През последните 50 г. някои от най-изтъкнатите мислители в областта на международните работи предрекоха края на безмислените глобални деления, основаващи се на идеологията. Даниел Бел публикува своята "Край на идеологията" през 1960 г.; Франсис Фукуяма своята "Край на историята и последният човек" през 1992 г.; и Томас Фридман своята "Светът е плосък" през 2005 г.

Особено що се отнася до Бел и Фукуяма посланието беше много ясно: Цялата енергия, използвана в идеологията, лъха на доста позьорство.

Това не може да бъде изречено сега. Походът на демокрацията напред беше спрян, и то решително.

Честно казано, в някаква форма капитализмът е доста глобален – дори Куба се придвижва към него, оставяйки Северна Корея дори по-студена, по-гладна и по-самотна от когато и да било. Но допускането, че капитализмът и произтичащия от него растеж на средната класа, биха произвели естествено и неизбежно конкурентен политически, икономически и консумативен пазар изглежда съмнително. Може и някога да сработи, но е твърде рано това да се каже.

Си Цзинпин, ръководителят на Китайската комунистическа партия, председател на комисията на въоръжените сили и президент на Китай заяви отвращението си към демокрацията съвсем категорично, настоявайки за абсолютна лоялност към партийните правила и цели, и прекратяване на какъвто и да е род организирана дейност извън тези компетенции. "Така наречената" либерална демокрация и свободата на пресата не са за Китай. Като специалист по Китай на конференция срещнах човек, който ми каза: "Първо стабилност, после демокрация". Ако не сега към демокрация, казах аз, тогава кога? Той не можеше да бъде изпитан, просто не знаеше. В Русия президентът Владимир Путин създаде неонационалистическа идеология, обръщайки се към столeтната отделеност на Русия от Европа и своите предпочитания към силна централна власт. Закон от 2012 г. жестоко ограничи всички неправителствени организации, които използват пари отвън и работят в широко определено политическо пространство. Друг току-що приет закон има за цел да направи същото по отношение на "нежелани" асоциации, които на пръв поглед включват офиса на Карнеги в Москва и Мемориал, организация, сформирана в края на 80-те години на миналия век с цел да опише огромните репресии през сталинските години /и отвъд тях/, особено в ГУЛаг.

Стилът на Путин привлича други лидери, особено турския президент Реджеп Тайип Ердоган и египетския Абдел Фатах ал-Сиси; последният член на клуба привърженици на Путин е премиерът на Унгария Виктор Орбан – как "подухва източният вятър" стана ясно от това как той наскоро топло посрещна руския президент в Будапеща. Това действа много опечаляващо, тъй като Турция е член на НАТО, а Унгария и на ЕС – т.е. стилът се намества вътре в организации, които трябва да благоприятстват за осъществяване на принципите на демокрацията.

После имаме джихадизъм, различна идеология, предлагана от силно различаващи се групи, които понякога са враждебни една към друга. Ислямска държава е най-крайната и най-успешна сред тях в своите походи през част от територията на Сирия и Ирак. Но всички джихадистки организации се превръщат във все по-привлекателни за някои млади ислямски радикали по целия свят. Според доклад на ООН групировките набират екстремисти от половината държави по света.

Мечтата на повечето от тези джихадистки организации е основаването след време на халифат в целия свят, така че цялото човечество да се моли на пророка, а несъгласието, разделението и войните да останат в миналото. И християните са мислили така през по-голяма част от съществуването на тяхната религия. Сега много "християнски" държави губят своята вяра или пламъка на вярата.

Какво остава на либералната демокрация? Не става дума за застрашен вид, но на нови за нея места – в части от Централна Европа, Африка и Азия – тя все още е крехка. И което е по-важно, тя отслабва в два региона, които винаги са били нейни движещи сили – в Северна Америка и Европа.

Съединените щати са изправени срещу Китай, който не е просто уверен в своя авторитаризъм, но напоследък е все по-активен във военен план. Европейският съюз, възстановяващ се немощно в повечето икономически области, не е по-близо до дългосрочната си от самото начало цел да формира нова държава с името Европа. Той, понякога, говори твърдо на Русия заради нейната намеса в Украйна, но на практика намалява военните си възможности – особено Великобритания, която беше най-мощната от европейските страни.

Преди 50 години в своята "Край на идеологията" Бел написа, че идеологията "е всеобхватна система от цялостна реалност, мрежа от убеждения преливаща от страст, и се стреми да трансформира целият начин на живот". Дефиницията е прилагана повече от джихадизма – но обхващаща също комунизма и авторитарния национализъм, доколкото става дума за морални рамки и правила как да се живее. Изчезват времената на управници, търсили представянето на тяхното управление като съответстващо на либералните и демократични норми, или просто не говорят за своя авторитаризъм.

Няколко от днешните най-могъщи лидери са горди да бъдат авторитарни, и се хвалят с това като пример за други. Надеждата е, че повече няма да има присъединили се към този особен клуб. 
...................................
Публикуваният в Ройтерс коментар е на Джон Лойд, съосновател на института Ройтерс за изследване на журналистиката към Оксфордския университет. Автор е на няколко книги, включително "What the Media Are Doing to Our Politics" (2004)