира мащабна операция. Сред призованите на разпит е дори и авангардният испански художник Пабло Пикасо, но Мона Лиза е вече далеч. На 11 ноември 1913 година флорентинският антиквар Алфредо Джери получава писмо, с което му предлагат Мона Лиза. Цената е половин милион италиански лири - около един милион британски лири по днешен курс. Писмото е с подпис Леонардо. Месец по-късно загадъчният Леонардо уговаря среща със синьор Джери в хотела си на Виа Панцани. Джери вика Джовани Поги, познавач на Леонардо и директор на галерията „Уфици“. Двамата се качват на втория етаж в хотела, където е стаята на човека. Синьор Джери твърди, че следващите събития били най-вълнуващите мигове от живота му.
„Първо видяхме само куп стари дрехи, но забелязахме, че куфарът е с двойно дъно. Веднага щом я видяхме, разбрахме, че това е картината на Леонардо да Винчи“, разказва синьор Джери.
От Лувъра искат Поги да потърси белег от обратната страна на дървената плоскост и той го открива. Това потвърждава автентичността на Мона Лиза. Усмивката на Мона Лиза отново радва цяла Флоренция!
Крадецът с псевдоним Леонардо също е флорентинец, безработен бояджия
чието истинско име е Винченцо Перуджа. Той твърди, че е патриот и е откраднал Мона Лиза само за да я върне в родината й.
Италианското правителството е подложено на натиск от надигащата се вълна национализъм. Леонардо е италианец, Мона Лиза е италианка. Картината гастролира в Рим, Флоренция и Милано и хората се трупат на гроздове пред нея.
За съжаление французите си я искат повече от настоятелно.
В Париж Мона Лиза се връща с влак и на гарата я посреща огромна тълпа почитатели. След това тя е изложена за три дни и хората отново се тълпят. Изчезвали са и други велики картини, но мащабът на отзивите в случая с Мона Лиза е безпрецедентен. Определено причината е Мона Лиза, но Леонардо също крие немалка загадка.
Историята на Мона Лиза започва през 1503 година. Леонардо се завръща във Флоренция след седемнайсетгодишен престой в Милано, но за него в града не е безопасно както преди. Работодателят му е пленен от нахлулата френска армия. По това време той е погълнат от изобретенията и научните си експерименти и отдавна не рисува. 
Когато идва да живее във флорентински манастир, монасите очакват, че ще нарисува картини в замяна на получената храна и подслон. Но както отбелязва отец Пиетро, Леонардо
бил силно отегчен от четката
През 1503 година става нещо, което му възвръща интереса към живописта. В ателието му пристига жена с молба да я нарисува, а Леонардо приема и така започва работа по портрета, който го преследва до края на дните му.
„Покровителите първо те ласкаят, после ти възлагат непосилна работа и накрая те обвиняват“, споделя Леонардо.
Поръчителите искат портретите им да носят максимална прилика. В случая с Мона Лиза Леонардо умишлено избягва дори това основно изискване. Другите портрети на Леонардо съдържат неща, които идентифицират модела. В невероятния портрет на Сесилия Гаралани тя държи хермелин, който е подарък от любовника й Лудовико Сфорца. Но при Мона Лиза авторът не оставя подобен знак, не споменава нищо и в записките си. 
Тя е просто една загадъчна жена, зад която се вижда пейзаж
Посетителите на Леонардо през 1517 година помислили, че моделът е Изабела Гуаланда, екзотичната любовница на неговия покровител Джулиано Медичи. Според друга теория това е херцогинята Констанца д`Авалос. В италианска поема се споменава, че тя позира на художник с името Винчи. Има и трета кандидатка, Лиза Герадини, именувана така от биографа на Леонардо Джорджо Вазари. Тази неизвестност продължава с векове, докато изникват важни доказателства в миланския държавен архив, а именно инвентар, описващ имуществото на Джан Джакомо Капроти, който е убит през 1525 година. Ние познаваме Джан Джакомо като Салай или малкия дявол. Той е дългогодишен компаньон и помощник на Леонардо. Инвентарът включва доста картини, но виждаме едно зачертано име Ла Конда, което е заменено с Ла Джоконда. Ла Джоконда или Усмихващата се е името придобито след брака на Лиза Герадини - моделът на Леонардо. Според този документ, Леонардо е оставил шедьовъра на Салай и Лиза дел Джокондо наистина е Мона Лиза.
Лиза живеела във Виа дела Стуфа със съпруга си Франческо, преуспяващ търговец на сребро. 
Тя е дъщеря на едър земевладелец, омъжила се на 16 години
и станала третата съпруга на Франческо. Какво е нейното значение за Леонардо може би няма да разберем никога. Но ако това е портрет на уважавана жена от средната класа, той е удивително странен. Портретите по онова време отразяват света на мъжа, в който жените са представяни като скромни, чисти и добродетелни същества. През 16 век хората излагат на показ скъпите си дрехи и бижута, защото всичко се свежда до външния вид. Но при Мона Лиза Леонардо решава да изостави тези правила. Роклята й не е връх на тогавашната мода, а по-скоро семпла дреха. Лиза е омъжена, но не носи венчална халка. Липсват бижута и всякакви аксесоари освен златният ширит на шията й. Дори спуснатата й коса би се приела като знак за лек морал, с чувствено разпилените си кичури. В позата й се крие друго голямо новаторство.
Ренесансовите портрети най-често се рисували в профил. Но Леонардо сякаш е повикал Лиза. Сякаш я е повикал и тя се е обърнала към него, към нас, а торсът й е обърнат в друга посока. 
Това е като снимка, един запечатан миг
Леонардо го прави и така въвежда в портретната живопис нещо, което дотогава съществува само в скулптурата. Постижението му е толкова голямо, че Рафаело и останалите започват да го имитират. Наистина днес когато застанем пред фотограф, той ни казва да не гледаме точно в обектива, а леко да отместим очи. После опитва да разбие статичността на позата и така, без да знае, повтаря великото откритие на Леонардо.
Но дали Мона Лиза ни гледа или гледа през нас? Дали гледа зад нас, над раменете ни към нещо, което не можем да видим? Леонардо си играе, той налага двусмисленост над целия й образ и добавя загадъчната й усмивка.
Майката на Леонардо е селянка на име Катерина, която имала кратка връзка с баща му Сер Пиеро. По-късно се омъжила за човек от съседното село и твърдят, че кърмила Леонардо поне осемнайсет месеца. След това го отгледала мащехата му Дона Албиера. Двете жени били много нежни и любящи, но раздялата с родната му майка предполага друга интерпретация на Мона Лиза, поне според бащата на психоанализата Зигмунд Фройд.
Затова 
има хипотеза, че тази загадъчна усмивка принадлежи на майка му
Той е открил във флорентинската дама усмивката, която е загубил и която е харесвал толкова много.
В по-късната картина на Леонардо „Девата с младенеца и света Ана“ Фройд отново вижда усмивката на Мона Лиза, при това върху двете жени. И двете жени са фигури на майката.
По време на позирането Лиза дел Джокондо очаква второто си дете. Семейството току-що се е преместило в нова къща и прозаичното тълкувание би било, че с портрета ознаменували бременността й.
Какво е общото между Мона Лиза и праисторическия пейзаж зад нея? Време е да напуснем града и да отидем там откъдето започва всичко. В Тоскана, където Леонардо прекарва детството си и добива първите си впечатления.
Леонардо не получава образование, защото е незаконороден. Обучението му свършва в началното училище, където го учат да събира и да изважда със сметало и това също му служи по най-добрия начин, защото не е учил по учебник. Не е знаел какво се иска от него. Затова през целия си живот 
предпочита наблюдението пред синтезираната мъдрост
Долината на река Арно не е само място за игра, а негова лаборатория. Тук той нагледно изучава физическите закони на полета, течението на водата, светлината и перспективата. Най-ранната му рисунка изобразява долината на река Арно. Той се връща към този пейзаж отново и отново. Повечето хора мислят, че пейзажът зад Мона Лиза е фантазия, но може би не е така. На петдесет километра от Флоренция се намира мостът Буреано, който прилича на моста от картината. Със сигурност знаем, че Леонардо е познавал този мост и цялата околност много добре. Една година преди да започне Мона Лиза художникът е работил тук като инженер при прословутия Чезаре Борджия. На минути път от моста Буреано откриваме втора странна връзка с Мона Лиза. Местните наричат този епичен пейзаж Долината на ада. Скалните очертания се появяват в бележниците му и ги срещаме във фоновете на други негови картини - Мадоната в пещерата, Мадоната и Света Ана.
Леонардо не се отделя от портрета на Лиза дел Джокондо. 
През последните 16 години от живота си я  носи навсякъде със себе си
дори когато на шейсет и една години напуска Италия и не се връща никога повече.
По-младите и модерни художници като Рафаело и Микеланджело стават актуални и получават най-привлекателните поръчки. Житейският му път свършва във френското градче Амбоаз, в долината на Лоара. Той е недооценен в родината си, но френският крал се възхищава от него. Франсоа Първи внасял във Франция изяществата на Ренесанса. За да затвърди специалния му статут, кралят дал на Леонардо голяма къща непосредствено до кралския дворец. Последните години на Леонардо не са лесни. Той получава удар и не може да си служи с дясната ръка. Но кралят не обръща внимание на разклатеното му здраве и се радва на всеки миг прекаран с мъдрия старец.
Леонардо умира в стаята си на 2 май 1519 година на шейсет и седемгодишна възраст. Казват, че е издъхнал в ръцете на френския крал. Великия архитект Бенвенуто Челини е написал следното: „Кралят толкова се наслаждавал на разсъжденията му, че само няколко дни в годината се отделял от него. Трябва да запиша това, което ми каза краля, според него на света никога не се е раждал човек, който е знаел толкова колкото Леонардо. Никой не познавал така живописта, скулптурата и архитектурата, нито пък някой може да се доближи до философията му“.
Мона Лиза е великото завещание на Леонардо и съчетава в себе си страстите и увлеченията на живота му. В тази картина той запечатва есенцията на битието, в един миг и за вечността. Подобно на магьосник, който разкрива невидимото.
По материали от интернет