Георги ХРИСТОВ
Димитър Василев-Вуйчо е един от най-колоритните футболисти на „Дунав“ от близкото минало. За разлика от други футболисти след края на кариерата си той не потъна в неизвестност, а остана фактор в спортните среди. Като се има предвид, че името му бе замесено в шумен скандал през 80-те години, личността му продължава да буди любопитство и днес. Преди броени дни Вуйчо навърши 75 години и по този повод реши за първи път да говори публично за шарените си футболни и житейски премеждия. 
Димитър Василев е роден в Павликени - в семейството на футболист, капитан на местния тим „Червено знаме“ и по-късно на търновския „Етър“. Бащата Васил Петков е десен защитник, а когато синът му е едва на 4 години, попива първите разкази за играта от татковите си приятели - легендите на „Левски“ Васил Спасов-Валяка и Божин Ласков. Петков е и личен приятел с патрона на Електрото -
известния русенски учител Апостол Арнаудов, който ще повлияе впоследствие върху кариерата на Вуйчо
Бащата води невръстния Димитър на мач след мач, но е категоричен - не иска друг футболист в семейството си! Иска да го прави учен. Крие гуменките на сина си, за да не гони топката, но момчето все намира начин да се измъкне. И явно любовта с топката е взаимна - едва в 8 клас минава успешни проби в „Червено знаме“, записват го в отбора и му казват, че нещо ще излезе от него. Но понеже единият вратар е контузен, а другият наказан, му дават ръкавиците. Клубът пък почва да му брои 64 стотинки за храна. 
„Това бяха 4 кебапчета и хлебче. Когато баща ми разбра, че няма да остана гладен покрай футбола, каза: „Давай, с тебе на глава не се излиза!“, спомня си Василев с усмивка
Като вратар 
вади страховит шут с левачката
Рита топката толкова силно, че тя тупва в пеналта на съперника, а нападателите вече имат грижата да се оправят. 
През 1955 година „Червено знаме“ играе в „А“ група, но изпада и футболистите се изпаряват кой от където е дошъл. Остават само млади момчета и треньорът е принуден да обърне очи към деветокласника Василев. За да го картотекират обаче, трябват дебели връзки. Тогава секретар на федерацията е станалият после велик тв коментатор Николай Колев-Мичмана.
„Понеже нямах навършени 16, отидохме с треньора в София. Носехме 10 парчета луканка и павликенска гъмза. Мичмана видя армагана и рече: „Елате след два часа да си вземете документите“, разказва Василев и заключава:
„Футболът още тогава си вървеше на рушвети“
В неделя идва мач с „Ботев“ /Враца/. Единият вратар е с тежък махмурлук и не може да стои на краката си, другият е със счупен пръст. „Знаме“-то бие с 5:0, а вратарят Василев се засилва да бие дузпа. Топката услужливо му е заложена от съотборник. И вратарят изпуска с гръмотевичен удар встрани.
„Оттогава винаги сам си залагах топката. През кариерата си имам само 3 изтървани дузпи“, сеща се тогавашният млад вратар. 
Баща му обаче вилнее, че синът му не е за вратата и младежът е пратен на левия бек. Две години трупа опит като полеви футболист и напредва дотам, че интерес към него проявяват от ЦДНА. 
Бият му телеграма, нали му предстои да влезе и в казармата. Отива в София, а там се засича с д-р Стефан Божков, Гацо Панайотов, Димитър Миланов, все легенди, които е виждал само по кинопрегледите. Посреща го самият Крум Янев.
И го настанява на свободно легло в стаята на митичния вратар Георги Найденов
После спи при братовчед си на квартира и за първи път го подлагат на тежки двуразови тренировки. 
След заниманията остава да бие фаулове с Кирил Ракаров и Миланов. Гледа го Крум Янев как изстрелва мощно топката и един ден казва на компанията около себе си: „Гледай какъв крак! Моят вуйчо, като разпери накрайника на пръскачката, прилича на него. Голям!“, казва Янев.
„Така станах Вуйчо. А бях на 18 години“, смее се Василев.
Записва 15 мача за ЦДНА. После остава извън отбора заради коварната футболна болест, а „червените“ вземат за ляв бек Борис Гаганелов. Божков го съветва да си пасува на резервната скамейка, докато се възстанови, други пък го подкокоросват да премине в „Септември“ /Сф/. 
Накрая го разменят с Димитър Якимов, наричан после Поета на футбола
„В „Септември“ се пиеше яко. Изпиваха си купоните за храна. Само Пеци Аргиров не пиеше. Веселба с песни и танци до зори! Дисциплина - никаква!“, разказва Вуйчо.
„Септември“ обаче върви на изпадане, а учителят Арнаудов говори с бащата на Вуйчо да навие сина му за Русе като играч на „Дунав“. Иска го и Атанас Цанов, за когото Василев казва, че е най-добрият треньор, с когото е работил.
Добре, в Русе! Без това се познава от младежкия национален отбор с Добри Добчев, Васко Разсолков, Петър Колев, Никола Йорданов.
Първият му мач с „Дунав“ е на 4 юни 1961 срещу „Ференцварош“
на голямата тогава европейска звезда Флориан Алберт. „Дунав“ бие в Русе с 4:3. А води с 4:0. Вуйчо изпраща два снаряда от фаул. Твърди, че гредите се люлеят и до днес. Вечерта на банкета го засича първият секретар на ОК на БКП Петър Данаилов, който му казва: „Младеж, оттук няма мърдане!“ 
Така навърта 9 години в „Дунав“ и две в „Локомотив“ /Рс/. Играе като ляв бек или център халф бек. Никога няма да забрави мача с „Ботев“ /Пд/. „Дунав“ губи с 0:2, но издрапва някак до 2:2. Остават секунди до края, а русенци получават право на пряк свободен удар малко след центъра.
„Васко Разсолков изтича до мене, потупа ме и ми каза:
„Ритай, ама колкото сила имаш!“
Засилих се 10-11 метра и само чух как публиката изрева: „Гоооол!“ Карушков, лека му пръст, не видя топката“, връща лентата Василев.
Казва, че най-драго му било да играе с Ремзи Нуриев и Никола Йорданов. Единият е техничен и пъргав, другият - голмайстор от класа. Един от най-добрите! При това „Кольо беше голям добряк, голям човек“. 
След „Дунав“ играе в „Локомотив“, където пак се засича за сезон с Никола Йорданов. 
От 1971 година е администратор в „Дунав“
където треньор е Здравко Душанов. След 6 години отива на работа в социалния отдел на русенския Промишлено-аграрен комплекс. След година „Дунав“ и „Локомотив“ се събират в едно дружество. Секретарят на ОК на БКП Георги Колчев го връща в дружеството. След кратък престой продължава в АПК /Ветово/. Тамошният партиен секретар Хамди Мутафов обаче му казва един следобед, че първият секретар на ОК на БКП в Русе Петър Петров го вика за спешен разговор. Първият на окръга му предлага да стане зам.-председател на спортното дружество „Дунав“. Шеф е Тодор Бонев, майстор на кану-каяка.
„Поемаш отбора. Задачата е твърдо „А“ група! На всяка цена!“, спуска директивата Петров. 
Годината е 1981-а, а треньори на „Дунав“ са Петър Пенев и Ремзи Нуриев.
„Трябваше да разбера как стоят нещата, щото се бях пооткъснал от футбола. Отидох направо при председателя на федерацията Димитър Николов-Мобуто да видя кое как е. Той беше сложен да въведе ред и дисциплина. Майко! Този човек създаде най-голямата корупция“, разказва Вуйчо.
Футболният шеф е Мобуто, защото е мургав почти като тогавашния диктатор на Конго Мобуто Сесе Секо. 
Нашият Мобуто казва ребром:
„Тази година не сте на ред за „А“ група. Първо „Спартак“ /Вн/!
Вие можете да се вредите догодина, ще видим“.
Тогава треньор на „Спартак“ е Иван Вуцов.
Най-голямата горчилка на Василев през онзи сезон е загубата на „Дунав“ в Русе с 1:2 срещу „Лудогорска слава“ /Исперих/. При победа „Славата“ остава „Б“ група и Василев и до днес е сигурен: „Едни играчи продадоха мача по най-грозен начин. Ходих в БФС, за да ги изключим от футбола, но Мобуто прибра книжата, а юнаците се преместиха в „Черноломоц“ /Попово/.
Хубаво, но Петър Петров беснее. Няма „А“ група! Директивата не е изпълнена! Привиква Вуйката, Тодор Бонев, Петър Пенев, Ремзи Нуриев. 
„Защо ви сложих на тази работа? Ставайте и си заминавайте, докато не съм ви изгонил от града!“, нарежда Петров.
Василев пак отива при Мобуто. Онзи го посреща: „Е, тази година вече се стягайте за „А“ група!“ 
Понеже футболистите нямат професионален статут,
издръжката им става с полулегално партньорство със заводите
Единият се води във ведомостта като заварчик, вторият е назначен като шлосер, третият е водопроводчик и т.н. Самият Василев като футболист се подписва на заплата като кондуктор! И шлепчия! С една дума - трябва да се намерят свежи пари за нова атака на „А“ група. Междувременно пленумът на ОК на БКП разформирова футболната секция. За неин шеф е пратен Георги Пенчев, „порядъчен, точен, умен и почтен“ според Василев мъж. 
Пенчев подбира директорите на заводи, с които ще работи. После вика 10-те председатели на АПК-та и им обяснява: 
„Другари, ще трябва да помагате с пари!“
Годината е 1982-а. Треньор вече е Никола Ковачев-Тулата, бивш играч и наставник на ЦСКА. 
„Понеже парите за провинциалните клубове никак не достигаха, се направиха така наречените после черни каси - вършат се някакви дейности срещу фалшиви фактури. Един дава пита кашкавал, друг - замразено месо... Всички играчи получаваха заплати. Тези пък, които идваха от други градове, имаха претенции - 2000, 3000, 4000 лева под масата! Личен трансфер! Играчи като Георги Тодоров, Юри Николов, Коста Босаков... Тулата Ковачев взе 7000! И понеже тези пари нямаше как да се изпишат от дружествата, идваха най-вече от АПК-та. Пенчев ме извика и ми каза: „Василев, искам да знам къде отива всеки лев. Правех му отчети през ден. За мене това не бяха черни каси, а начини за подпомагане на футбола. Като днешното спонсорство“, описва схемата за правене на силен отбор и щурм на „А“ група Вуйчо. 
А АПК-та дават по 100, 200, 300 лева - за храна, посрещане на съдиите, тяхното ядене-пиене, вечери по скъпи ресторанти и т.н.
„По едно време реферите станаха толкова нагли
че се одумваха уж на майтап, уж наистина да им водим и жени. Мобуто бе разпасал футбола докрай“, казва Василев, който напуска „Дунав“ на 1 май 1983 година. „А“ група пак остава мираж, Ковачев така и не прави отбор за елита.   
Хубаво, но някой пропява за черните каси пари и в цялата държава плъзват ревизори. На мушката са само провинциални клубове. Към Русе пътуват петима ревизори. Прави се протокол за начет, подчертава се за „финансиране на футбола с несвойствени средства“. Ревизионният акт обобщава на първо време, че всички замесени трябва да бъдат глобени с по 3 заплати. 
Минават 2-3 седмици, а Василев пак е на работа в АПК /Ветово/, когато го арестуват. Разпитват го за „неправилно изплатени и давани пари“. Той отговаря, че е просто изпълнител. Сред следователите са Димитър Минчев, Валентин Вълков, Никола Тентениев. Вечерта го освобождават, но не спи вкъщи. По съвет на един от следователите. Можело да му се случи нещо.
Накрая се стига до решение за съд на 27 души -
ръководители, треньори, футболисти. Повечето минават през усойните килии на МВР. Само Ковачев лежи 40 дни! И връща до стотинка онези 7000 лева. 
Делото се отлага цели 7 пъти. Веднъж не тръгва, защото съдията получава инсулт. Инсулт обаче получава и Георги Пенчев, който си отива на златна възраст малко след 50-те. Уволняват го, понася го много тежко. 
„Той бе човек, който не бе взел и стотинка. Всички обаче му обърнаха гръб, забравиха го и той плати с живота си“, обяснява Вуйчо. И добавя, че парите, дошли от АПК-та, били към 120 000 лева. 
„При проверката не ми излезе само лев и някакви стотинки. Беше унизително да вървя по Главната и да ме сочат като крадец. Виж ти, бутал черната каса... Отделно бяха нервите и парите по софийските адвокати“, припомня разпалено Василев.    
След много перипетии делото със 17-те „черни каси“ в държавата приключва без осъдени, само някои получават глоби. 
По-късно Мобуто умира в затвора.
Когато разговорът ни с Димитър Василев върви към края си, той се обръща и казва: „Ти, момче, навремето не бе писал хубави работи за мене, но не ти се сърдя. 
Разказах тази история, защото искам истината да се знае - от игла до конец!
Футболът ми даде и ми взе много. Изгради ме човек със силен дух и характер, отрови ми живота покрай несъществуващата за мене черна каса. Радвам се, че играх футбол пред пълни стадиони и че хората разказваха с дни за головете ми. Днес съм с три байпаса, но хвърлям по 80 кофи с вода в градината. И отдавна не пия като онези момчета в „Септември“.
После си стискаме ръцете, тръгва си. По едно време се връща по коридора и се усмихва: „Забравих да ти кажа - когато дойдоха онези „велики“ играчи с великите претенции, им бяха осигурени общо 14 апартамента! И всеки от тях бе обзаведен предварително. Питам се някой плати ли ги, как стана, що стана...“
След което си тръгва с обещанието, че един ден може би ще разкаже „много интересни истории“ от работата си и в „Корабостроител“.