„Изядохме та, Игнатие, изпихме та!“. Това са последните изречени с гняв и тъга думи на поп Кръстьо Тотев Никифоров срещу свещенодякон Игнатий и ловешките труженици за освобождението на България. Изповедта на предателя на Апостола е в празната по Великденските празници черква „Света Богородица“. Единствен клисарят Гечо, член на комитета в Ловеч преди Освобождението, е немият свидетел на страшните откровения на поп Кръстьо. Така завършва и драматургичният текст на пиесата „Великденско вино“ от Константин Илиев. Написана преди 36 години, тя и до днес е съвременна с въпросите, които сме си задавали като ученици та до днес. Свързани са с човека Васил Иванов Кунчев, посветил себе си на отечеството да му служи докрай. Кой или кои са го предали? Защо комитетските дейци не са пробвали да го освободят по пътя за Търново? Защо бързо се разтури организацията след обесването му? Защо неговите съратници забравиха мъдрите му наставления след Освобождението? Все нашенски работи, които си ги говорим преди всяко поклонение и после ги забравяме.
19 Февруари. Поредното поклонение за онова, което е сторил Васил Левски за всеки от нас и за отечеството си. Там са отново министри, народни представители, кметове, деца и родители, граждани, политически агитки, готови да докажат патриотизма си. Речи, почетен караул. И, разбира се, цветя, много цветя. Истински. И после... Всичко утихва. Цветята са увяхнали. Словата са отлитнали. Патриотите ги няма. Няма ги и държавните мъже. До следващия 19 февруари! Но ликът на Апостола е навсякъде - при президента, в Народното събрание и в Министерския съвет, кабинети, офиси, училища. Защо ли? Не знам с патос или формално се преподава революционната и човешка дейност на Дякон Игнатий, но ученици се изгавриха с портрета му. Вярно е, че бяха роми, но това не ни оправдава.
Замислям се какво би ни казал Апостола, гледайки ни от небето? Вероятно това, което простичко и мъдро ни е написал в тефтерчето си: „На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел“. Или: „Аз съм посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв“. Скромността е в характера ти, Апостоле. Не че не ни казват грешките. Много пъти ни ги казват. Ама ние се сърдим и не си ги признаваме. Знаеш, такива сме си! Не искаме да се променим.
След Освобождението, което не дочака, Дяконе, българските народни представители сложиха твоята мисъл „Всичко се състои в нашите задружни усилия“ малко променена, но със същото значение: „Съединението прави силата“. Написано е с големи букви над парадния вход на сградата на Народното събрание. Не я знаеш. Построена е на около 600 метра от конака, в който те съдиха и осъдиха, по посока на твоето бесило. Сега там е паметникът ти. Доста време го строиха. Че и камъните откраднаха, но нейсе - стана. На откриването през 1895 г. присъстваха останалите живи поборници. Нямаше го Каравелов, който почина през 1879 в Русчук. Ботев го убиха като войвода във Врачанския балкан. А Стамболов убиха политическите му врагове през лятото на същата година. Това стана след обесването ти. Организацията, съградена от теб, се разпадна. Твоите другари от комитетите се прибраха вкъщи. Никой не успя да те замести - нито Атанас Узунов, нито Стамболов, нито Заимов. Искаха, но не успяха да те докоснат.
Знаем от теб, че народната пара трябва да се отчита до стотинка. Да се харчи само когато има нужда. „Защото аз се варда да не се причислявам към ония, за да не се рече, че се е харчило за мен“. Много се харчи днес, Апостоле! За щяло и нещяло! За хора, които заслужават, и такива, които не заслужават. На заеми се крепи държавата.
Сигурно ще кажеш: „Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш, а чакаш да то стане по-голямо и да убие народа“. Прав си. Виждаме народното зло и си мълчим. Но и да го кажем - трудно обръщаме нещата.
Не искаше да работиш с комитетските дейци, които говорят неверни неща и правят интриги. Казал си го, че „Интригата спира хода на народните работи“. И ако това не сме разбрали от теб, дано нашите деца го разберат, Дяконе!  
Казваше кривиците на всички - и на войводите, и на хъшовете, и на ратниците за освобождението на България. Простичко си го казал тогава и с каква сила ни го казваш днес: „За отечеството работим байо, кажи ми ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все заедно да вървим, ако ще да бъдем хора“. Казваме кривиците на много хора, но не си ги признаваме. Ама и поуки не си вземаме, Апостоле! Забравяме за твоите мъдри съвети.
Казваш ни също, че „Всички неразбории, зависти, укори, които произлизат повечето от глупостта, са причина за разделянето на един народ на части и тогава от него не остава нищо“. Свидетели сме днес на това, което се случва в Българско.
И в края на тазгодишното поклонение ни казваш гениалното твое философско откровение за живота „...Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания...“. 
И ни предупреждаваш, както предупреди хората от комитетите в Сливен и Троян, че „Всекиму ще се държи сметка за делата“.
Ще продължим, Апостоле, на следващия 19 февруари.
А сега се свърши: „Изядохме та, Игнатие, изпихме та!“.