В България има един виц. Кои са двата начина да избягаш от кризата - "Терминал 1" и "Терминал 2". Става въпрос, разбира се, за Летище София. Огромен брой хора напуснаха страната от 1989 насам.

През последния четвърт век населението спадна от близо 9 млн. на 7,3 млн. души. Част от спада е резултат от ниската раждаемост. Но останалите просто напуснаха. През 2011 България си спечели съмнителното звание "най-бързо топящата се държава в света". Въпросната емиграция често е определяна като "източване на мозъци", макар че много хора, останали в родината, се гневят на тази фраза.

Вихър Кръстев е един от многото, напуснали България през 90-те. Но също е част от скорошната, далеч по-умерена вълна от завърнали се. Неотдавна се пенсионирал от работата си в Канада и днес живее в прекрасната си къща в хълмовете над варненското пристанище.

Срещнах се с Вихър през 1990, когато работеше в опозиционния в-к "Век 21", който бе свързан със Съюза на демократичните сили (СДС) – коалиция от опозиционни групи. По онова време бе много ентусиазиран от промените и бе настроен оптимистично за това колко бързо България може да се превърне в западна страна. Предстоеше му да замине на първото си пътешествие до САЩ, за да присъства на журналистически семинар в Тъфтс.

Десетилетия по-късно си спомня за периода с немалко количество изумление и искрена самокритика.

"Ако трябва да бъда по-честен – част от нас, в това число и аз, но не зная дали го бях казал в първото си интервю, подкрепяхме шоковата терапия. Не знаех нищо за икономиката, както и за терапията. Сигурно съм се повлиял от полския опит – това, за което говореше Валеса, водещите полски експерти. Сигурно съм бил папагал, който чул нещо и започнал да повтаря - "О, защо не". Това е пример за собствените ми глупост, невежество и некомпетентност. Именно така СДС загуби позицията си сред обществото, така хората започнаха да не харесват опозицията".

Вихър Кръстев е преминал през много. Когато го срещнах през 90-та, не знаех за всички въртележки и обрати в живота му, преди да се озове във "Век 21". И разбира се, не знаех нищо за бъдещите змии и препятствия, с които щеше да се сблъска след 1990. Неговата история е силна и съм благодарен, че той седна до мен във Варна, за да ми я разказва в продължение на два часа, пише в своя най-нов материал за България Джон Фефър – съосновател на "Форин полиси ин фокъс", проект на Института за политически изследвания във Вашингтон.

ИНТЕРВЮТО.

Прекарахте известно време в опозиционното движение СДС, в "Демокрация" и "Век 21". Като се замислите днес, какво е впечатлението Ви от опозицията? Има ли неща, с които тя се справи добре и други, с които зле?

Имаше много ентусиазъм, но и много некомпетентност, липса на основни знания и концепции. Част от хората бяха големи идеалисти, честни хора, но не знаеха нищо за социалното развитие, социалните структури, социалните промени, как се работи с масите, когато са тълпи, как се работи с гражданското общество. Спомням си редица случаи на грубо невежество, глупост и некомпетентност в опозицията.

Можете ли да дадете примери?

Ето ви един, близък до моята редакционна практика. Всеки ден стотици хора – част от тях обикновени привърженици на СДС, други на позиции като регионални координатори или градски началници, идваха в редакцията на "Век 21". Бяхме в една стая двама редактори, асистент и фотограф. Носеха неща, които не бяха годни за четене, да не говорим за публикуване. Дори и да давах най-доброто от себе си, за да ги излъскам, нещата не се получаваха. Не казвах нищо. Човек дори не може да им го обясни. Имаше го само желанието за фукане. Не можеше да им се обясни. Казах им, че мога да работя с тях и да им помагам. "Не, кой си ти да ми го казваш? Аз съм лидер на партията в Ямбол! Искам го публикувано, иначе ще се оплача на шефа ти". Но такъв нямаше. Не можеше да се оплаче на никого. Тези хора бяха гладни за слава, признание, искаха да бъдат важни. Бяха незначителни в миналото и виждаха в настоящето възможност да променят това.

Спомням си, че по време на стачка през декември част от автобусните шофьори, с които поддържах приятелски отношения, идваха да говорят с мен. "Утре ще ми дадеш ли работа", питаха те, а аз отвръщах: "Няма да ставам политически лидер. Не го правя за себе си". Но те виждаха възможност – ако се държаха приятелски с мен, един ден аз щях да стана заместник-министър или нещо подобно. Зная защо го правеха. Искаха нещо по-добро за децата си. Или от суета. Или пък да накарат децата си да ги уважават повече, защото вече са значими, не просто обикновени хора.

Има много други примери. Ако трябва да бъда по-честен – част от нас, в това число и аз, но не зная дали го бях казал в първото си интервю, подкрепяхме шоковата терапия. Не знаех нищо за икономиката, както и за терапията. Сигурно съм се повлиял от полския опит – това, за което говореше Валеса, водещите полски експерти. Сигурно съм бил папагал, който чул нещо и започнал да повтаря - "О, защо не". Това е пример за собствените ми глупост, невежество и некомпетентност. Именно така СДС загуби позицията си сред обществото, така хората започнаха да не харесват опозицията.

Част от тях бяха извънредно неприятни. Ще Ви разкажа виц за това. Имаше един български дисидент – Радой Ралин. Той бе писател, умен човек, харесван. Играеше двойна игра по време на комунизма – толерираше комунистите, но същевременно пишеше критични неща по техен адрес. Един ден дойде в нашия офис. Изглеждаше тъжен, което не бе характерно за него, особено в годините, когато бе настроен оптимистично за промените. Не беше себе си.

"Какво има", попитах го аз. А той каза: "Нещата не вървят добре". "Защо си такъв песимист?". "Честно казано, бившите комунисти принадлежат в затвора. Това е ясно. А новите... те трябва да бъдат вкарани в лудницата".

Тогава не му обърнах много внимание. Но Ралин очевидно е бил по-умен от мен. Вероятно е видял още тогава истината. Комунистите бяха престъпници, но новите бяха толкова некомпетентни и корумпирани, че изглеждаха и се държаха като луди. Това ме осени няколко години по-късно – нещо, което трябваше да разбера още тогава.

Ето още един пример. Имахме двама говорители в СДС. Единият от тях бе образован човек – писател, литературен критик, изключително умен, истински еродиран – Михаил Неделчев. Знаеше всичко. Но беше много суетен. Смяташе, че е Луи XVI. Другият бе груб човек – Георги Спасов. Неделчев бе цивилизованият, Спасов – обратното. Появяваха се всяка вечер в ефира на националната телевизия. Имаха по пет-десет минути да обяснят какво се случва със СДС – декларации, изявления, всичко. Имаха гарантирано време, което можеше да бъде и половин час, ако бяха поискали. Правила нямаше. Появяваха се около 20:00 часа, около времето, когато се излъчват детските програми. Децата стояха пред телевизорите в очакване на своите детски, но тогава изскачаше Спасов. Малчуганите започваха да плачат, толкова страшен бе той. Нямаше никакъв чар, никакво присъствие. Изглеждаше като Дявола на екран.

Спомням си телевизионните дебати по време на първите избори. Нали знаете примера за това как външният вид на Никсън вероятно опропастил дебата му с Кенеди – е, това беше много по-зле. Седесарите не знаеха как да се обличат. Излизаха почти по пижами. Нямаха маниери. Когато говореха в тези дебати, правеха жестове, крещяха и спореха. Беше ужасно. Как да се довериш на правителство, на някого, който не знае как да се държи и да говори? Социалистите обаче бяха по-добре обучени. Говореха по-красноречиво, по-добре, по-тихо. "Говори тихичко, бавно, не казвай много". Опозицията пък бяха грубияни. Така, когато хората измисляха анекдоти – верни или не, преувеличавани или не, обществото вярваше. Защото беше приемливо, че тези диваци са корумпирани, алчни и некомпетентни. А ние бяхме последното, трябва да го призная.

Когато пристигнах в Щатите през 90-та – тогава ме срещнахте – мечтаех силно. Но щях да съм много по-добре, ако бях научил всичко това преди Промените, преди участието ми в опозицията. Изпитвах срам от нещата, които вършех преди Тъфтс.

Много време ли Ви трябваше, за да решите да напуснете България?

Не, никак. Имаше две причини. Вчера чух по радиото как някой каза нещо съвсем простичко и си помислих - "Да, вероятно затова се махнах и аз". Повечето хора не напускат страната, защото не могат да намерят рентабилна заетост. Не! Те бягат от невежеството и от лошия вкус за съвременна музика, изкуство и забавление. Някой споменавал ли Ви е думата "чалга"? Е, българите бягат от невежеството и чалгата!

През 96 и 97-а се върнах от Радио Свободна Европа, от Мюнхен и Прага. Бях изпратен в София като мениджър на бюрото в града. Когато радиото затвори, имах два варианта. Можех да се занимавам с журналистика в България. Но по онова време не желаех да се принизявам и да работя за която и да е медия в страната. Беше средата на 90-те, беше ужасно. Другата опция бе да замина.

За да получа обучението в Тъфт и Флетчър, трябваше да се състезавам с други номинирани хора. Освен че предоставих свое резюме и част от своите материали, отидох и на интервю в посолството. Трябваше да напиша и есе на тема "Преса под натиск". Пишеш го, след което те решават дали си заслужава да се обучават. Не написах дълъг материал. Беше само 3-4 изречения. "Като всяко нещо на Земята, пресата под натиск започва да става плоска. Тя може да бъде използвана за амбалажна хартия, с която да се опаковат човешки идеи. Но не може да се използва за подкрепа на либерална демокрация. Не може да се използва и за изграждане на ценности. Тя е боклушка амбалажна хартия. Човек може да я използва само веднъж, след което я изхвърля".

Медиите в България днес не са независими. Те са амбалажна хартия за хората, които искат да ги използват, за да разпространяват своите съобщения.

По тази причина не можех да остана и да работя като журналист. Радио Свободна Европа не бе най-доброто в света. Моят модел за медия, медията, в която бих работил с удоволствие и бих слушал най-често, е Би Би Си, Ен Пи Ар, дори Си Би Ес, макар че не са толкова добри, но все пак са хубави. Свободна Европа не бе моделът за страхотна журналистика. Но бяха доста добри и вдъхновяващи. Да падна от тяхното ниво на жълта журналистика? Нямаше да го направя за нищо на света. Бях твърде горд, за да го правя за едното препитание.

Ако българите днес твърдят, че бягат заради невежеството и чалгата, едно време бе много по-лошо. Тогава, освен агресивното невежество и агресивната чалга, имаше и голяма престъпност. Не бе здравословна среда за който и да е човек. Не можех да стоя тук, щях да загубя разсъдъка си. Не бях в страната, когато я сполетяха най-лошите неща, когато нямаше храна, когато трябваше да се редиш на опашки за мляко и хляб за децата. Изпуснах тези моменти. Изпуснах унизителните мигове. Не беше добре и нямаше изгледи положението да се оправи в скоро време. Можех да оцелея с надеждата за по-добър свят. Можех да остана и да опитам да помогна за подобряването на средата. Но това не бе осъществимо.