Нашумялата напоследък авторка на няколко романа Людмила Филипова гостува на русенските си почитатели. Завчера десетки русенци се събраха във фоайето на Регионална библиотека „Любен Каравелов“, за да видят на живо младата жена, която от 2006 година досега издава всяка година по един роман. През 2006-а се появява романът й „Анатомия на илюзиите“, в който се преплитат художествена измислица и реални факти от живота на авторката. Година по-късно излиза от печат романът й „Червено злато“, който е провокиран от трагедията с арестуваните в Либия български медицински сестри и палестинския лекар, обвинени и осъдени на смърт по обвинение в заразяването на стотици либийски деца със СПИН в болницата в Бенгази. Следват романите „Стъклени съдби“ /за драмите и трагедиите, които може да предизвика в бъдеще изкуственото зачатие и клонирането на ембриони/, „Мастиленият лабиринт“ (2009), „Антихтонът на Данте“ (2010), „Аномалия“ (2011) и най-новият, издаден в края на миналата година - „Печатна грешка“, който за разлика от досегашните творби на писателката представлява многопластова сатира, в която
главният герой Лефер Балкански
преминава през безброй перипетии в две реалности - тукашната и космическата.
За млада жена, родена едва през 1977 година, седем романа не са никак малко. Как успява да подготвя своите обемни текстове, които като правило изобилстват с множество факти, документи, цитати, цифри, дори графики и снимки? Как се раждат темите, от които се появяват солидните произведения? Кога за първи път се е почувствала писателка и как е открила своя издател? Тези и много други въпроси затрупаха гостенката по време на представянето на творчеството й.
С подкупваща откровеност Людмила Филипова още в самото начало на вечерта свали всякакви прегради между нея и читателите. И сподели, че като дипломиран икономист от години вече работи в сферата на точните цифри - територии, доста отдалечени от свободните пространства на творческото писане. Нещо повече - една от фирмите, за които съм работила, е русенска, аз си спомням за работодателите си с най-добри чувства, а оттогава датират и чудесните ми впечатления от вашия прекрасен град, направи индиректен комплимент на русенци столичанката.
Не съм от онези съвременни български автори, които твърдят, че „откакто се помнят“, са си мечтали да станат писатели, призна гостенката.
Нейната детска и младежка мечта била да стане художник
занимавала се е с рисуване много и целенасочено, но смята, че вероятно и това й помага днес да рисува - но с думи. Вече като гимназистка си е водила бележки, записвала си е много неща, които е забелязвала или е чувала от разказите на своя дядо, небезизвестния политик и член на политбюро на комунистическата партия отпреди 10 ноември 1989 година Гриша Филипов. Много по-късно започнала да пише първата си книга - „Анатомия на илюзиите“, в която главната героиня в много аспекти „попива“ черти от самата авторка. Но между мен и нея има и много разлики, казва Филипова. Когато била готова с първата част на романа, я занесла на майка си в болницата, където жената се лекувала от рак. И майка ми, която винаги много критично се е отнасяла към текстовете, които пиша, прочете тази първа част и за първи път ми каза: „Продължавай! И непременно завърши този роман!“, разказва младата жена. Окуражена от думите й, Людмила продължи повествованието, но за жалост книгата била завършена едва след кончината на майката.
Как се намира издател? Когато Людмила Филипова вече била готова с първия си ръкопис, се обадила в едно от издателствата в София, за да го предложи. Оттам й обяснили, че тя трябва да си намери парите за издаването, след което на нея ще й бъдат дадени няколко екземпляра.
Това изобщо не съвпадаше с моите представи за съдбата на моята книга
казва писателката. Затова влязла в първата книжарница, която й се изпречила на пътя, и заразглеждала книгите. Установих, че тези, които ми харесаха като издания, са на издателство „Сиела“, намерих телефоните и се обадих - те приеха текста и след известно време ми се обадиха да уточним клаузите на контракта, обяснява авторката. Оттогава досега тя работи изключително с това издателство, където среща коректност и разбиране.
Аз съм извънредно дисциплиниран писател - мисля, че и въобще като нагласа и характер съм такъв човек. Това е отговорът на Людмила Филипова на въпроса кога и как пише. Признава, че винаги има под ръка бележник, в който си записва всичко, което й хрумва или й прави впечатление. А с писане се залавя във всеки момент, когато е приключила с другите си основни и важни задължения. Най-голямото внимание, което отделям, е свързано с моя син, който е роден през 2006 година, така че в мига, в който знам, че той не се нуждае от моето внимание, потъвам в ръкописа, казва тя. Фактически всяка свободна от други грижи минута тя запълва с писане. Пиша дори когато готвя, смее се авторката.
Опитвала съм дори да съчетавам по три неща едновременно
да знаете, че се получава, допълва тя. Три дни в седмицата отделя за спорт, телевизорът е онзи времеядец, който не само отнема време, което може да се посвети на много по-смислени неща, но и откровено измества същината на живеенето, убедена е писателката.
Всеки от романите си има своя предистория и своя история, издава тя част от тайните на „кухнята“. „Червено злато“ написала, тъй като я провокирала реплика, дочута случайно. Било във времето на сагата за българските сестри в Либия, когато това беше една от основните теми в медиите. „Оф, пак ли тия!“, чула Людмила да говорят хора на улицата. „Тогава реших, че ще напиша книгата. Залових се за работа, но накрая се получи една черна сатира. Предадох я в издателството, но оттам ми отговориха, че това ще нагнети още повече напрежението. Размислих се. И реших, че трябва да отида на място, в Либия. Направих го няколко месеца, след като се роди синът ми. Отидох в Бенгази, бях на един от съдебните процеси, видях с очите си за какво става въпрос. Тогава седнах и за три месеца написах книгата наново“, разказва писателката. По едно съвпадение романът бил вече под печат, когато медицинските сестри се завърнаха в България.
Странните съвпадения непрекъснато съпровождат авторката
и нейните търсения. Не съм суеверна, подлагам всяка мистика на съмнение и всяка находка на проверка от най-различни страни, обяснява Людмила Филипова. И все пак, бидейки реалист, тя не може да не отбележи поредицата от необикновени случайности, които постоянно се опитват да й покажат някакви странни закономерности. Като историята с амулета на Орфей, за който се разказва в един от романите й. Заминала за Германия заедно с един телевизионен екип, за да се срещнат с немска професорка, която единствена изследвала историята на амулета, съхраняван в нацистки бункер по време на Втората световна война. „Дни наред колегите от телевизията се опитваха да се свържат с професорката и все удряха на камък, накрая си тръгнаха и ми оставиха нейния телефон, без каквито и да било надежди, че ще успея да направя връзка. В момента, в който ги изпратих, позвъних и дамата веднага вдигна телефона. Срещнахме се и разговаряхме дълго“, разказва писателката.
Подобна странна история е свързана и с друг неин роман, в който тя представя своята художествена теза, че адът е „горе“, а раят - „долу“, под земята. В Тайланд съвсем случайно се запознава с румънски професор, който се оказва, че от дълго време работи точно върху тази тема - че под земята има живот, че организмите там съществуват в условията на изненадващ биологичен комфорт...
Една от най-необичайните истории пък преживях, докато търсех една от старинните библиотеки в Рим, разказва Филипова. Когато пристигнала във Вечния град, станало ясно, че библиотеката, която търси, е частна собственост и влизането на външни лица е почти напълно изключено. Реших, че поне ще снимам уникалните порти на входа, застанах отпред и извадих фотоапарата, спомня си авторката на „Мастиленият лабиринт“. В този момент отвътре излязъл облечен в средновековна ливрея човек и се опитал да я отпрати, обяснявайки, че това е частно притежание.
„Внезапно чух глас зад гърба си: „Тя е с мен!“
Обърнах се и видях възрастен белокос мъж с яркосини очи. Вратите се отвориха и двамата заедно влязохме в двора, оттам в сградата, като аз дори не успях да попитам мъжа кой е“, разказва Людмила. Едва когато се озовали в самата библиотека и човекът в ливреята ги оставил за малко сами, българката задала измъчващия я въпрос. И чула в отговор, че достолепният мъж, благодарение на когото успяла да влезе в „забранените“ средновековни пространства, е италиански писател, който от три години е получил разрешение да работи в библиотеката, но все не успявал да намери време за това. И ето че „намерил времето“ точно в мига, в който българската писателка се озовала пред заключените и добре пазени порти...
Сега Людмила Филипова подготвя нов роман - той е свързан пряко с българската история и с важен момент в  нея, обясни лаконично авторката. Тя издаде само, че романът ще бъде адресиран най-вече към младежката публика, за която според писателката българските автори и издатели все още не са намерили най-верния ключ, за да провокират интереса им към литературата. Тя обеща непременно да се върне отново в Русе, за да представи и бъдещата си книга пред читателите.