Йорданка Петкова е майка на дете с аутизъм. Тя е учител по професия, но е напуснала работа, за да се отдаде на грижите за сина си. 
Днес Русе отново ще се включи в кампанията, посветена на Световния ден за информираността на обществото по въпросите на аутизма. Целта е да се повиши осведомеността и да се насърчи ранното диагностициране и ранната интервенция, които са от основно значение за успешното развитие на децата с аутистичното разстройство.
 Тъй като състоянията от аутистичния спектър са изключително разнообразни, символ на Деня е пъстра панделка на син фон. 

- Госпожо Петкова, как се живее с дете, което има здравословни проблеми?
- Трудно, много трудно. Проблемите са много сериозни. В Русе например само един стоматолог работи с деца с увреждания, при това само срещу заплащане. 300 лева струва упойката, а детето трябва да се пренесе с одеяло на зъболекарския стол и когато лекарят приключи с работата, отново с одеялото да се пренесе в колата и да се изчака действието на анестезията. Отделно в Русе няма детски ендокринолог и това също е проблем за много от семействата. Изобщо нашите деца не получават адекватна медицинска помощ. След много срещи и разговори имахме обещание от д-р Антон Въжаров, че поне два пъти в месеца ще идва такъв специалист /детски ендокринолог/ от Варна или Плевен, но, уви, към момента нищо и продължаваме да пътуваме. 
Ние от години се борим да отпадне подоходният критерий при кандидатстване за личен асистент на децата и младежите, които имат ТЕЛК решение с над 90% увреждане и нужда от чужда помощ. Пред нас се поставя такава бариера, каквато не всички семейства могат да преодолеят. Взема се пълният доход на семейството, а там, където се отглежда такова дете, се харчат изключително много пари за лекарства. Бяхме написали отворено писмо до институциите и партиите още през 2013 г., но отговор няма. Имаше нещо формално, че ще се промени наредбата, но това не се е случило. Това въпросно открито писмо го изпратихме до седем партии и един от русенските депутати пое ангажимента да го придвижи към София, но...
Ние като майки изразихме становището си, че водещият мотив за допускане в програмите за асистенти на хора с увреждания трябва да бъде конкретното състояние и нужда на детето, а не имотното състояние на родители и роднини. Децата ни имат нужда от постоянна грижа. Ние не допускаме изобщо варианта да ги изоставим в дом на грижите на държавата, но искаме да бъдем адекватно подпомогнати за отглеждането им в семейна среда. 
- Какво имате предвид?
- Ние всички сме хора с професии и с някакви желания за професионална реализация. Животът ни обаче така се е преобърнал от тежките диагнози на децата. Според сегашното законодателство на страната не всеки може да бъде личен асистент на детето си, а ако е одобрен, му се полагат от 150 до 200 лева заплата на месец. Оказва се, че за да бъдем одобрени, бащата не бива да работи и едва ли не да живеем на улицата. Взема се брутният доход на единствения работещ родител и никой не се интересува, че тези пари всъщност не влизат у дома, а се облагат с данъци, плащат се осигуровки и т.н. 
Освен това по тези програми за лични асистенти осигуровката е за 4- или 8-часов работен ден. Няма как да кажа на детето „Работното време на мама свърши, оправяй се сам!“. Ние сме 24 часа с децата си, не защото сме задължени по закон, а по сърце.
- Знае ли се колко са децата с увреждания в България и в частност в Русе?
- Няма как да се знае, тъй като все още не е направен единен регистър. А ние настояваме за него от години. Все пак България е единствената страна в Европа, която няма такъв регистър. 
- Какво се случва с младежите, които навършват пълнолетие и излизат от образователната система?
- Започват да получават пенсии по болест от 132 лева месечно /за храна, лечение и сметки/, още малко помощ във вид на интеграционни добавки и за чужда помощ, докато се достигне до 200-230 лева на месец. Освен това остават заключени в домовете си като затворници. Нямат никаква алтернатива. В Русе има един единствен дневен център - този на РАЛИЗ, който е със запълнен капацитет и нямат възможност да поемат всички. Прекъсват социалните си контакти, обучението си, развитието си - всичко.
- Вашият син в масово училище ли е?
- Не, прехвърлихме го в Помощното училище „Д-р Петър Берон“, тъй като не се получи интеграцията в масов клас. Тук се чувства много по-спокоен, обръща му се повече внимание, а и учителите са изключителни специалисти, които знаят какво правят. Изготвя се индивидуална програма за всяка учебна година и се гонят определени цели и задачи, съобразени с всяко дете. 
- Каква е диагнозата му?
- Аутизъм. Той може да пише и чете, задържа вниманието си в продължение на един учебен час, но всичко става с много труд и усилия в продължение на години. 
- Как започна вашата лична битка с диагнозата?
- Животът ни се преобърна, след като Митко навърши три години. Дотогава растеше съвсем здраво дете - проходи, проговори, нямаше никакъв проблем. Тогава обаче му направиха операция за херния и нещо отключи аутизма. След това ние забелязахме, че той се затваря в себе си, отказва да говори, избягва всякакви контакти и в продължение на две години не каза нито дума. Когато отново проговори на 5 години, се беше върнал назад, като бебешка реч. И досега не знаем каква може да е била причината за този обрат.
После го записахме в детска градина „Зора“ и това може би беше най-щастливият период от живота му. 
- А вие каква професия имате?
- Аз съм начален учител, но трябваше да напусна работа, за да се грижа за Митко. Няма кой да ми помага, а той не може нищо сам. 
- Обществото как приема Митко и децата като него?
- Има хора, които са родители на здрави деца, но имат чувствителност, знаят за състоянието му и се отнасят с уважение. За жалост има и такива, които се отнасят с унижение. Спират ни по улиците, питат какво му е, оглеждат го, коментират - доста грубо и унизително. Не ми се иска да кажа, но е така - дори в блока, в който живеем, има хора, които не го приемат. А Митко е толкова любвеобилен! 
Мисля си, че обществото ни няма да се промени скоро. Хранех някаква тайна надежда, но вече не съм такъв оптимист. Очаквам все пак в държавата да се промени нещо, защото ние, родителите, няма да сме вечни и децата ни ще трябва да се справят сами. Това е страхът на всички семейства на деца с увреждания.