Като художник Маньо Манев твори във времена, в които се утвърждават различни естетически идеи за изобразителното изкуство, но той остава верен на себе си - чиста и ясна линия с наситен тъмен цвят, често до черно, която дава звучност на баграта и отчетливост на композицията; опростеност на сюжета, за да може пластичното да не се постига като начин на разказване, а като преживяване на образа; особено експониране на синия цвят, така че дълбочината, постигана чрез него, да се възприема като случило се отражение. Тъкмо това разбиране - отражението да не е въпрос на светлинни ефекти, а на вътрешни състояния на предмета и човека прави необичайна живописта на Маньо Манев. Над всичко обаче стои неговото прекрасно чувство за композиция.
Ако изхождаме от картините му, бихме казали, че поезията преназовава нещата, а живописта ги прекомпозира, подобно на слънцето, което слага утро, обед и залез върху лицата ни и върху предметите. Разбира се, тази естетическа закачка е отиграна от импресионистите, но при Маньо Манев тя е плод на една съхранена съзерцателност във времето на господстващата скорост на възприятията.
Пейзажът на неговото „Утро“ е причудливост на формите, къщите са като току-що поникнали първични създания,  сякаш хората са мислили домовете си като кълнове, чийто обем се разраства съобразно емоциите, а не спрямо времето. За да означи средата на деня, Маньо Манев използва красивата българска дума „пладне“, поради което не търси  контраста между светлина и сянка, а онази магическа цветна игра, при която багрите почиват, пладнуват и не са агресия за очите, а мечтание за уют. Досега не съм срещал думата „уют“ да се извежда като естетическо понятие и няма как да определим живописта на Маньо Манев като „уютизъм“, но безспорното е, че сърцето и душата ни се приютяват от неговата спокойна и чиста радост, с която твори композициите си. Подобно усещане имаме и при пресъздаване на нощта - мистична и древна е нощта, но цивилизацията е вкарала в нея толкова случвания, облечени в тайнство, че на нея не й остава нищо друго освен да примамва. И точно в това е живописната интрига на Маньо Манев - да ни примами в своя свят без да ни лишава от нашия. Така се поражда нравственото чувство за благодарност към художника, защото ние ставаме едновременно деца и възрастни, така че да не изгубим в зрялостта удивлението си.
Специално ми се прииска да обърна внимание върху проблема за отражението в картините на Маньо Манев, тъй като чрез него се постига не само играта на пластичното, но и определена жизнена философия. Тръгвам от картините „Отражения“ и „Лодки в утринта“, които според мен са сред най-забележителните откровения на художника, за да споделя, че хората които живеят край голям водоем, каквато е река Дунав за Русе, са люде на очите. Ако трябва да бъдат визуално определени, те са като стоокия великан Аргус от древногръцката митология, който никога не затваря очите си. Отраженията им позволяват да стоят на границата между сън и реалност, да размиват абстрактно и фигурално, за да знаят, че нищо не е толкова определено, за да бъде определимо като форма и същност. Подобно състояние придава естественост и предпазва Маньо Манев от естетическата поза. Не е случайно, че Кандински премисля абстрактното като преживява наивизма на Анри Русо, за да не изгуби човешката мяра. При Маньо Манев тъкмо отражението, защо да не го мислим като наивизма на природата, позволява в мащаба творецът да не губи интимното преживяване. Най-ясен израз на тази динамика между фигурално и абстрактно са картините „Парк“, „Скали край Лома“, „Есенна импресия“ и др.
Портретите и фигуралните композиции на Маньо Манев разкриват неговото умение да изразява състояния. За целта той активира повече светлосенки, търсейки лицето чрез 1/2 профил и анфас или чрез своеобразно навеждане на главата, така че разумното да се мисли като сетивно, а мисълта като желание. Същевременно при картините, свързани с фолклорни и митологични мотиви, това свеждане на главата („Икар“, „Змей мома люби“, „Отвличането на Европа“) засилва чувството за кръговост на композицията. Така в технологията на правенето на картината се срещат вертикалът и кръговостта като младоженци, които в противоположността си творят смисъла.
Като художник Маньо Манев има радостни сетива и пълноценен интелект, поради това багрите и формите на картините му са отвъд всякаква дразнимост, а вероятно така би следвало да приемаме и неговите седемдесет години – чрез мъдростта на кръга и чрез жизнеността на вертикала. Чрез тях творчеството и животът му носят аромата на онова, което е и което ще бъде. Какво по-хубаво от това, впечатленията от една изложба да завършват с бъдещата форма на съм.
* С това слово проф.Радослав Радев от ВТУ „Св.св.Кирил и Методий“ откри юбилейната изложба на Маньо Манев на 15 май в галерията на „Борисова“ 39.

/Проф.Радослав РАДЕВ