Завчера от брега на Дунава хвърляха кръста - по стародавна традиция, която свято се спазва на религиозния празник Богоявление. Тази традиция, която съществува в България, Гърция и Македония, датира от незапомнени времена. И най-вероятно ще продължи да съществува, независимо от това коя година е и кой председателства Евросъюза /в това число и независимо от това има ли го, или го няма Европейския съюз/.
Припомням тези азбучни истини не заради друго, а защото завчера в Русе Богоявление премина под знака на... кандидатурата на града за европейска столица на културата през 2019 година! Всъщност, НАД знака - естрадата, на която се подредиха представителите на държавната и местната изпълнителна власт плюс няколко души от законодателната, беше украсена в долната си част с надписа „Русе - град на свободния дух“, логото на кандидатурата и останалите атрибути в синьо.
Не е ли време вече да отдалечим и да забравим този епизод в биографията на града, който определено не ни кара да се гордеем?
Не, очевидно не е време. Помислих си това, докато на връщане от кея след Богоявленската церемония минах покрай Доходното здание. И там се вее с пълна сила огромният вертикален транспарант със „свободния дух“!
Същия ден стана ясно, че фондацията „Русе - град на свободния дух“ ще продължи да работи - за „преструктуриране на културния сектор и реформиране на местните културни политики“. Което обаче със сигурност вече няма нищо общо с кандидатурата на Русе за Европейска столица на културата през 2019 година. Просто защото тази кандидатура - по една или друга причина - вече е в небитието.  
В разговори с приятели се притеснявахме какво ще стане с десетките календари и разни рекламни русенски джинджифлъци, върху които е щамповано логото „ЕСК“ - след като вече е ясно, че Русе отпадна още на първия прав участък в състезанието. Дори се подхвърляха идеи да се проведе конкурс за стикери с различни размери, с които да се прикрие въпросното лого. Че да забравим това по-скоро. Защото отпадането на Русе от състезанието
наистина не беше много достойно
Ако това беше станало при второто пресяване може би по-лесно щяхме да преглътнем горчивата таблетка - можехме да се утешаваме поне с няколко готови изречения. Като, примерно, с това, че „Е, то не беше ли ясно, че всичката тази шумотевица се прави пак за да спечелят софиянци?!“. Вариант: „Къде ще се мерим ние с Филибето - нямаме нито Стар град, нито Античен театър, нито тепета...“. Друг вариант: „Абе, ясно си беше, че ония от Търново, дето си викат „боляри“, са си опекли работата - то не беше „Звук и светлина“, то не беше Самоводска чаршия, Паметници на Асеневци и какво ли още не...“. И още един вариант: „Е, че ако не е Варна, кой друг град да бъде - Варна, морето, сините вълни... Чужденците май само Варна и плажовете знаят от България, а ние тука като си нямаме море...“.
Та ако бяхме прескочили първото преброяване, а бяхме отпаднали на второто сито, всякак щяхме да се чувстваме горди и недооценени. Но да ни шамаросат още в самото начало и да ни изхвърлят от звездната тартанова пътечка - това май не го бяхме очаквали /Или може би някои все пак го очакваха?/. Защото така се наложи да си признаем най-после /може би все още не на глас/, че окончателно и безвъзвратно сме загубили гордата позиция на четвърти по големина град. И сме „слезли“ до нивото на симпатичните, но значително по-скромни и като дадености, и като биография, и като културен потенциал Шумен и Габрово, с които се оказахме в една лодка.
Сега,
след като лодката се е обърнала
можем до пълна загуба на съзнанието да повтаряме, че нашата кандидатура е била изключително приносна и достойна. И ние не отричаме, че е била такава. Напълно е възможно наистина главната пречка да е липсата на изградено лоби сред хората, които са преценявали кои четири града да отпаднат, а кои четири да останат и да продължат престижното състезание. Защото, само при един бегъл поглед върху концепциите, с които осемте града са се явили пред журито в София на 11 и 12 декември, е видно, че презентацията на Русе не отстъпва на останалите. А в много отношения тя /презентацията, а не реалността/ превъзхожда някои от останалите. Парите, които Русе е предвиждал като ин   вестиции за изграждане на инфраструктура и за културни форуми преди и по време на самата 2019 година, също са съпоставими със средствата, обявени от останалите кандидати.
За да не бъдем голословни, ще цитираме кратка извадка от концептуалните разработки на четирите града, които продължават борбата за ЕСК.
Варна - „Бряг на вдъхновението“
Целта на проекта на Варна е „да се надгради по-тясното разбиране за културата като сбор от различни изкуства и да бъде тя представена като двигател за развитие на общността и подобряване на градоустройството и икономическия пейзаж“. Със спечелването на конкурса морската столица иска да разреши проблеми като изтичането на младите хора, централизацията на културния живот, инфраструктура и др. Концепцията предвижда пет програми - фестивали, нови произведения от български и чужди творци, неформално образование, изследователска дейност и включване на местната общност. За културна инфраструктура Варна предвижда да отдели близо 70 млн. евро, още толкова са планирани и за събитието.
Пловдив - „Заедно“
Идеята на проекта на Пловдив е да обедини хората от различните поколения, етноси и вероизповедания в града и целия Южен централен район. Както и да „интегрира историческите пластове, натрупани в града и региона, съвремието и визията за бъдещо развитие“. Инструментите, които ще използват, са съживяване на публични пространства, които да се превърнат в места за култура, спорт, отдих и забавления. Отделено е внимание и на проекти, свързани с новите технологии, екологията, здравословния живот. Планираният бюджет на Пловдив за културна инфраструктура е над 14,5 млн. евро, за събитието - над 22 млн. евро.
Велико Търново - „Творим щастие“
Целите, които си поставя Велико Търново, са личностно удовлетворение, лично щастие и повишаване на благосъстоянието на обществото чрез създаване на среда, в която всички хора имат равен достъп до култура и равни възможности да изразяват и развиват творческия си потенциал и новаторско мислене. Чрез инициативите си екипът иска да мотивира и мобилизира творци, интелектуалци, гражданските организации и политици „да приемат постигането на личностно удовлетворение и лично щастие като нов дневен обществен, социален и икономически ред на Европа на основата на потенциала на европейската култура“. За културна инфраструктура Велико Търново предвижда да отдели 25 млн. евро, за събитието - 80 млн. евро.
София - „Сподели София“
София и Югозападен регион участват в състезанието с идеята това да е основен инструмент за дългосрочна и устойчива инвестиция в културата, чрез която да обновят града и региона и да ги превърнат в по-добро място за живеене. Целта е да се решат проблеми като привличане и възпитание на нови и активни публики, разширяване на достъпа до култура, повишаване професионалните умения на артистите и културните мениджъри, свързване на иновациите и новите технологии с културата и изкуствата, равнопоставено участие в глобалните културни процеси, насърчаване на предприемачеството в артистичния сектор. Предвиждат се 192 млн. евро за културна инфраструктура и близо 90 млн. евро за събитието.
В общи линии, не е трудно да се забележи, че мотивите и намеренията са аналогични. Подобни бяха и русенските. И наистина, на фона на тези общи благопожелателни приказки и добри намерения
Русе не отстъпва по нищо
Тогава къде сбъркахме? Значи, може наистина да не сме имали лоби, което да настоява Русе да остане в надпреварата. Но логично възниква въпросът „Защо нямахме такова лоби?“. И дали не е трябвало точно по тази тема да се разгърне по-голямата част от усилията? Вместо, примерно, да правим впечатляващи в европейски, но очевидно не и в роден план тандеми с градец като Гюргево, единственото достойнство на който е това, че осигурява актуалния трансграничен елемент в концепцията...
А другият, по-съществен, според мен, въпрос е до каква степен красивата перфектно разработена концепция отговаря на реалността в Русе.
Изкушавам се да си мисля, че никой от журито, пресявало градовете-кандидати, не е наминавал скоро към Русе. Защото щеше да е наясно, че не само летището Русе-Щръклево е химера, но и че до Русе се стига бавно и трудно. Че хотелите са кът. Че празните витрини по централните улици са повече от тези на работещите магазини. Че дюкянчетата за дрехи и други стоки втора употреба са в пъти повече от останалите. Че руините на уникални паметници на културата и архитектурата - като съвършената сграда на Старата полиция в самия център на града - са скръбна гледка. Че
дни преди Коледа културният афиш се сви на руло
И точно в дните, когато учениците бяха във ваканция, а възрастните - в продължителна почивка, тези публики нямаше къде да отидат и какво да видят - защото театърът също излезе във ваканция, операта прати „Лешникотрошачката“ да танцува коледно в Италия, дори Кукленият театър затвори. Докато, примерно, в София изобщо не беше така - там театрите почиваха само в дните по Рождество.
А тук градът затвори. Дори по националната телевизия съобщиха, че Русе е единственият от големите градове в България, в който в новогодишната нощ няма градски транспорт!
Мъчително е все пак да си признаем, че от доста време не сме на нивото не просто на много от другите големи български градове, а решително отстъпваме все повече от нивото на собствения си град, с който продължаваме да се гордеем повече по инерция, отколкото по факти. Че градът все повече намалява като население и че все повече започва да прилича на призрак. На призрак с биография. На Дух. Бил някога свободен. Дали има сили да се върне отново в онази кондиция, която така сполучливо беше изписана под логото на кандидатурата за Европейска столица на културата - „Град на свободния дух“? И кога ли ще стане това? Във всеки случай няма как да стане, ако стоим със затворени очи и си представяме желаното за действително.