Морякът се завръща. 
Дреме във дланта му 
рядка раковина
от южни брегове, отчайващи 
със своята далечност.
Тук югът е златист и бледен
като зряла дюля
и ехото донася писъка отчаян 
на прилепите слепи,
залутани във мрака на тайнствени 
крайморски пещери.
Това е началото на стихотворение, намерено сред папки с ръкописи, грижливо писани на ръка или на пишеща машина, подредени в папки. А папките са намерени в куфар в една от стаичките в малката пристройка към православния храм „Св.Николай“ в Русе. 
Споменавал беше, че е писал стихотворения, но някак така, без да настоява особено, че е поет, затова и не мислех, че в този куфар има нещо особено ценно, казва протоиерей Стефан Стефанов, който преди шест години е приютил мъжа с куфара в пристройката. Всъщност, тя точно затова е направена, тази пристройка - да дава убежище на хора, изпаднали в невъзможност да имат свой дом, на хора, които по една или друга причина са се озовали на несретата в средата. 
Така в двора на храма „Св.Николай Мирликийски Чудотворец“ се озовал и Валентин Маринов. 
След множество житейски перипетии останал без покрив над главата, 
един ден той помолил на улицата минувач за цигара
Минувачът се оказал пастор на евангелска църква. Двамата се заговорили и пасторът купил храна на Валентин, а след това го поканил да дойде на църковната служба. В евангелския храм му дали библия, а енориашите започнали да му помагат кой с каквото може. 
Това разказва Мариана Маждракова от евангелската църква. Точно тя споделила драмата и безизходицата на Валентин, който все така нямал подслон, със своята съседка Магдалена, за която знаела, че посещава „Св.Николай“. А тогава в църквата търсехме някой човек, който да поеме грижата да я охранява нощем, спомня си Магдалена. Тя се срещнала с бездомника, довела го в църква и го представила на отец Стефан. На него му беше потребен само един разговор, за да предаде ключовете на мъжа и да го покани да се настани в стаичката до храма, казва Магдалена. 
Така Валентин Маринов дошъл с два куфара в „Св.Николай“ - в единия имало малко дрехи, а в другия - папките... 
Правеше впечатление, че човекът е интелигентен, знаехме, че е работил преди време като учител, казват от храма. Когато известната българска писателка Теодора Димова гостувала в храма и участвала в традиционните срещи на църковната общност, обединена около църквата и отец Стефан, Валентин с удоволствие се включвал в разговорите, а 
дъщерята на великия Димитър Димов също с удоволствие разговаряла дълго с него
Така в един от разговорите станало ясно, че е много вероятно тъкмо бившият бездомник Валентин да е последният българин, с когото авторът на „Тютюн“ и „Осъдени души“ е разговарял преди смъртта си. 
В края на март 1966 година Димитър Димов, който тогава е председател на Съюза на писателите в България, заминава за румънската столица, където ще се проведе среща на писателските съюзи на двете държави. В Русе той и колегите му от българската делегация спират и се отбиват в кафе-сладкарницата на тогава все още новия и модерен хотел „Дунав“. Там от началото на 60-те години се събира и русенската литературна и артистична бохема. А Валентин Маринов, който пише стихове още от ученическите си години, тогава е едва 18-годишен, но също обича да се отбива в сладкарницата, сдобила се с име на елитен артистичен клуб. И тъкмо той - 18-годишният младеж, разпознава Димитър Димов сред посетителите. Отива при него и му се представя. И му казва, че се възхищава на неговата проза, че цени извънредно високо както „Осъдени души“ и „Тютюн“, така и „Поручик Бенц“. Самият Димитър Димов показва, че му е приятен и интересен разговорът с младия русенец. А малко по-късно, на 1 април след срещата на ръководствата на писателските съюзи в Букурещ, по време на вечерята, дадена от домакините за българските гости на румънското летище, Димитър Димов получава масиран инсулт и умира. Впечатлена от разказа на Валентин, Теодора Димова пише за тази среща в своето есе „Човек и любов“. 
Своите литературни пристрастия и собственото си творчество Валентин не криел, но макар и да споделял с новите си приятели някои от стиховете си, все пак 
никой не подозирал каква точно е ценността на съдържанието на неговия куфар
Едва сега, три години след смъртта на клошаря, отец Стефан се заема да разгледа внимателно папките, които се съхраняват там. И отначало не е особено впечатлен. Докато не стига до стихове като този например: 
Немирните врабци 
са изкълвали 
кехлибара,
на лятото от съда бездънен 
с цвят на злато
наливан в гроздовете на асмата,
и кладенецът те посреща тъжен,
с око на окуцяло куче, 
от хлапаци наранено. 
Или: 
По покривите котките се гонят - 
свети им със жълт фенер луната.
И по-осезаема и плътна 
ляга в мене тишината.
Това е истинска поезия! - възкликва свещеникът. И се замисля: „За първи път май сме приютили такъв читав човек, при това толкова талантлив!“. И си припомня, че откакто са създадени помещенията за приютяване на несретници, дузина бездомници са минали оттам, но почти всички са създавали проблеми. Получавайки покрив над главата и добронамереност и подкрепа от енориашите, някои все поглеждали какво може да се открадне, друг все отказвал работата, която отецът му намирал, двама братя наркомани пък разпродали много от ценните книги, които намерили в библиотеката на храма. 
А Валентин не само че не посегнал, а напротив, бил признателен за това, че макар и в залеза на тъжния си живот, е срещнал разбиране и доброта. 
Роден е през януари 1948 година в село Червен, единствено дете на своите родители. Завършил българска филология във Великотърновския университет с втора специалност история и започнал да работи като учител. Стихове и разкази, които пишел още като гимназист, печатал във вестници във Велико Търново, а после в русенския „Дунавска правда“ и в софийски издания. 
През 1990 година, когато нахлува „демокрацията“, Валентин Маринов останал без работа. И отишъл в София.
Станал ватман на трамвай
И се оженил повторно - първият му кратък брак бил с негова състудентка още във Велико Търново. Бракът обаче се оказал отново несполучлив. Докато съчетавал ватманството и журналистиката, работейки в редакцията на вестник „Демокрация“, с мечтите да основе свой собствен вестник, Валентин за трети път срещнал жената на живота си. По-късно обаче получил тревожната новина, че баща му е получил тежък инсулт и синът трябва да се върне в село, за да се грижи за него. Тогава жена му отсякла: „Ако сега заминеш, повече не се връщай при мен!“. 
Мъжът се върнал в Червен, за да бъде до баща си в последните дни от живота му. Не след дълго изпратил и майка си. Останал сам, без работа, без препитание. Наложило се да продаде къщата на село, но мошеници го изиграли с парите. Така заживял по русенските улици. Ту си намирал някаква работа, ту оставал съвсем без пари. Стигнал до момента, в който у него всичко се прекършило, той надмогнал гордостта си и започнал да проси за хляб и за цигари... 
Несретата го преследвала дори и тогава, когато на пръв поглед уж нещата можели да се пооправят. През лятото на 2007 година 
Валентин печели 5000 лева с билет от Държавната лотария
В този момент той обаче няма нито стотинка за храна, а и го подпират дългове. А печалбата може да получи след известно време заради задължителните формалности. Тогава той започва да търси на кого да продаде печелившия билет, за да може да се сдобие с парите веднага. Намира двама измамници, които му дават 1000 лева и толкова. Той е съкрушен.   
Сам и болен, в най-страшните мигове стигал до мисълта за самоубийство. Дори опитвал да го направи, като написал няколко предсмъртни писма и изгълтал 80 таблетки от различни силни лекарства. 
„Скъпи приятелю Н., реших сам да се излича от света. Причини много, но основните са огромната самота и непоносимата болка от нея, коварните болести, мизерията, бедността, безработицата, а и моето пълно разминаване със света. Душата ми се нуждае от друго. Всичко това ме измъчва...“
За щастие, опитът да приключи сметките си със земните грижи е неуспешен. 
„Не ми провървя в този живот. Не ми върви и в смъртта... 
Само дето изхарчих последните си пари. Жив съм!“, пише той в друго писмо, в което споделя, че възнамерява да се хвърли от висок етаж или под влака...
Все пак, малко преди да изпадне в безпомощност, заради тежкото заболяване, което го дебне отдавна, Валентин намира покрив, приятели и постига мир със себе си във вярата в Бог. 
Последните няколко месеца от живота му, когато е настанен в болница, до него винаги има хора от църквата, те не го оставят сам и за миг в страданието. Накрая го изпращат по божески, както е редно. След това събрахме пари, поставихме камък на гроба му, обяснява отец Стефан. А наскоро се събрали на панихида за третата година от кончината на Валентин. 
Тогава се разговорили и отново отворили куфара с ръкописите. 
Със сигурност ще се съберат стихове за една книжка, има и басни, и сатира, има и пиеси, ще разгледаме всичко внимателно и ще подберем най-доброто, обяснява отец Стефан. Мечтата на Валентин Маринов е била да издаде книга, затова и някои от папките са събрани и подредени във вид на готова книга, казва и Магдалена. Ще обмислим всичко добре и ще видим как можем да подготвим изданието, добавя свещеникът. И се надява, че това ще бъде най-хубавият паметник на тази изстрадала несретна душа със скрити в дълбините таланти и доброта, на които не било писано да получат отклик приживе.