35-годишна жена от смолянското с. Стърница е дървосекач наравно с мъжете в родопските гори. Сийка Хаджиева се конкурира с тях по сръчност с опасния инструмент из баирите. Тя е от 3 г. неизменно до съпруга си Асен.

“Няма как да стана директор. Местата са заети и затова тръгнах в гората, не ме свърта да лентяйствам вкъщи и да чакам държавата да ми помогне. За жени тук на село няма друга работа”, казва родопчанката.

Тя е от малкото жени, които се препитават у нас с този типично мъжки занаят. Сийка се е пробвала заедно с още 3 приятелки да направят шивашки цех в родното си село, но се отказали. Намерили помещение, купили машини и материали и запретнали ръкави да работят. Ударили обаче на камък - не се справили с постоянните удари под кръста в бранша. Решили да спрат бизнеса, вместо да затъват в блатото.

Сийка постояла известно време у дома, решила, че не може да стои без работа, и последвала мъжа си в гората, който изкарвал добри пари. Там обаче, вместо като другите жени само да помага в почистване на изсечените площи от клони, започнала да работи с резачката.

Съпругът  има 10-килограмова мощна машина, за да събаря големите дървета. На жена си купил по-лека - от 5 кг. “Килограмите, които държиш постоянно в ръцете си, и бързите обороти на веригата пред теб изтощават, но нямаме друг изход”, казва съпругът.

Сийка и Асен са едни от работниците на най-голямата горовладелска кооперация у нас в с. Славейно. Кооперацията има 671 членове и към 30 000 дка гори. Тя е с над 85-годишна история, една от старите в страната - създадена е през 1926 г., но прекъсва дейността си през 1947 г. През 1998 г. отново възобновява работа, а през 2000 г. започва дърводобив.

Членовете  са над 800 души - освен от Славейно, Виево и Кутела, и техните потомства, пръснати из България. За кооперацията работят стотина горски работници, като освен на славейновци дава работа на хора от 6 околни села. Има и предприятие за първична преработка на дървесина в Славейно.

“Работя каквото ми каже президентът, аз съм наемник”, шегува се Сийка. Асен се води президент на фирма, а тя е работник, самоосигуряват се. Освен двете персонални резачки всеки ден носят и трета - резервна, в случай че някоя се повреди.

Асен тръгва с резачките напред със семейната кола, за да поваля дървета, а Сийка с двете мулета минава към 10 км, а понякога и по над 15 км до различните баири, където извършват сеч.

“Помагаме си, в гората не е добре да си сам - там е все едно си на фронта, опасно е. А и нашият занаят е един от най-рисковите. Не може да отидеш пиян или махмурлия на баира.

Очите трябва да са ти на 4. Досега нямаме инцидент, но се иска много внимание и късмет”, казват двамата. Те живеят при възрастните родители на Асен и по нищо не личи, че по цял ден са в гората, вътре е чисто и топло.

“Като фурия е от млада. Не само с резачката е сръчна, а и с мотиката на нивата с картофи, и с вилата на сено, няма стигане”, хвали се свекърът Рожен. Според него много жени ще се откажат, капнали от умора, още докато отидат на работното място на снаха му.

“Когато има за деня много трупи за теглене, вървя пеша, за да не се изморяват мулетата, иначе мога и да яздя. Щадим животните, храним ги добре, защото те са част от отбора ни
и от тях зависи производителността на семейството”, казва Сийка.

След като мъжът  повали огромните дървета, работата на жена му е да окастри с резачката клоните и да ги нареже по стандартните метри за извозване. Асен забива железни шипове в трупите, а Сийка ги закачва за животните и ги води до най-близкия път, за да ги разтовари.

“Работил съм и с мъже, до 9 души бригада, но Сийка е много упорита, справя се като тях. В края на краищата сме и семейство. Няма как да се лъже, няма сръдня и каране, а и парите вървят на едно място.

Сега с жена ми повече пари изкарваме. Вместо да деля спечеленото, когато се приключи даден обект, в къщата ни влиза всичко”, обяснява 40-годишният президент на семейната фирма.

Казва, че ако работят, без да си дават зор, изкарват на месец около 1800-2000 лв. При добър обект и усилена работа са стигали и до 3000 лв. на месец. На ден могат да срежат 5-6 до 10 кубика дърва. Средногодишно дават на кооперацията към 1000 кубика.

Добивът зависел както от обекта, така и от сезона. През лятото с пътуването работният им ден стигал до 15-16 часа. “Добър тандем са, пасват си и си осигуряват добри доходи с усърдие и постоянство”, казва шефът на кооперацията Вълко Василевски.

В момента жени само от Стърница ходят да работят в гората. По-рано и от други села са се пробвали, но не издържали дълго. Освен Сийка, сестра  Станислава, която е с 3 г. по-голяма от нея, и зет  Стефан също се прехранват с добив на дървесина.

Асен е от 10 г. горски работник. Преди да започне със съпругата си, бил в тандем с
приятели и роднини. Подобно на половинката си, също има неуспешно бизнес начинание. След като завършил средно образование като шофьор и монтьор, се захванал да отглежда животни.

Стигнал до стадо от 70-80 овце за кратко време, но не му провървяло, защото нямало все още субсидии тогава, а и никой не изкупувал овче мляко в района. “Сега сме добре. Тежка е работата, но парите ни стигат. Можем спокойно да си плащаме сметките и хляба, кредити нямаме.

Хванах резачката без тренировки, направо започнах да работя. Не исках да съм в тежест на съпруга ми. В Стърница има проблем - всички жени сме безработни. За мъжете има работа, докато за нас е много трудно в Родопите”, казва Сийка.

“От 310 жители на селото само 2 жени са на постоянна работа - секретарката на читалището и магазинерката. Няма нито едно държавно работно място. Имаше училище и детска градина, но ги закриха. Сега 3 деца до 7 г. и 8 над 7 г. пътуват всеки ден до защитеното училище в съседното с. Давидково”, казва кметът Анчо Тимаров.

“Мъжете ходят по строителни обекти, в гората - за тях винаги има работа и даже не достига работната ръка. Докато за жени няма почти никакви работни места в селата и
в района”, допълва Тимаров.

Хаджиеви имат син - Кристиян, който е в IV клас и също пътува до Давидково. “Справя се добре в училище. Ако иска да не се мъчи като нас в гората - да чете, когато порасне, може и директор да стане, ние сме изпуснали вече шанса”, съйветва го баща му.

Освен с усърдие над читанките, Кристиян е сред любимците в селото, защото се е научил да свири на гайда.