Известният български режисьор Станимир Трифонов преди дни пристигна в Русе заедно с част от екипа си, който подготвя документален филм за геноцида над арменския народ. Лентата ще бъде с посвещение на 100-годишнината от геноцида, извършен в началото на миналия век, в резултат на който хиляди арменски семейства се изселват от исконните си територии от западната част на арменската империя. 
Русе беше третата точка в обиколката на България, която прави Станимир Трифонов със сценаристката Светла Христова, оператора Кирил Проданов и други техни колеги от екипа. Домакин беше председателят на националната Федерация за алтернативно кино Владимир Илиев, който съдейства за среща с русенски арменци на автора на филми като „Стъклената река“ и неотдавна преминалия по тв екраните сериал по мотиви от творби на Йордан Йовков „На границата“. Срещата се проведе във възрожденско читалище „Зора“, където разказите на русенските потомци на Месроб Мащоц продължиха часове.

Подготвяме сериозен документален филм за трагичните събития от 1915 година, които светът познава като геноцид над арменския народ. С тези думи започна срещата с русенски арменци известният български режисьор Станимир Трифонов. Той и неговият екип вече са посетили Пловдив и Варна, където са разговаряли с тамошни арменци. Събираме всичко, което може да хвърли светлина към онези събития и най-вече към драматичните истории на вашите прадеди, които са намерили спасение в земите на България, обясни Трифонов. За нас са особено ценни вашите разкази, особено това, което сте чували от своите близки, които са преживели ужасите, накарали ги да напуснат родните места, обясни сценаристката Светла Христова. 
Разговорът, който събра дузина русенски арменци във възрожденско читалище „Зора“, отначало започна предпазливо. Русенци първо искаха да са наясно какъв е замисълът, какви са идеите на хората, които са ги поканили на срещата. При това макар и да не го показаха директно, все пак не криеха резервираността си от това, че те самите дойдоха точно навреме, в уречения час, а софийският екип закъсня с близо четвърт час. Все пак, повечето от нас са заети хора, налага се да излизаме от работа, но като е казано в колко часа се събираме, правим всичко възможно да сме тук навреме, обясниха някои от тях. 
Харизматичното излъчване на Станимир Трифонов обаче успя да заличи резервите. С очарователна непосредственост той се извини от името на екипа и оправда закъснението с невероятно задръстване на пътя Варна-Русе. А 
след това доразчупи „стените“ с шеговито обяснение
„И аз се чувствам неловко да закъснявам пред моя началник. Как кой ми е началник?! Владо Илиев, разбира се! Той е шеф на Федерацията „Алтернативно кино“, а аз съм от великотърновския клуб „Искра“!...“. 
Постепенно невидимите ледени корички се пропукаха и разговорът потръгна. И в неголямото уютно помещение в читалище „Зора“, в което бяха седнали да си говорят две дузини мъже и жени, започнаха да се сменят гледки, пейзажи, събития. Стаята незабелязано се превръщаше ту в оживения град Ерзурум в Западна Армения, където са живели прадедите на днешните русенски арменци, ту в опасния път на бягащите от внезапно сполетялото ги кърваво зло, ту в шумната, но непозната Кюстенджа, ту в красивия и космополитен Русе от началото на миналия век. 
Всъщност, арменската колония живее в Русе от векове, разказа д-р Бохос Гаржарян, който е и председател на русенския благотворителен клуб „Парекордзаган“. „Нашата църква „Сурп Саркиз“ е построена още през 1610 година, а както аз, така и голяма част от моите сънародници сме потомци на жертвите на геноцида срещу арменците от 1894 година, по времето на турския султан Абдул Хамид. По същество, кървавите събития тогава, в които загиват около 300 000 арменци, са били като една голяма репетиция за трагедията от 20-те години на 20 век“, каза Гаржарян и припомни, че известното стихотворение на великия български поет Пейо Яворов „Арменци“, е посветено именно на жертвите на първия геноцид. 
Дядото на д-р Гаржарян по бащина линия е живеел в град в Ерзурумския вилает. 
От 15 души семейство са се спасили само той и брат му
като са били приютени в къщата на кюрди. След това двамата млади мъже заминават за Трабзон, там се качват на кораб, с който стигат до Кюстенджа - днешния голям румънски пристанищен град Констанца. А оттам вече пристигат и в Русе, където са посрещнати от тукашни арменци. Впрочем, сред тези „тукашни“ арменци, е бил родът на майката на известния русенски зъболекар. Тя пък е потомка на преселили се от Полша арменци. 
Подобни истории, пълни с драматични перипетии, но и с изключителен дух и виталност, разказваха и другите поканени на срещата. Моите дядо и баба не обичаха да говорят за това, което са преживели, разказа 70-годишният Ховсеп Ховсепян. И двамата са преминали през кошмарите на турските кланета и се запознават в сиропиталище. В Русе се раждат децата и внуците им, но препатилите възрастни вече хора предпочитали да не се връщат в трагичните дни, когато са се спасявали от кланетата. Обикновено за онези кошмарни времена възрастните у дома говореха шепнешком, не искаха да ни предадат и на нас, младите, тази травма, която за тях беше неизличима, допълва д-р Гаржарян.
А нишките на миналото се преплитат и с тях се преплитат в причудливи семейни саги и съдбите на жителите на някогашна Западна Армения. Моят дядо се запознава с баба ми, която е гъркиня, в Ерзурум, разказва Михран Сахакян. „Когато започва трагедията, двамата вече имат син - баща ми, който е роден в Биоледжик през 1920 г., та заедно с него тръгват да бягат и първо попадат в Хасково. 
Но после чуват, че Русе е много хубав град, че и тук има арменци, и през 1922 година се преселват 
на брега на Дунава“, продължава Михран. Той със сдържана гордост разказва за своя дядо, който е бил хаджия - ходил е на поклонение в Йерусалим, а баба му Евтимия Сахакян е била ударничка в завод „Вела Пискова“, носител на златен орден на труда и орден „Георги Димитров“. „По едно време дойде на гости сестрата на баба ми и ни каза: „Елате да видите родата в Гърция“. Отидохме през 1983 година. Оказаха се 250 души род в Солун!“, разказва Михран. И сам се учудва на съдбата и нейните намигания: един от дядовците на майка му /в рода са били 9 деца/ се спасява в Македония, където също се жени за гъркиня, която също се казва Евтимия. 
Толкова много сте преживели, а всички арменци имате страхотно чувство за хумор, възкликва режисьорът Станимир Трифонов. Българите са все намусени, все сърдити, а вие сте толкова слънчеви и толкова остроумни! - не се сдържа той. Репликата му избухва, докато слуша разказа на русенския биолог, орнитолог и ценител и пазител на природните красоти Еберхард Унджиян. Роден съм Германия като дете на баща арменец и майка германка, следвах биология в Софийския университет и 34 години завеждах отдел „Природа“ в музея, разказа Унджиян, като мимоходом отбеляза: 
Тази професия - биолог, рядко се среща сред арменците
затова съм бил предмет на закачки сред колеги и приятели, сред които са Петър Берон и Владимир Бешков. Докато живеехме в Германия, говорех и с майка си, и с баща си на немски, но като се върнахме в България, се наложи спешно да науча едновременно три езика: български, защото на този език се говори в страната; арменски - защото на арменски говореше фамилията, роднините, съседите; френски - защото по традиция в рода на баща ми задължително всички говореха този език, продължи сладкодумният Унджиян.  
Всеки от разказите на русенските арменци е сюжет за роман. Люси Сахакян може с часове да разказва за своите роднини. Една от нейните лели - Брилянта Кеворкян, е сред създателките на Русенската опера и дългогодишна солистка в нея, баща й и двамата му братя пък са основатели на футболния отбор „Светкавица“ в Търговище. Дядо ми и баба ми са имали осем деца, живеели са във Варна, в един момент дядо решава да замине за Франция и тръгва заедно с момчетата, а баба остава с момичетата във Варна. А когато дядото се връща, фамилията продава къщата в черноморския град и  се преселва в Търговище. 
Люси много добре помни арменското училище в Русе
Тя е сред последните арменци, които са учили в него. Събориха го през лятната ваканция на 1967 година, казва тя и си припомня преподавателите, които са учили децата на чист литературен западноарменски език. Беше странно - учебниците идваха от Съветска Армения, която е Източна Армения, а езикът, на който се преподаваше, беше западноарменски, усмихва се Люси. Имаше парадокси, добавя и Хачик Лебикян. Арменската дума за цар е „такавор“, а в съветските учебници навсякъде пишеше „цар“ - след като Руската империя „освобождава“ Източна Армения, тя започва да налага и своите нрави и норми в тази част на страната, пояснява Лебикян. Той посочва, че събарянето на арменското училище е в резултат на министерско постановление, според което трябва да бъдат закрити всички малцинствени училища в страната. А инак занятията там са били всеки ден, по обичайната утвърдена българска образователна програма, като плюс това два часа седмично децата са изучавали арменска граматика и литература. Училището, което е съществувало в Русе още отпреди 1900 година, се е намирало в двора на църквата, точно срещу храма. Още баща ми, който е роден в Русе, е учил в училището, което тогава се е казвало „Месробян“, а по-късно - „Сурп Месроб“, наречено на името на създателя на арменската азбука Месроб Мащоц, припомни Лебикян. 
Ние тук се чувстваме добре, както някога нашите прадеди са били посрещнати сърдечно и радушно, днес ние живеем също така хармонично, каза д-р Гаржарян. И припомня, че по време на турското робство българските заточеници в зловещата крепост „Сен Жан д‘Акр“ са били обгрижвани от арменците, които са живеели в Диарбекир. Арменците там са се ползвали с голям авторитет, това са били все заможни и уважавани семейства, казва д-р Гаржарян. Обикновено в събота и неделя 
арменците издействали от турските власти да пускат български заточеници на гости 
в домовете им. Арменците уважавали българите и като християни, и като хора, пострадали заради свободата на народа си. Впрочем, някъде оттам идва и популярният до днес израз „Да се оплачеш на арменския поп“ - арменският свещеник е бил изключително уважаван и почитан и думата му е тежала извънредно много. Така че когато затворник се оплаквал на арменския поп, голяма била вероятността да последва разрешаване на проблема. 
Обикновено избягвам да говоря по темата за арменския геноцид, за трагедията, която е преживял нашият народ, тъй като не искам да натрапвам моите мисли и настроения, нито да досаждам с това, признава д-р Гаржарян. Но неотдавна имал случай да говори за това със свой пациент. „Преди седмица дойде при мен един мъж, с турско име, и заразказва: „Зъбите ми са доста занемарени, но това е още откакто се наложи да се изселим от България. Поживяхме там известно време и се върнахме. Голяма трагедия беше тогава. Как набързо се приготвихме да тръгваме, как разпродавахме всичко, как потеглихме, как стигнахме до Ерзурум.. Не знаеш, докторе, какво съм изпатил!“. И тогава аз му разказах - как моят дядо преди години е бягал именно от там - от Ерзурум към Трабзон, бос и гол е бягал... Моят дядо е напускал панически Ерзурум, моят пациент панически е бягал към същия този Ерзурум. Какво чудно нещо е съдбата“, заключава мъдро докторът. 
И кинаджиите и техните русенско-арменски събеседници си обещават много скоро да се видят още веднъж и да говорят вече конкретно по бъдещия филм.