Когато на днешния ден през 1882 година в кюстендилското село Фролош се ражда Владимир Димитров Поппетров, никой не знае, че след време това ще бъде един от най-разпознаваемите, най-популярните и най-обичаните български художници. Защото за разлика от много божествени български творци той и творчеството му са известни не само на изкуствоведите и тънък слой ценители на изящното във всичките му форми и въплъщения, а и на огромна част от народа. И защото Владимир Димитров-Майстора не е от тези, които отиват да работят „сред хората“, а от онези, които работят с хората и до хората. Но да не обръщаме перспективата.
Владимир Димитров е
син на бедни македонски бежанци, потърсили крилото на майка България след Освобождението
Баща му е инвалид, а след всички житейски несгоди майка му развива епилепсия и семейството живее много, много трудно. Затова малкият Владе изоставя уроците преди да завърши прогимназията и започва да се бори за хляба. Първо продава в книжарница, след това се глави за бояджия и накрая успява да стигне до писарско място в Кюстендилския окръжен съд, защото въпреки липсата на диплома е един от малкото грамотни по него време. Заплатата в съда е по-скоро мизерна, но там печалбата е друга - младежът се сближава с Емануил Попдимитров и Никола Антонов и пред него се откриват нови философски и художествени простори. Двамата поети го въвеждат в света на големия Лев Николаевич Толстой и идеите на великия руски писател слагат траен отпечатък върху светогледа на младия писар Димитров.
Докато преписва протоколи, призовки и формуляри,
момчето от Фролош рисува ненаситно
с молива и перото и прибира рисунките в бюрото си. Скоро страстта му е разкрита и чиновникът очаква целият началнически гняв да се стовари на бедната му глава. Вместо това колегите и началниците му толкова харесват нахвърляните на най-разнообразни листи в службата творби, че му организират изложба. Бъдещият Майстор не може да повярва, че не само няма да го уволнят или поне да го накажат сурово, а и му оказват чест като на истински художник, че не присъства на откриването. Бои се, че точно там ще го разпънат на кръст - точно като герой на руските виртуози в тълкуването на чиновническата душа Гогол и Чехов. А макар да е белязана от творческа наивност, това все пак е първата му авторска изложба...
Все едно
кюстендилци са очаровани от таланта му и сред гражданството се създава група, която иска да му помогне да учи в Рисувалното училище
/днешната Художествена академия/. Съмишлениците събират пари и през 1903 година Владимир Димитров Поппетров се записва в училището, където попива знания и умения от Иван Мърквичка, Жеко Спиридонов, Петко Клисуров, Антон Митов  и други тогавашни величия. Там новият студент се откроява от колегите си не само с това, че е по-голям от всички в курса, а и заради неистовата си жажда да се учи и да наваксва пропуснатото в теорията и практиката на изобразителното изкуство. Всеки ден за стипендианта на кюстендилци е борба и страст. Борба за усъвършенстване и страст към багрите, светлосенките, перспективата и детайлите.
Съвременниците му свитетелстват, че Владимир Димитров пръв идва сутрин в академията и последен си тръгва вечер.
От това време са запазени първите му академични етюди, изпълнени в най-разнообразна техника: с акварел, с туш или креда, с масло.
През ваканциите в Кюстендил не захвърля статива и четката, а рисува, рисува и пак рисува. Хората от града вече са сигурни, че край тях зрее един мощен талант и не спират да го подкрепят морално и финансово. Владимир на свой ред благодари сърдечно на меценати и приятели в лична кореспонденция, съхранена и предадена след години в публичните архиви.
Така неусетно Владимир Димитров вече е заслужил да бъде наричан „Майстора“ от своите колеги, а скоро почтителното обръщение става неразделна част от името му. Прави множество портрети, чрез които благодари на своите меценати или сподвижници, не искайки нищо в замяна. И продължава да се усъвършенства, намирайки своя стил сред множеството школи и течения в рисуването.
Любопитна е бележката над един негов запазен етюд от студентските години.
„Моля, не ми казвайте грешките“
пише собственоръчно Майстора, което говори за непрестанно търсене, а не за хлъзгането по лесното подражание.
Докато следва, има шанса да пътува в Русия. В „багажа“ си на връщане носи впечатления и влияния от Репин и Айвазовски, а от западните художници най-много му допада епичният холандец Рембранд.
След Рисувалното училище Майстора опитва да си изкарва хляба като свободно практикуващ художник, но така и не успява да се наложи. Не заради липса на талант, съвсем не, а заради липса на търговски умения. Не може да продава творбите си, изпитва като че ли някакъв свян от това да вземе пари за труда и таланта си. Затова подава документи за учителско място в Търговската гимназия в Свищов. Назначен е като учител по краснопис, и за допълване на норматива - по гимнастика. Макар че заплатата не е от най-добрите, успява да спести пари да обиколи големите европейски културни центрове Виена, Мюнхен, Берлин, Париж, Лондон.
Времето като учител може би окончателно оформя Майстора като самобитен човек и творец. Запознава се с изящния певец на символизма Николай Лилиев /“Тихият пролетен дъжд звънна на моята стряха...“/ и стават приятели за цял живот. Наред с това
живее в хармония с възгледите си
труди се неуморно, облича се скромно, не се големее, дори споделя част от заплатата си със семействата на бедни ученици.
Така неусетно Майстора печели любовта на малки и големи. Всички разбират, че той е от друг свят, но нямат нищо против, защото виждат щедро дарения му свише талант.
С избухването на Балканската война през 1912 г. Владимир Димитров показва, че въпреки дълбоките си художествени увлечения не е чужд на вълненията на страната и народа си. Макар че е освободен от военна служба, той се записва доброволец и става художник към щаба на VII Рилска дивизия.
Още в началото на похода военното формирование, в което Майстора е разпределен, попада в схватка с турски войници. След бойните действия той се заема да рисува убитите турски войници. Въпреки, че няма вода за боите, той ги разрежда със слюнка. Сцената с мъртвите и обезобразени войници създава чувство на покруса у него. След това наравно като останалите войници се сблъсква с военните неволи. Небивал студ, болести, измръзвания, схватки. След военните успехи от Първата балканска война настъпва Втората, срещу бившите съюзници, а след нея и Първата световна война...
Майстора не е единственият художник по фронтовете на бойните действия.
Много художници по това време се занимават с военната тематика, но той е по-различен от останалите
В голяма част от рисунките си той документира не само битът на войниците, но и местата от, които е преминал. В тях той разкрива вечното в природата, посредством изкристализираната форма на рисунката. В една рисунка с туш е изобразен стволът на вековно дърво, чиито корени са впити дълбоко в земната твърд и поемат жизнените сокове, което се превръща в символ на невъзмутимата природа, а на заден план двама войници вървящи на някъде, чакащи да убият или да бъдат убити, изглеждат някак малки и несигурни спрямо величествено спокойната природа. Цялата работа се превръща в метафора на несигурното човешко съществуване.
Майсторът остава чужд на милитаристичните настроения и представянето на настъплението, злобата и жестоката борба за живот характеризираща жанра. И тук надделяват взаимстваните от Толстой идеи - неговото човеколюбие го кара да изобрази злото, на което е подложен всеки войник заради безцелието на войната, заради това, как когато човешкият разум загуби, на преден план излизат по-първични сили, такива които са жадни за кръв.
Две са прегърнатите от Майстора естетически  концепции
Първата е тържество на хуманизма и подчертаване на вътрешната сила, а не на показността, а втората - търсене на самобитно българско звучене на изкуството. За Майстора подходът към изобразяването на родното не е академичен, нито натуралистичен. Той се противопоставя на формулираните норми на академизма и черпи вдъхновение от безграничното богатство на форми и цветове в носиите, шевиците, дърворезбите, чергите и иконите.
След 1920 г. изкуството на Майстора е напълно преобразено. То започва да се характеризира с изключителна жизненост. Така се появяват серията му знаменити автопортрети и цикъла моми, които и до днес са нещо като негов колоритен подпис.
След войните Майстора посещава Италия, за да види с очите си чудесата на Ренесанса, а след завръщането си се заселва в село Шишковци, на няколко километра от Кюстендил. Решението си обяснява простичко, но убедително: щом иска да разкрие народния бит и живот би трябвало да се сблъска с живота на селяните.
В началото е приет малко подозрително, но скоро започва да излага картини от селския бит в местното училище. И така показва на света, че красивото може да бъде открито и уловено навсякъде. От този период са някои от най-популярните му творби - млади жени на виртуозни фонове от цветя, плодове, свежи листници и разцъфтели клони. Момичетата са представени според неговия идеал: духовно красиви, сдържани, свенливи.
През 1944 година Владимир Димитров става почетен гражданин на Кюстендил, а по-късно се мести в София, където живее до сетния си ден - 24 септември 1960 година. Ден, в който родното изкуство губи един от самобитните си гении и в който се ражда вечният мит за големия български Майстор.
По материали от интернет