На юбилейния събор в Копривщица едно очарователно момиче прави впечатление с прекрасната си носия, изработена на ръка. А в мига, в който момичето запява, всички стаяват дъх - дори птиците от клоните на дърветата сякаш замлъкват, за да чуят как русото момиче със сините очи ще ги надпее... 
Носията е тъкана, шита и бродирана преди кажи-речи век в Сандрово от прабабата на младата певица. А певицата се казва Моника Азманска. Родена е в Русе, но живее в Дубай, откъдето е долетяла за лятната ваканция, през която има да свърши доста неща, едното от които е участието в събора в Копривщица. Там обаче тя, облечена в своята оригинална сандровска носия, представя с народни песни не Русенска област, а... Варна! А причината е, че когато майката на Моника, Теменужка Азманска, се обажда в Русе да попита кога ще се проведе фолклорният събор „Златната гъдулка“, за да изпратят от Дубай диск с изпълнения на талантливото момиче, се оказва, че „Гъдулката“ току-що е приключила и вече са обявени класираните за Копривщица състави и изпълнители. А във Варна тепърва предстоеше техният регионален фестивал, затова изпратихме 3 записа на Моника там и на събора тя представи морето, а не родния Дунав, обяснява майката. 
В Копривщица Моника участва и в програмата на варненските самодейци, и в концерта на чуждестранните участници. Това беше невероятна магия - веднага след моето изпълнение бяха нестинарските танци, разказва момичето. Преди да излезе на сцената тя е обзета от вълнение, което е обичайно за нея, както и за всички артисти. „Но в момента, в който излязох пред 10 000-те хиляди души и запях моята песен „Провикнал се е Никола“, почувствах и последната прашинка напрежение да се стопява - остана само онази удивителна магия на енергията, която владееше цялото пространство и всички хора. 
Виждах само как хората се радват, а в един миг чух, че пеят заедно с мен 
- беше като сън, невероятно беше наистина!“, разказва 16-годишната певица. 
Цяла нощ след това тя не може да заспи от вълнение, направо не й се вярва, че това се е случило с нея - песента й да се носи над Балкана, овациите да валят заради нейния глас... 
Това вълнение Моника Азманска със сигурност ще запомни задълго. Въпреки че не излиза за първи път на сцена - напротив. За нея сцената е нещо много привично, макар и винаги да й носи хубави преживявания. Всъщност, за първи път тя запява пред публика през есента на 2005 година, когато е на 6 години и вече е ученичка в българското училище в Торонто. 6-годишното момиченце изпява „Сладкопойна чучулига“ на откриването на учебната година. И православният храм „Св.Димитър“, в който се водят занятията на българското училище,  избухва в аплодисменти. Самата черква е най-новата българска църква в Торонто, построена е с ктиторството на горноаблановския бизнесмен Игнат Канев и дарения на много българи. А там служи свещеникът от Русе Величко Михайлов. 
О, отец Величко - той живееше в нашата къща, усмихва се майката на Моника. И връщаме лентата назад - към 2000 година, когато момиченцето е едва на 13 месеца, а Теменужка и съпругът й Димитър, по специалност ВиК инженери, решават да заминат да работят в Канада. Решихме да си опитаме късмета там - казва майката. И спестява подробностите как двамата инженери успяват да се докажат като професионалисти в далечната страна, при това с мъничкото дете. 
На първите песни ме научи моята баба Дочи - мамината майка
разказва Моника. Бабата, която е била една от най-сърцатите певици в групата „Сандровска китка“, тръгва от русенското село за Торонто и остава там почти цяла година, за да гледа внучката. И започва да й пее детски песнички, после възрожденски песни, после весели народни... Така че в интерес на точните факти най-първата изява на Моника е още тогава - когато излиза на терасата на 23-ия етаж в блока, където живее семейството, и запява. За радост на 25-те български семейства, които обитават апартаменти в същия блок. 
След това вече е ясно - Моника Азманска е неизменен участник във всички български празници и тържества на общността в Торонто. Дарбата й се разчува и скоро след това тя е поканена да участва в многонационалния фестивал на община Брамтън, където участниците преминават специална селекция. Шестгодишна Моника започва да взема уроци по пиано към Кралската музикална консерватория в Торонто. 
А през 2008 година канят бащата Димитър Азмански да работи в Дубай и през есента майката и дъщерята също сменят прохладния Торонто с горещия Дубай. Тогава Моника кандидатства за френско училище, но й казват, че вероятно ще се наложи да повтори трети клас, тъй като школото в Дубай е за деца, чийто френски е майчин. Тя обаче успява да вземе изпита, като допуска само 4 грешки - и започва като четвъртокласничка. Много ми беше трудно, признава момичето. 
„Това беше най-кошмарната година в живота ми - аз не ги разбирах, те не ме разбираха... 
Другите деца бяха французи, швейцарци, ливанци. Само аз дотогава бях учила френски като чужд - в Торонто се говори основно английски. В девети клас завърших колежа, като по френски имах 38 точки от 40 възможни. И сега като ме чуят как говоря френски, ме питат от коя част на Париж съм. А пък аз не съм ходила изобщо в Париж“, смее се Моника. 
Доволна е, че „Вече трите езика ги изравних“ - като има предвид английския, френския и испанския. Успоредно с това учи и арабски, естествено. „Много красив език, изключително богат. Но и труден език. Логиката в него е съвършено различна, няма нищо общо с френския и английския. Случвало ми се е в едно изречение да разбирам всички думи, а така и да не улавям смисъла. Не е достатъчно да се познават думите - трябва да мислиш по техния начин“, казва момичето. И споделя една мечта: „Искам един ден, когато арабският ми стане перфектен, да черпя информация от изворите - те са толкова богати, оттук тръгва историята на математиката, на медицината, на още много науки“. 
Другата й мечта е, след като завърши, да продължи да учи в университет, в който да съчетава физиката и математиката с музиката. „Има такъв университет! В Бостън!“ - възкликва Моника. Тя вече е проучила нещата и методично покорява височините, за да стигне до този връх. В момента продължава с уроците по пиано към Тринити Колидж. От 2 години взема уроци по народно пеене - 4 пъти седмично по скайп с преподавателката във варненската хуманитарна гимназия „Константин Преславски“ Петя Драгнева. И ходи редовно в неделното българско училище „Българче“ към генералното консулство в Дубай. Когато Азмански пристигат в Дубай, училището е било до 7 клас. „Но аз 
не можех да си представя живота без българското училище 
- и затова заради мен продължиха заниманията и по-нагоре. Сега съм единствена в моя клас, догодина ще бъда единствената абитуриентка в 12 клас, но след мен вече има и други в горния курс“, разказва момичето. 
Българският й език е не просто перфектен - той е жив, истински, пълноценен - сякаш не е излязла от страната на 1 година и 1 месец. Е, имаше период, когато можеше и да го загуби, усмихва се майката. Когато двегодишно момиченцето тръгва на детска градина и там по цял ден говори английски, родителите решават, че у дома ще се говори само на български! Тя говореше на английски, ние се правехме, че не я разбираме, тя се сърдеше, плачеше, но ние устояхме, казва Теменужка. И добавя: „Това е най-трудното за семействата, които живеят в чужбина - ако в този период, докато децата им са между 2 и 4 години, те се предадат, децата им никога няма да научат български. Тя ни говореше на английски, ние й отговаряхме на български. И се разбрахме, че това е нашият таен език, само на нашето семейство. И когато Моника на 7 години за първи път си дойде в България, беше смаяна, че тук всички говорят на български - на нашия „таен“ език...“.
Сега роденото в Русе, но израсло в Торонто и Дубай момиче чете с удоволствие българска литература. Любими са й стиховете на Елисавета Багряна, на Блага Димитрова, особено „Жена“, както и „Стълбата“ на Христо Смирненски. Любимата й българска книга е „Под игото“ - 60 страници прочела за един ден, а след това спряла, решила да остави книгата, след като си вземе изпитите в колежа. „Знаех, че като стигна в книгата до Априлското въстание, това ще ме развълнува, затова реших после да я дочета. И наистина, след изпитите 
за един ден дочетох останалите глави, четох и плаках 
След това три-четири дни не можех да изляза от атмосферата на романа и да се върна към реалността. Така беше и с „Немили-недраги“...“, признава Моника. 
Макар вече към края си, нейното лято все още продължава. При това с все същата динамика. Като пристигнала, първо участвала в журито на фестивала за детско медийно изкуство „Арлекин“ във Варна /на закриването му изпяла една от любимите си песни „Лале ли си, зюмбюл ли си“. След това участвала във фолклорния събор „Лудогорие“, после успели с мама да отдъхнат малко на море на Балчик, после малко и на пранина, на Синаница. През юли отишла до София, за да получи специалната награда в конкурса „Прехвръкна птичка“ на Агенцията за българите в чужбина /досега Моника 6 пъти печели първа награда/. И след това е преживяла едно от най-запомнящите се удоволствия: участието в лагер-школата на учителя Тео - преподавателят по физика и приложна математика Теодоси Теодосиев, който подготвя победители в олимпиади и състезания. 
Беше страхотно, догодина пак съм там! 
- казва Моника. И си обещава, че ще се подготви за догодина - тъй като не е учила математика на български, не всичко разбирала, та се налагало нощем да си свети с фенерче и да чете допълнително и да преписва формули. Е, сега в Благоевград баба и дядо - родителите на баща й, са й приготвили сборници по математика на български... От Благоевград Моника заминава за Жеравна /изпуска ли се такова нещо?/, после ще участва в международния конкурс за народна песен и за поп пеене в Златни пясъци, а на 29 август се връща в Русе. По-точно в Сандрово, където започва тамошният фолклорен фестивал. Моника ще го открие за четвърта година. И ще покаже и там новия диск с нейни изпълнения на народни песни. Първият е издаден през 2010 година и се казва „Малка мома“. Вторият е тазгодишен и заглавието му е „Омайна хубост“. В него са включени прекрасни български песни като „Пуснало слънце три люлки“, „Мари Доне, бяла Доне“, „Рипни, Калинке“. Албумите също са записани по скайп, казва майката, като подчертава своята благодарност към Драгни Драгнев от ансамбъл „Варна“ за аранжиментите и ръководителя на ансамбъла Георги Мановски.
За мен това е България - народните песни, народните танци, обичаите, това е моята страна, която нося в сърцето си, където и да съм, обяснява усмихнато момичето. За което границите са само формалност, а мечтите са постижими - стига много силно да искаш нещо и да си готов да поработиш здраво за това. А радостта след това не може да се сравни с нищо. Или може би само с едно - с цветна магия, която те изпълва до последната фибра.