Когато става дума за Близкия изток, носталгичната политика там е на мода. Докато Ислямска държава в Ирак и Сирия /ИДИС/ е заета "да възстанови" един исторически своеобразен халифат, другите копнеят по очевидно загубилата невинността си империя.

Робърт Каплан изрази дълбоко възхищение от предполагаемите ползи, които империята е донесла на Близкия изток и някои други части на света. "Империализмът дари ред, колкото и ретрограден може да е бил", написа интелектуалецът в сп. "Форин афеърс", който през 2011 г. беше определен от същото списание като един от 100-те световни мислители.

Този известен като сражаващ се със света мислител изглежда убеден, че "датиращите от векове цивилизации" са имунизирали Мароко, Тунис и Египет от най-лошия вид ексцесии на сегашните въстания. Каплан не отговаря обаче как това е така, ако е така, а най-древните цивилизации в региона – Сирия и Ирак, в момента преживяват най-разрушителните метежи, докато традиционно назадничавите в Персийския залив изглеждат, поне засега, повърхностно относително стабилни .

Носталгия по империята

В някаква степен мога да разбера носталгията на Каплан по отоманската, преди нея – по римската, империя. В крайна сметка въпреки болезнения развод на техните наследници от отоманците, някои араби споделят новото усещане на "отомания" - поне във времето, когато Ердоган беше оценяван като един арабски герой. В най-добрия случай отоманската империя беше децентрализирана империя на относителна местна автономия, белязана от толерантност, напредък, многокултурност , и, нещо трудно за представяне днес, пространство без граници, но не като това в днешния Европейски съюз. Танзиматът от средата на XIX век, освен всичко друго, създаде общо гражданство, изкорени етническата и религиозна неравнопоставеност и дори декриминализдира хомосексуализма, макар че беше белязан от началото на по-пряко управление.

Отоманската империя като "бедният човек на Европа" зарази всички свои провинции с нейната рязка и токсична форма на турски национализъм – олицетворяван от младотурците, които въведоха демокрацията в отоманската империя, но бързо я оттеглиха – не доведе до стабилност, а до катастрофа.

"Тримата паши", отговорни не само за катастрофалното решение за включване в Първата световна война, ускорила срива на империята, също бяха ангажирани с пристъпа на кръвожадност по отношение на арменците, който направи екстремистите от ИДИС да изглеждат като аматьори.

Новото имперско управление в региона не се справи много по-добре. Въпреки че британци и французи ускориха импулса за модернизиране на региона, само на думи говореха за прехвалените ценности на модерността, но едва ли донесоха стабилността, така ценена от Каплан.

Липса на споделена история

Голямата отдалеченост и липсата на споделена история с техните субекти доведоха до грубо незачитане на техните нужди. Това се отрази във всичко от произволното очертаване на границите от Сайкс-Пико и бруталното смазване на честите бунтове срещу имперската арогантност, до разбирането, че ресурсите на региона са собственост единствено на Лондон и Париж.

По същия начин обещанията за свобода на лидерите на независимостта в следколониалния период бяха смазани, когато чуждите елити, които преди това управляваха, бяха заменени в голяма степен, от подобни "чужди" местни елити, които изглеждат и говорят като "освободените" народи, но се държат като техните предишни господари.

Първоначално арабите виждаха в САЩ съюзник и сродна душа поради подкрепата за национално самоопределение и опозиция на англо-френската хегемония в региона. Но вместо това САЩ в голяма степен замениха директното управление на предшествениците си с модела на държава-клиент, в която тези, които се изявяват, могат буквално да бъдат отстранени с убийство, докато местните лидери, виждани да излизат извън очертанията на линията, бяха "сдържани" или елиминирани.

"Кризата, която виждаме днес в арабския свят... в действителност е за края на империализма", твърди Каплан. Очаквам тази декларация да премине по същия път като "краят на историята" на Франсис Фукуяма или "изпълнената мисия" на Джордж У. Буш, т.е. в кофата за смет на историята. Нещо повече, тази носталгия към една империя от миналото, както и теорията за сблъсъка на цивилизациите, не само поставя грешна диагноза на болестта, но и предписва грешни лекарства. "Очевидно автоматичният подход към тези развития от страна на американския президент Барак Обама декларира краят на ролята на Америка като велика сила в организирането и стабилизирането на региона", пише Каплан замислено ... и с копнеж

"Приятелски диктатори"

Всеки уравновесен анализ на десетилетната намеса на САЩ в Близкия изток ще заключи, че Вашингтон е направил малко за организиране и стабилизиране на региона.

От традиционната си роля на подкрепа за "приятелски" настроени диктатори и автократи и провалянето на редица движения за независимост, до ужасяващото решение за завръщане в ерата на военно нахлуване и директно управление в Ирак, Вашингтон е основния причинител на хаос и нестабилност в региона. Далеч от отбелязване на "края на империализма", което наблюдаваме днес, столетие след разпадането на отоманската империя, е нейното съживяване. В това боричкане в Близкия изток ние сме свидетели как дребните султани от разпадащите се страни се опитват да запазят своите микроимперии; недържавни въоръжени групи се опитват да ги узурпират; Иран и развиващите се страни от Персийския залив търсят разширяване на своите сфери на влияние; а дълговременната хегемония на САЩ е изправена пред предизвикателство от новите-стари играчи Русия и новопоявилия се Китай.

Със сриването на стария ред може би Близкият изток се нуждае от нов "имперски" период, но не във варианта на един народ. Също както страните членки на Европейския съюз решават доброволно и демократично да обединят територия, която навремето е била интегрирана чрез завладяване, народите от Близкия изток могат да извлекат големи ползи ако сегашните конфликти и кризи ги тласнат към доброволен съюз между равни. Въпреки това, във всички геополитически слоеве, в момента има твърде много врагове на подобно начинание. Но също както ЕС би изглеждало като налудничава фантазия по време на Втората световна война, вероятно това показва, че все още съществува надежда за нашия проблемен регион.

................................................................................

Публикуваният от телевизия Ал Джазира коментар е на Халед Диаб, египетско-белгийски журналист, писател и блогър.