1722 г. по заповед на Петър I в Петербург започват системно да наблюдават атмосферните условия. В историята на Русия той е един от най-обичаните владетели - той поема страната в много трудни години. Русия още живеела в Средновековието, докато Западна Европа процъфтява.

През 1697-1698 г. Цар Петър I предприема пътуване в Западна Европа. Скрит зад името Пьотр Михайлович, той обикаля Европа и работи в Холандия и в Англия. Успява да посети и да види много места - разглежда много музеи, арсенали, фабрики. За толкова кратко време научава много за западната култура. Когато през 1698 г. се връща в Русия, започва да прави много реформи, изпраща руснаци да се учат в Западна Европа, наема много специалисти от чужди държави, за да му помогнат да направи Русия модерна държава. Не след дълго реформите, които предприема, дават желания резултат - буржоазията става влиятелна, развиват се търговията и индустрията, развиват се градове.

Изгражда руската армия по европейски модел, обръща сериозно внимание и на социалната област, реорганизира църквата и успява да я контролира. Успява на научи и да насърчи гражданите (чрез различни укази) да живеят, да се обличат и да използват европейския образец.

През последните години от живота си Петър I продължава своите вътрешни реформи. На 22 октомври 1721 г., малко след сключването на мира с Швеция, той се обявява за „император на цяла Русия”.

През 1722 г. Петър I дава на действащия монарх правото сам да определя наследника си, но самият той не успява да се възползва от него. През зимата на 1723 г. започва да страда от проблеми с пикочния мехур. През 1724 г. Петър коронясва втората си съпруга Екатерина за императрица, макар че той продължава да управлява реално страната. През лятото на същата година е опериран, но на следващата зима здравето му се влошава и той умира.

Хората са се опитвали неофициално да предскажат времето хилядолетия наред, но официалното прогнозиране започва едва през 19 в. Някога всички човешки опити са съсредоточени в прогнозирането на промените в атмосферното налягане, настоящите атмосферни условия и вида на небето, но днес се използват утвърдени модели за прогнозиране. Днес използването на поредици от модели спомага за намаляването на елемента на грешката и получаване на най-близката до реалността прогноза.

1752 г. парламентът на Париж осъжда Енциклопедията на Дени Дидро. Френският философ, просветител, писател, художествен критик е основател и редактор на „Енциклопедия или Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите” (1751-1780).

Дени Дидро първоначално учи и се подготвя за свещеник, но след престоя си в Парижкия колеж „Аркур” променя възгледите си. Поради това родителите му го лишават от издръжка. Докато посещава Салона на свободомислещите се запознава с Жан-Жак Русо. След като публикува съчинението си „Писма за слепите за назидание на зрящите” през 1749 г., Дидро е осъден и престоява няколко месеца в затвора, заради силно материалистическите възгледи, изразени там. Многократно бива преследван от властите заради деистките си убеждения и прогресивни идеи. Характерна за него е и критиката към тогавашното френско общество, деспотизма на кралския двор и реакционната роля на Църквата.

В периода 1751-1772 г. работи върху Енциклопедията или Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите. Замислена като разширен превод на английски лексикон, тя прераства в голям проект в 35 тома. Дотогава подобни справочници са били писани от един автор ерудит. Дидро привлича най-добрите умове на Франция - Шарл дьо Монтескьо, Волтер, Пол Анри Холбах, Жан-Жак Русо и много други.

Изданието обема 71 818 статии и 3129 илюстрации. В първите 28 тома (17 тома (60 000 статии) и 11 тома гравюри (илюстрации към текста)), са публикувани между 1751 и 1766 г., като излизат под редакцията на Дидро (въпреки че някои томове, състоящи се от илюстрации към текста не са публикувани до 1772 г.). Последните пет тома на Енциклопедията са написани от други автори през 1777 г., като двата тома индекси (показалци) излизат през 1780 г. Много известни личности от епохата на

От 1751 г. до завършването й издава по един том всяка година. Веднага след излизането на първите два тома Енциклопедията е забранена, но това трае само четири месеца поради бързата намеса на Мадам дьо Помпадур. Въпреки това за Дидро е невъзможно повече да публикува във Франция и затова през 1752 г. издава сборника „Избрани съчинения” в Холандия.

В началото Френската енциклопедия е абонаментна - има малко над 2000 абонати. Тиража й е 4250 копия. Препечатвана е многократно, включително и в Лука (1758-1776), Женева (1778-1779), Лозана (1778-1781), в чужбина.

След края на работата върху Енциклопедията, той е поканен на среща в Русия от императрица Екатерина Велика, с която обсъждат руското общество, образование и развитие. След двугодишен престой, Дидро напуска Русия, живее пет месеца в Хага и се връща в Париж с влошено здраве, което не му позволява да твори толково активно, колкото преди.

Любопитен факт е, че през 1755 г. Дидро написва пиесата „Незаконният син”, която слага край на приятелството му с Русо. Три години по-късно излиза „Глава на семейството”.

1802 г. германският астроном любител Хенрих Олберс открива малката планета Церера. Най-малката позната планета-джудже в Слънчевата система е единствената, която се намира в астероидния пояс. Представлява небесно тяло от скали и лед с диаметър 932 км, представляващо около 1/3 от масата на астеоридния пояс, и към момента е най-масивния астероид.

Всъщност Церера е открита още на 1 януари 1801 г. от италианския астроном Джузепе Пиаци. Той открива Церера, търсейки звезда в каталога на астронома Франсис Уоластоун, но вместо нея открива движещ се на фона на звездите обект. Пиаци първоначално предполага, че е наблюдавал комета и не съобщава за откритието й. Той наблюдава Церера до 11 февруари с.г., когато се разболява и впоследствие планетата се изгубва зад блясъка на Слънцето.

След като други астрономи научават за откритието по-късно, Карл Фридрих Гаус изобретява нов начин за изчисление орбитата на небесните тела, използвайки само три наблюдения, и тя е намерена на следващата година от немските астрономи Франц Хавер и Хайнрих Олберс. Йохан Елерт Боде разгласява, че Церера е „липсващата планета” в неговия закон, която би трябвало да се намира между Марс и Юпитер. Церера обаче разочарова астрономите с малките си размери и Уилям Хершел предлага названието „астероид”.

Пиаци първоначално предлага името на астероида да бъде Церера Фердинандска, комбинирайки имената на богинята на земеделието от римската митология Церера и крал Фердинанд IV. Впоследствие обаче втората част от името е елиминирана.
През 2007 г. НАСА изстреля космическия апарат „Даун”, който още пътува. 

Апаратът ще изследва астероида „4 Веста” и ще влезе на орбита около Церера. Сондата е в орбита около „4 Веста” от 15 юли 2011 година. След като приключи едногодишна мисия, тя ще се отправи към Церера и ще я достигне към 2015 г. По този начин „Даун” ще бъде първият космически апарат, който ще изучава планета-джудже от близко разстояние.

1899 г. е основан германският футболен клуб „Айнтрахт” (Франкфурт). Преди Втората световна война Орлите печелят множество местни първенства и купи, но не успяват да спечелят шампионата нито веднъж, като при единственото им стигане до финала (1932 г.) губят от „Байерн Мюнхен”.

След войната клубът се установява като един от силните отбори в Германия и печели шампионата през 1959 г., а на следващата година стига финала на Купата на Европейските Шампиони. Там „Айнтархт” се изправя срещу „Реал Мадрид”. Немците губят мача със 7:3.

През 1963 г. се сформира западно-германската Бундеслига, като един от 16-те първи отбори в нея е този на Орлите. През 60-те клубът се утвърждава като един от силните във новосформираният шампионат. В този период „Айнтрахт” печелят няколко турнири, непризнати от УЕФА, като Копа Деле Алпи. На местно ниво обаче така и не успяват да спечелят нищо, а само стигат до загубен финал за купата през 1964 г.

През 70-те отборът печели две купи на Германия с победа над „Хамбургер” през 1974 г. и победа над „Дуисбург” през 1975 г. В този период отборът има няколко участия на европейско ниво. През 80-те клубът има успешен период като през 1980 г. печели Купата на УЕФА с победа над предишния победител в турнира „Борусия Мьонхенгладбах”. На следващата година Орлите печелят третата си Купа на Германия с победа над „Кайзерслаутерн”. Следват няколко не много успешни години, в които „Айнтрахт” трябва дори да играе плейоф, за да остане в Бундеслигата.

През 1988 г. отборът печели последната си засега Купа на Германия, побеждавайки на финала „Бохум”. През 1992 г. Орлите завършват трети в първенството, на две точки разлика от шампиона „Щутгарт”. Въпреки този успех 90-те са изключително неуспешен период за Южняците. След 33 сезона в Бундеслигата, без отпадане дотогава, отборът изпада във Втората немска дивизия през 1996 г. Там те прекарват два сезона след което се завръщат в Бундеслигата.

През новия век Орлите също не успяват да се докажат след като на няколко пъти отпадат от Първа Бундеслига. Единственият им по-голям успех е през 2006 г., когато стига до финал за Купата на Германия, но го губят от шампиона „Байерн Мюнхен”.

1910 г. френската авиаторка Реймонд де Ларош става първата жена, получила пилотски лиценз. Елизе Реймонд Дерош, дъщеря на водопроводчик, е родена на 22 август 1882 г. в Париж. Като млада става актриса и използва сценичното име „Реймонд де Ларош”.

През 1910 г. на авиошоу в Санкт Петербург цар Николай II я награждава с медал на ордена на Света Ана и титлата баронеса. Тогава тя е само на 24 години. На 8 юли с.г. се състезава в Реймс, но претърпява катастрофа. И въпреки че за малко не загива при инцидента, когато се възстановява напълно отново се връща във въздуха. Скоро поставя нови рекорди, преодолявайки 323 км на височина 4500 м.

Избухването на Първата световна война отново принуждава Реймонд де Ларош да спре да лети, но след приключване на военните действия, упоритата баронеса полита пак. Загива при катастрофа през 1919 г.

1957 г. Египет отваря Суецкия канал. Строежът започва на 25 април 1859 г. и е завършен на 17 ноември 1869 г. Строителната компания е френска с египетско сътрудничество. Договорено е двете страни да получат общ контрол над канала за 99 години, след което той да стане изцяло египетски. През 1875 г. обаче Британия изкупува египетския дял и получава частичен контрол над него.

В 1888 г. е подписана международна конвенция, позволяваща на всички кораби да минават през Суецкия канал. В 1936 г. Британия подписва договор с Египет, позволяващ и да разположи военни части на територията на канала.

През двете световни войни Суецкия канал се отличава като жизненоважен за множество страни, най-вече за Британия, която има нужда от него за бързо транспортиране на войски и стоки от и до колониите си в Индия, Далечния Изток, Австралия и Нова Зеландия.

Със създаването на Израел през 1948 г. Египет въвежда ограничения за ползването на канала от съдове обслужващи израелски пристанища. През 1954 г. Египет се договаря с Британия втората да изтегли всичките си войски от египетска територия в срок от 7 години. През юни 1956 г., след като всички английски части са напуснали, Египет заема техните бази и укрепления около канала. На 26 юли с.г. Суецкият канал е национализиран, т.е. обявен за египетска собственост.

След като британските войски се изтеглят от Палестина и завършва Израелската война за независимост, египетската монархия е критикувана за прекалената и слабост и сътрудничество с европейските сили. През 1952 г. крал Фарук е свален от трона с военен преврат. Властта поема Гамал Абдел Насър, който поема националистична и агресивна политика срещу Израел и европейското влияние. В началото на 1955 г. Насър започва да финансира фадеин (смесица от арабски партизани и командоси), които извършват серия терористични нападения срещу израелски селища от територията на Синайския полуостров, Ивицата Газа и Йордания. Израел отговаря с контраатаки на арабски селища в Газа и Западния бряг, при които загиват цивилни граждани.

Израелските акции са остро критикувани от международната общност, както и от левите партии в Израел. Поради политическия натиск скоро акциите са пренасочени към базите на фадеин, египетски военни съоръжения и части. Освен тези нападения, редовните армии на Израел и Египет често си разменят артилерийски и въздушни бомбардировки, понякога между гранични части се разразяват цели сражения. Напрегната обстановка довежда израелското командване до заключението че Египет подготвя война.

На 26 юли 1956 г. Насър обявява национализирането на Суецкия канал, от когото 44% са собственост на британски банки. Това действие се обяснява от историците с две нужди - да финансира строежа на Асуанския язовир и да провокира война с Израел.

САЩ и Англия изразяват готовност да финансират строежа на язовира, но след оръжейната сделка на Египет с Чехословакия оттеглят подкрепата си. След национализирането на канала, британския премиер Антъни Идън се опитва напразно да убеди английския народ в нуждата от война, сравнявайки политиката на Насър с тази на Мусолини и Хитлер от преди 20 години.

В последвалите месеци се провежда тайна среща на израелски, английски и френски представители в град Севр (Франция), където се изработва плана на операция „Мускетар”. Според плана Израел трябва да нахлуе на полуостров Синай, а Франция и Англия да се намесят по-късно, принуждавайки египетската и израелската армии да отстъпят всяка на 16 км от бреговете на Суец. В получената ивица трябва да се настанят френски и английски части, които да осигурят неприкосновеността на канала.

На 29 октомври 1956 г. Израел атакува. Египетските части бързо са обградени и разбити, с изключение на Ивицата Газа, където оказват силна съпротива. Много скоро израелските части достигат Шарм Ел-Шейх и Суец и според уговорката спират на разстояние от брега. На същия ден Франция и Британия се обръщат с предложението си към двете страни. Насър, чиято национализация се радва на голяма популярност сред египетското население, гневно отказва. Това служи за предтекст на англо-френския десант.

На 31 октомври комбинираните английско-френски въздушни и морски войски започват масирани бомбардировки над египетските пристанища, летища и военни съоръжения съгласно операция „Мускетар”. От британските самолетоносачи „Оушън” и „Тизиъс” се провежда първият в света вертолетен десант. Насър отговаря с потопяването на 40 кораба, намиращи се в момента в Суецкия канал, блокирайки ги до пролетта на 1957 г. Десантът е успешен и канала е напълно овладян до 6 ноември 1956 г.

От военна гледна точка операция „Мускетар” (бел.ред. в Израел завладяването на Синай е известно като операция „Кадеш”) е пълен успех. Загубите на Израел са по-малко от 200 убити, на Франция и Англия - общо 30, Египет губи около 3000 души. От политическа гледна точка обаче участващите страни понасят тежки загуби.

Същевременно популярността на Гамал Насър в арабския свят нараства главоломно. Идеята за пан-арабизъм се разпространява сред арабските държави и враждебността към Израел се засилва. 25 000 евреи са изгонени от египетското правителство, имуществото им е конфискувано, а други 1000 са пратени в затвори и трудови лагери. Кораби с товари за и от Израел получават пълна свобода на движение през канала едва с подписването на мирния договор с Египет в 1979 г.

1971 г. Джо Фрейзър печели двубоя срещу Мохамед Али в три забележителни рунда. Най-известното оръжие на Фрейзър е неговото ляво кроше. Легендарният американски професионален боксьор е Световен шампион в тежка категория (1970-1973) и Олимпийски шампион от Летните олимпийски игри в Токио 1964 г.

Любопитен факт е, че въпреки отличните си резултати, Фрейзър не успява да получи място в националния боксов тим на САЩ, за Олимпийските игри в Токио 1964 г. Получава повиквателна да се присъедини към този тим, когато става ясно, че боксьора Бъстър Матис е получил лошо нараняване на ръката и ще пропусне олимпиадата.

След като печели златен олимпийски медал в тежка категория, побеждавайки на финала германския боксьор Ханс Хубер, треньора му Янк Дърам заедно с група от местни бизнесмени, инвестират в развитието на кариерата му като професионалист, и започват пълно обучение и интензивни тренировки на бъдещия шампион. 
Фрейзър започва своята професионална кариера през 1965 г., побеждавайки в първия си мач Уди Гус с нокаут в първия рунд.

През с.г. Фрейзър печели още три мача, всички с нокаут, като никой от тях не продължава повече от три рунда.

Първият мач между Мохамед Али и Фрейзър се провежда на 8 март 1971 г. в Медисън Скуеър Гардън в Ню Йорк и се превръща в класика, наричан и днес „Мачът на века’. Фрейзър влиза в двубоя като шампион и печели с единодушно решение срещу непобеденият до този момент Касиус Клей, в брутален 15-рундов мач. 

Мачът е сред най-кървавите в историята на бокса. След кратко дебнене двамата почват здраво да се налагат, като Фрейзър, залагайки на стила си, който му позволява да избягва повечето от атаките на съперниците си, постепенно започва да трупа точки. Фирменото му ляво кроше все повече тормози Мохамед Али, а кулминацията идва в последния 15-и рунд, когато бившият шампион е повален на ринга и изглежда, че Фрейзър ще спечели поредната си победа с нокаут (общо 28 в кариерата от 37 срещи). За всеобща изненада Али обаче се изправя и доиграва мача, но губи с единодушно решение на съдиите. След двубоя и двамата боксьори влизат в болница.

Когато съперниците се срещат за втори път през 1974 г., нито единият от тях не е шампион. Фрейзър претърпява унищожителен нокаут във втория рунд срещу Джордж Форман година по-рано, а Али си разменя по една победа с Кен Нортън. По време на представянето им преди двубоя, двамата боксьори се сбиват в студиото на АВС. Така нажежават допълнително обстановката, но всъщност самият мач е скучен и вместо двамата боксьори, в светлините на прожекторите влиза реферът на двубоя Тони Перес. 

Във втория рунд, Али праща Фрейзър в нокдаун, а Перес разделя състезателите и дава край на рунда, въпреки че остават цели 25 секунди до гонга. Така Джо има време да влезе отново в кондиция, вместо да се позволи на Мохамед да го атакува. Реферът също така не се справя и с останалите неща в мача, като позволява на Али да притиска противника си надолу и да го задушава, с което печели мача в 12-тия рунд след съдийско решение. Заради провала на Перес, изборът на рефер за мача в Манила се превръща в голямо изпитание за организаторите на боя.

Боят в Манила, последният трети мач, в който двамата боксьори се срещат на ринга, се състои в 10.00 ч. местно време заради телевизионното излъчване. Въпреки че това е добре за получаване на по-голяма аудитория, е в ущърб на боксьорите. Когато спортистите и техните треньори се срещат в средата на ринга, за да изслушат инструкциите на рефера, Али взема трофея и крещи и крещи: „Няма да го имаш, Джо, няма да го имаш. Ще те ликвидирам”. Фрейзър се усмихва и казва: „Ще видим”.

Касиус Клей печели първите два рунда. Той държи противника си в средата на ринга и го подлага на унищожителни атаки, използвайки често силната си дясна ръка. „Пушещият Джо” на два пъти е изваден от равновесие след силни удари. 
Али не спира да атакува противника си. След третият рунд тактиката на Мохамед Али е да започне да се опира на въжетата, като така си почива, а през това време другия боксьор атакува яростно, мислейки че съперника му вече е напълно изтощен. В подходящият момент, Али се измъква от въжетата и на свой ред отприщва вълна от удари. 

Фрейзър обаче добре е разучил това и отправя силни удари в тялото, когато Мохамед е приклещен в ъгъла. Ядосан, че стратегията му не работи, Али започва да прави много грешки и ударите му „увисват” във въздуха. 

В петият рунд „Пушещият Джо” се активизира и неговите действия стават много по-ефективни. Той лесно блокира атаките на Али и пласира няколко много силни леви крошета в главата на противника. Мохамед прекарва по-голямата част от този рунд подпрян на въжетата. Още в началото на шестия рунд, Мохамед получава изключително силно ляво кроше в главата, което го изхвърля назад и само въжетата не му позволяват да падне на пода. Той не изпада в нокдаун, но видимо движенията му стават доста по сковани. Това позволява на Джо да пласира още веднъж силен удар с лявата ръка и това води до замайване на Али. Други боксьори със сигурност биха паднали на земята, но Касиус остава на краката си до края на рунда, а след това печели двубоя.

Мачът е трябвало да бъде 15 рунда, но след 14-тия, съдията на ринга вижда състоянието на Джо Фрейзър и прекратява срещата, за да го предпази от сериозен риск за здравето. Разбирайки това, боксьорът започва да вика: „Искам го шефе!”, но реферът му отговаря: „Всичко свърши. Никой няма да забрави какво направи днес тук” и дава знак за край на мача.

1983 г. американският президент Роналд Рейгън обявява СССР за „Империя на злото” и обявява борбата си срещу нея за своя главна задача. Това става в реч пред Националната асоциация на евангелистите в Орландо, Флорида. Определението се превръща в политическо клише, използвано след това за заклеймяване на СССР. 

Прочутата реч на Рейгън е написана от Антони Р. Долан. В проекта за словото на Рейгън към парламента на Великобритания през 1982 г. се съдържа близкият по съдържание израз център на злото, който обаче е зачеркнат от чиновниците на Държавния департамент на САЩ. Това дава основание да се допусне, че Рейгън сам си го е добавил в речта от 8 март и че принадлежи на самия него.

Всъщност изразът „Империя на злото” е използван за първи път през май 1977 г. в САЩ в знаменитите наклонени субтитри в началото на филма „Междузвездни войни: Епизод IV - Нова надежда” на Джордж Лукас.

Речта от 8 март била на тема „Религиозната свобода и Студената война”. Първата й част била посветена на моралните и религиозните проблеми на американското общество. В нея Рейгън се застъпил за традиционните устои - подкрепил въвеждането на молитви в училищата, изказал се против абортите. Продължавайки към проблема за злото и греха, той отбелязъл, че САЩ също не са лишени от тях.

След това Рейгън преминал към темата за комунизма като въплъщение на злото. Тай характеризирал СССР като тоталитарна държава и обвинил комунистическите лидери в принципна аморалност. Заедно с това Рейгън изразил намерението си да се договори с Москва за съкращаване на ядрените оръжия в името на мира.

В края на тази реч се намира и знаменитият пасаж, благодарение на който речта на Рейгън се прославя като „Речта на злото” и влиза в световната история: „Нека възнесем нашите молитви за спасение на тези, които живеят в мрака на тоталитаризма, да се помолим те да открият радостта от познаването на Бога. Но докато не те направят това, нека бъдем уверени, че те ще проповядват превъзходството на онази държава, която обявява своето превъзходство над личността и предсказваща своето превъзходство над всички останали народи в света, и ще бъдат център на злото в съвременния свят (...) Ако историята ни учи на нещо, това е, че е глупаво да се правят отстъпки на агресора, като се представя желаното за действително. Това е предателство към нашето минало и пренебрежение към собствената ни свобода. И така, в своите обсъждания и предложения за замразяване на ядреното въоръжение аз настоятелно ви моля да избягвате съблазънта на гордостта, съблазънта необмислено да се обявявате за по-важни от всичко и да обявявате за еднакво виновни и двете страни, игнорирайки историческите факти и агресивните пориви на империята на злото, за да можете просто да наречете надпреварата във въоръжаването „гигантско неразбирателство” и по този начин сами да се отстраните от борбата между справедливостта и несправедливостта, между доброто и злото”.

Но изразът не е използван дълго в първоначалния си вариант. След първата си среща с Михаил Горбачов през 1986 г. Рейгън публично заявява, че повече не счита СССР за „Империя на злото”.