Удивителен факт припомнят възрастни русенци, за които художественото изкуство се е превърнало в съдба - и това е станало преди близо седем десетилетия. Приблизително по едно и също време в редакцията се обадиха двама възрастни мъже - Илия Кръстев и Богомил Атанасов, които припомниха как през 1946 година в Русе се създава художествен колектив „Владимир Маяковски“.
Колективът за художествена самодейност с името на огнения съветски поет, известен като един от най-ярките представители на футуризма и като печалния рицар на изпепеляващата фатална любов към Лиля Брик, е бил създаден към градския комитет на РМС - Работническия младежки съюз. Негови основатели са били Леон Даниел, Никола Корабов, Величко Радков и Елиезер Хасон, които по онова време още са били ученици в Мъжката гимназия. По спомените на Илия Кръстев първото помещение, в което са се събирали талантливите млади русенци, е било 
в мазата на една къща на улица „Райко Даскалов“, близо до Дълбокия път
След това първият художествен колектив постепенно се разраства - и съставите му стават три. Единият е бил смесен хор с диригент Елиезер Хасон, другият - драматичен състав с ръководител Леон Даниел, който е ръководител и на третия - танцовия състав. Когато Даниел се дипломира в гимназията и заминава да следва театрална режисура в Ленинград, ръководството на двата състава поема Никола Корабов, припомня Богомил Атанасов. 
Самите Илия и Богомил са по-млади и се присъединяват към артистичните групи след основаването им. Тогава вече „базата“ на клуб „Маяковски“ е на улица „Ангел Кънчев“, зад днешния хотел „Дунав“. Този клуб всъщност даде път в живота на много известни артисти - и професионалисти, и самодейци, казва Илия Кръстев. Едва ли е необходимо да припомняме какво стои зад името на Леон Даниел - този голям български режисьор, който след като завършва висшето си образование в Ленинград, се завръща в Русе и работи в русенския театър, като прави удивителни постановки, заради което е принуден да се премести в Бургас. 
Никола Корабов - едно от големите имена в българското кино 
- завършва кинорежисура в Москва и също не забравя Русе, славните години на „Маяковски“ и своите приятели от клуба. През 1953 г. той ни покани няколко човека от клуба да пеем на негова постановка в театъра в Русе, припомня Илия. Величко Радков и Хасон са ръководители на хоровата формация, а на танцовата трупа - Иван Несторов с помощник Милослав Петров, който по-късно поема трупата. След време Несторов става трети ръководител на Военно-представителния ансамбъл в София, а Милослав Петров и до днес стотици русенци го помнят като един от най-добрите и впечатляващи хореографи. 
Ето какво разказва един от основателите, Величко Радков, чийто спомен предостави в редакцията Илия Кръстев: „Една част от моите връстници сме щастливци, че нашите „университети“ бяха младежките самодейни музикално-драматични художествени колективи. Ярък представител в родния ми град Русе бе бившият младежки колектив „Вл.Маяковски“ при Градския комитет на РМС. Това бе инкубатор, от който се „пръкнаха“ личности като Леон Даниел - режисьор, Никола Корабов - режисьор, Аврам Пинкас - режисьор, Атанас Димитриев - режисьор, Невяна Шаркова - актриса, и редица полезни граждани с различни професии: инженери, лекари, икономисти, военнослужещи и други. Сериозна следа оставиха днешните вече покойници Елиезер Хасон - диригент, Зико Грасиани - композитор, Иван Несторов - хореограф, и още по-малко или не толкова известни, но незабравими членове на нашия колектив...“. 
През 1947 г. станахме републикански първенци, разказва Илия Кръстев. „Помня, че като ни връчиха наградата, след това минавахме като на шествие през центъра на София. А пък на софиянци никак не им беше харесало, че ние от Русе сме първенци. И ето че като минаваме ние, отстрани един вика: 
„Яй ги русенските „маяКОФИ“!“
Имахме един Никола Столев - Татлата му викахме. Та Татлата като чу това, се обърна и удари един юмрук на подигравчията...“, припомня Илийката.   
Аз постъпих в състава в края на 1947 година, разказва Богомил Атанасов. „По това време бях ученик в шести клас на Мъжката гимназия „Христо Ботев“. Следващият период до ноември 1948 година протече в подготовка за националния преглед на художествената самодейност, който организираше централният комитет на Съюза на народната младеж - СНМ. Преди това във всеки областен град се провеждаха прегледи, за да се излъчат участниците в националното събитие в София“, разказва арх.Атанасов. Русенци минали през областното сито и се явили на националния преглед, където клуб „Маяковски“ вече бил печелил на два пъти титлата първенец. Прегледът се проведе в Студентския дом, който е на площад „Народно събрание“, разказва архитектът. „Всички състави чакахме пред сградата да ни дойде редът. Нас ни извикаха едва в три часа през нощта. С трепет чакахме резултата на следващия ден. Какво беше нашето разочарование, когато се оказа, че не сме класирани! А обяснението беше, че не ни класират, защото пиесата, с която се представихме, не била реалистично произведение! Нашата кратка пиеса се казваше „Саботаж в бригадата“,  
а саботажът не бил характерен въобще за нашата страна...
спомня си арх.Атанасов. 
Живеехме наистина като едно огромно многолюдно семейство, разказва Илия Кръстев. И си спомня как с удоволствие и ентусиазъм всички се събирали за репетиции. „През зимата носехме дърва от вкъщи, палехме печките, за да се стопли помещението и да не мръзнем, докато репетираме. После, когато репетициите свършваха, а навън вече беше доста тъмно, изпращахме момичетата до тях“, разказва Илия. За забавните и интересни случки, които съставляват биографията на тази първа по рода си артистична трупа, Леон Даниел, още преди да замине да следва, прави с драматичния състав постановка със заглавие „Това се случи на улица „Ангел Кънчев“ 8“. Впрочем, немалко млади артисти и хористи от тогавашната трупа открили своите половинки именно в „Маяковски“.  
Паметно за маяковци остава и първото излизане на художествения колектив зад граница - това става през 1949 година, когато учениците и младите работници отиват в Гюргево. Там изнесохме концерт, а след това заедно с нашите домакини - румънски младежи, си направихме една прекрасна венецианска вечер, разказва Илия Кръстев. 
Весело било и когато маяковци пътували до близките села с концерти и спектакли. 
Натоварвахме се в камиони и отивахме в Липник, Гагаля 
- пеехме песни като „Ябълка, златна ябълко“, но също и „Катюша“, и актуалните тогава „В наше село трактористът люби звеноводка млада, тя живее в друго село и младежът страда...“, усмихва се на спомена Илия Кръстев. 
„Маяковски“ участва и в прочутите за онзи период младежки бригади. През 1947 г. веднага след награждаването на прегледа в София младите артисти заминават за прохода Хаинбоаз, където грабват кирките и количките. А през лятото на 1948-а работят на жп линията Самуил-Силистра. „Правихме насип над едно дере, като копаехме пръст от съседния баир, по този насип щеше да мине жп линията от гара Самуил до Силистра. Равна Добруджа всъщност не е много равна. Пресечена е от много дълбоки суходолия. Цяла смяна насипвахме и накрая като че ли не личеше...“, разказва арх.Атанасов. 
Този колектив даде път на много таланти, от него излязоха оперният певец Красимир Михайлов - хорист в „Маяковски“, дългогодишният пианист на Русенска опера Стоил Цонев - също хорист в „Маяковски“, журналистът Тодор Димитров /той беше в драмсъстава на клуба/, музикантът Силви Стамболиев и още много други,  разказва Илия Кръстев. Когато таланти от клуба заминават да следват в София, там създават и софийски „Маяковски“. А след като през 1956 година колективът се разпада, голяма част от неговите членове стават част от прочутите после русенски хорове „Дунавски звуци“ и „Родина“. Така е и с арх.Богомил Атанасов и Илия Кръстев, които се гордеят с това, че продължават връзката си с музиката като „родинари“ 
Маяковци се събират на кръгли годишнини. На 30-годишнината, която е отбелязана през 1976 година, те са още сравнително млади, а и почти никой не липсва. Постепенно косите шеметно побеляват, а редиците оредяват. 
Догодина се навършват 70 години от създаването на славния колектив с дръзка и романтична история. Възрастните мъже, които разказват тази прекрасна новела - която по същество е кратка, но много съдържателна биография на професионалното сценично дело в Русе, се надяват годишнината да бъде отбелязана подобаващо и да бъде припомнен онзи пламък, разпалил у младите хора потребността от истинско изкуство.