Директорът на СОУ с преподаване на немски език „Фридрих Шилер“ Пламен Иванов бе удостоен с отличието на Синдиката на българските учители „Директор на 2013 година“. Призът едва ли е изненада за тези, които познават добре Пламен Иванов. Още по-малко за неговите колеги в Русе и в училището, което той ръководи. Може би изненада наградата е била само за самия Иванов. Вероятно защото онова, което прави в училище, не го прави заради отличията, почестите и потупванията по рамото. Прави го, защото така разбира мисията учител - мисията, към която Пламен Иванов е вървял още от съвсем младите си години.
Много съм благодарен на учителския синдикат - това е най-високата оценка, която съм получавал, и се радвам, че колегите ми ценят и разбират това, което правя, казва той.
Разговаряме с Пламен Иванов в едно от приземните помещения в Дойче шуле.
Това е моето убежище, усмихва се той на фона на маслените бои, четките и триножника с почти готов портрет на Лесинг. И обяснява: „Рисувал съм няколко портрета на Шилер, кайзер Вилхелм и крал Вилхелм, Карл Бенц и Готлиб Даймлер, Ататюрк. Обикновено ги подарявам“. Такива портрети украсяват кабинети в градските управи и училища-партньори на русенското в Баден-Вюртенберг, в Бурса и другаде.
„Много обичах да рисувам още като дете, а имах и прекрасен учител в училище „Лиляна Димитрова“ - Живко Кузов. Искаше ми се да уча в Художествената гимназия в Казанлък, но майка ми възрази.
Мама искаше да стана музикант
От петгодишен свирех на цигулка, а тя мечтаеше да вляза в Музикалното. В крайна сметка влязох в Техникума по корабостроене и корабоводене...“, разказва Иванов.
Нито музикалната дарба, нито поривът към изобразителното изкуство замират окончателно и завинаги. Цигулар не станах, но стигнах до китарата, признава той. И издава още нещо: след 1973 г. е поработвал като музикант вечер по ресторантите. „Имаше тогава едно Бюро „Естрада“, негов шеф беше Стайко Стайков, уникален музикант!“
Голямата „музикална“ любов на Пламен Иванов обаче е хор „Родина“. Там попада, след като 4 години пее в „Дунавски звуци“, но нито веднъж не го пускат на сцена. През 1982 г. се явил на конкурс за хорист в операта и Георги Делиганев като го чува, веднага го взема в „Родина“. „Още помня как учихме „Военен реквием“ на Бенджамин Бритън, точно ние, русенският хор „Родина“, направихме българската премиера в НДК. А когато станахме за първи път Хор на света, американците, с които се конкурирахме в Ланголен, ни вдигнаха на ръце и ни пренесоха от сцената през площада до ресторанта, където тържеството продължи“, спомня си Пламен Иванов, пял в „Родина“ до кончината на професора. Когато за първи път Иванов излиза зад граница като хорист, проф.Васил Арнаудов, го вика и го пита:
„Кажи ми сега честно: ще избягаш ли на Запад?
Викаха ме в милицията да ме питат за тебе. Да знаеш - подписал съм, с главата си съм гарантирал!“.  
А причината за това е в „неблагонадеждността“ на русенеца. След като завършва прочутия русенски Корабен техникум, Пламен Иванов работи 3 години по договор в Параходство „Българско речно плаване“ - на пътническия кораб „Георги Димитров“, на „ракетите“ и „метеорите“. След като договорът с БРП изтича, става шлосер по ремонта в ЖИТИ, където се „издига“ до „ОТК“ /Отдел „Технически контрол“/ на цеха за гвоздеи, след това продължава още три години в завод „Вела Пискова“ пак като шлосер.
Не ми даваха да следвам, казва след кратък размисъл Иванов.
След неизяснена и досега драма с баща му, който умира при странни обстоятелства още когато Пламен е съвсем малък, а след това вторият му баща през 1960 г. е изключен от БКП, за младежа пътищата към висшето образование, които навремето минаваха през задължителни характеристики, са блокирани. „15 години съм готвил кандидатстудентски изпити, но едва през 1985-а ме „изтърваха“ и бях приет в Педагогическия институт „Дочо Михайлов“ в Силистра.
Бях вече на 33 години, момичетата в института ми викаха „татенце“
Често се случваше вечер да дойдат при мен и да се примолят: „Татенце, хайде да ни сготвиш нещо!“. Не можех да им откажа - само исках да ми донесат каквито продукти намерят и се залавях за работа...
През 1988 г. завършва института и започва да преподава в тогавашното русенско основно училище „Климент Охридски“. А година по-късно записва задочно филология във Великотърновския университет. Там преподавателите също бяха невероятни, казва Иванов. „Пенка Ангелова беше една от тях. Изключително смела жена! Понякога си мисля какво ли би станало, ако някой от студентите я беше изпял с каква литература ни занимаваше... Само за два разказа, които сме чели с нея, можеше направо да я пратят в затвора. Още помня заглавията - „Централ Банхоф“ и „В галерията“. Там ме хванаха и събитията по смяната на политическия режим в България“, връща лентата назад Пламен Иванов.
Макар да не е от онези „активисти“, които с упоение разказват за приноса си към развитието на младата демокрация у нас, със сигурност не е без значение фактът, че Иванов е сред основателите на СДС в Русе, че като общински съветник е отстоявал немалко каузи. И все пак, за него най-важната кауза, която се превръща в реалност, е именно Дойче шуле.
Мога да кажа, че моят живот се дели на две: до 1990 година съм мечтал да се възроди Дойче шуле в Русе, а след това да го направя такова, каквото е било някога - с авторитета на най-добро училище, казва директорът.
„Аз съм израснал с приказката за Дойче шуле
- имахме съседка германка, тя учеше майка ми да плете виенски дантели, а на мен ми разказваше за училището. Като станах на 7, поисках да ме запишат в Дойче шуле, за което бях слушал толкова много. Тогава разбрах, че е закрито. Недоумявах: че защо е закрито тъкмо най-доброто училище в града?! И като започнаха промените, започнах да говоря с тогавашния директор на „Климент Охридски“ Стойко Димитров, че трябва да възобновим Дойче шуле. Нямаше по-щастлив човек от мен, когато това се случи...“, разказва Пламен Иванов. 
Той очевидно има от какво да се чувства удовлетворен. Преди две години русенското СОУПНЕ „Фридрих Шилер“ получи признание като училище, завоювало първо място в Европа и ОНД и второ място в света на изпита за немска езикова диплома. На второ място е Дойче шуле и по резултати в английския, който е втори чужд за учениците. От 4 години тук се работи в партньорство с Кембридж и Оксфорд. А немската Шпрах диплома отваря пътя на десетки випускници към немскоезични университети.
В 18 града в Германия в момента има колонии наши ученици
гордее се директорът.
„Всяка пролет, малко преди най-важните изпити за абитуриентите, минавам във всички дванадесети класове и им казвам: „Вие нямате равни на себе си! Вие сте най-добрите в света!“. Те ме гледат със съмнение - е, чак пък толкова! Но после, като заминат да учат другаде, започват да се обаждат: „Господине, прав сте!“. И едва тогава разбират, че цената им наистина е висока. Но аз искам те да са наясно с това още сега, да имат самочувствие и да знаят, че ще се справят с всички предизвикателства“, казва директорът.
И не крие най-голямата си болка: образователната система в България, която се разпада все повече и все по-безнадеждно. Преди време бях в Германия на обучение за катехет от католическата църква /Пламен Иванов е католик, в католическия храм в Русе се е запознал и със съпругата си, преподавателката по английски в Русенския университет Красимира Иванова/, в спортни състезания нашият славянски отбор победи немския - момчетата седнаха на тревата и се разплакаха. Защото тях от малки ги учат да побеждават. Нашите деца точно от това имат нужда! Да побеждават, да разбират това, което им преподаваш, и да се чувстват горди, че успяват. А в момента най-демотивиращото при нас са учебните програми. Не може в първи клас да се учат неравенства и уравнения с неизвестни, не може да липсват часове за затвърждаване на знанията. Детската психика е крехка, тя има предел: след като детето не разбира едно, второ, трето, то губи интерес към ученето и приема, че не се справя. Оттам идва и стремежът да препишат, да изхитруват. А това е пагубно. Истината е, че
детето трябва да се прибира у дома след училище радостно
от това, че е могло, че е успяло. И няма как това да стане с абсурдите, които се творят непрестанно в сферата на образованието заедно с безобразно написаните учебници. В учебника по математика за втори клас има задачка: „От кадастъра на общината е изваден парцел...“. Защо не, че „от блокчето на Иванчо е изваден лист с размер...“? Преди 7-8 години ни събраха директорите на обучение за датската образователна система. Не след дълго двама господа от просветното министерство на Дания обясниха как са направили стратегическа грешка и че там вече е приет финландският модел. А финландският модел е сходен и много близък с нашия предишен модел... Ние имахме образователна система, с която деляхме първото място в света с Израел. Сега 40 на сто от децата са функционално неграмотни! И никой вече повече от 20 години не си задава въпроса какво се случи“, казва Иванов.
И продължава: „Някой трябва да поеме вина - а всички сме виновни. И аз съм виновен - защото съм премълчавал тогава, когато е трябвало да крещя. Сега се страхуваме да погледнем истината в очите. И продължаваме да налагаме система, в която властва общият знаменател, тотална уравниловка и безхаберие за това докъде може да доведе то.
Блатото вони, а ние ръсим отгоре европейски аромати
щедро...“, възмущава се Пламен Иванов. И е решен да прави всичко, което може, за да запази у всяко дете онзи остров на човечност, „онова нещо, дето топли отвътре“ - за да съхрани така и достойнството у самия себе си. За да може след време, когато се пенсионира, да се предаде с чиста съвест на мечтата си: да заживее в малка къщичка в Ряхово, да си има котарак, през деня да отиде за риба, да полее градината, а вечер да пише.
Впрочем, една част от мечтата той вече превръща в реалност: в момента пише първия си роман. Ще се изненадате ли, че заглавието е... „Онова нещо, дето ни топли отвътре“?