Актьорът Мариан Вълев, който в момента играе в сериала на БНТ "Под прикритие" и в моноспектакъла ВИП, от месеци упорито отказва да дава интервюта за пресата и телевизиите.
На поканата на в. "168 часа" той отговори с това писмо, вероятно породено от публикации за него в жълтата преса от последните седмици. Предлагаме ви резюме на отговора на Куката, цялата изповед е публикувана във в."168 часа".

Рано или късно човек остарява. Колкото и да не ми се иска, това се случва и с мен.
Понякога се поглеждам в огледалото и ми е трудно да повярвам, че съм същото лице, което от време на време се появява по телевизионните екрани.
И докато там има гримове, фризьори, гардеробиери, искам да кажа, по-лесно е да прикриеш истината, то вкъщи реалността е ясна. И тя е, че аз остарявам. Та извинете ме, господа знайни и незнайни журналисти, но
не бъркайте процеса на остаряване с употребата на наркотици (тук се смея, докато пиша...).
Един велик драматург казва, че на финала на човешкия живот, когато сме стари и непотребни, се брои единствено достойнството, с което сме изживели дните си. Пожелавам това достойнство и на себе си, и на вас, господа журналисти.
Но макар и остарявайки, може би малко нелицеприятно за един актьор, все още пазя някои спомени у себе си.


Един от тях е от далечната 1987 г. Ярък момент в живота ми, в който осъзнах, макар и на 18 години, какво може би е щастието. Бях приет специалност "Журналистика" в СУ "Св. Климент Охридски".
Мамка му, колко щастлив бях тогава! Пред себе си виждах полезно изживян живот, бъдеще, пълно с честност, състрадание към нуждаещите се, съчувствие към болните (тогава все още не осъзнавах, че почти цялата ни нация е болна и че
може би някой полага усилия да я държи прикована
към болничното й легло). После неочаквано за мен избрах да бъда актьор, не знам дали за добро, или за лошо.
Но предполагам, че винаги съм бил непостоянен и съм променял рязко посоките в живота си вследствие на темперамента и емоционалността си (тогава наркотици нямаше, господа журналисти). Тук пак се смея, просто си представих Шекспир с неговите резки смени на емоционалността, употребяващ "бяло"...
Но нека не се отклоняваме... Не бих искал сарказмът ми, породен от всички обвинения към мен, че съм се дрогирал постоянно, особено по премиерите си, да надделее над въпросите, които бих искал да задам на бъдещите млади журналисти.
Той всъщност е само един: защо, млади дами и господа, избирате тази професия?
Може би харесвате властта, която думите дават,
или може би се вълнувате от това, което наистина се случва в държавата ни или у нас самите...
А може би просто обичате да пътувате... Или е възможно да си се представяте един ден в свое собствено предаване... Разбира се, има и хиляди други възможности, но предполагам, че свързващото звено между тях е винаги едно и също. И то е да бъдете полезни... чрез истината.
А какво, млади дами и господа, ако вашите мечти не се сбъднат?
Учите, стараете се,
но нищо не се получава
Бленуваното предаване, реализацията ви ги няма, защото просто сте осъзнали истината.
Истината, че вие сте... НЕКАДЪРНИ... Хммм...
Неприятна ситуация. С два възможни изхода:
Изход 1: запазвате достойнството си и търсите друг начин на реализация в живота.
Изход 2: не преставате да вярвате, че всъщност сте много можещи и кадърни и само лошите хора около вас и липсата на късмет са виновни за "неприятната ситуация".
И тук точно, някъде веднага след Изход 2, се ражда нещо ново у вас, нещо непознато, усещане, което ви заслепява, кара да се чувствате значими, важни, единствени. Ново чувство! ОМРАЗАТА. Омразата е окей, млади дами и господа.
Омразата ви храни,
омразата ви движи,
омразата тържествува
Както казва Богосян: "Всяка глава, върху която стъпвам и премазвам, всъщност е поредното стъпало по стълбата на личния успех." А омразата, съчетана с фантазия (фантазия според интелекта на читателите, според държавата, в която живеете), наистина може да ви донесе личен труимф и опияняващо чувство за значимост.