"Кризата в Европа. Поглед отвътре" е новата книга на бившия вицепремиер и финансов министър Симеон Дянков. Представянето пред българска публика ще е на 3 февруари тази година. В. "24 часа" публикува ексклузивни откъси от нея. Предговорът е написан от премиера Бойко Борисов. "Тази книга е поглед отвътре към кризата в Европа от юли 2009 г. до пролетта на 2013 г. Тя открехва врати към дискусиите в ЕКОФИН, анализира различните опити за преодоляване на трудностите и проследява как бяха взети някои решения или как не бяха взети други. Много от предписанията за превъзмогване на финансовите и икономически беди в ЕС така и не влязоха в употреба - или защото бяха отхвърлени като неприложими, или защото бяха твърде дръзки и не можаха да получат достатъчно политическа подкрепа.... Отделям място и на участието ми в правителството на България и на мерките, които предприехме, за да опазим страната от опустошителната буря наоколо - докато междувременно воювах за оцеляване в българската политическа центрофуга", казва авторът за книгата си.

Ето какво още пише авторът за  пребиваването си  в българската политика

Един от трудните месеци в мандата ми беше март 2010 г. Точно след като се справихме с острия натиск от международните финансови пазари, възникна друг проблем. Една вечер директорката на бюджетното планиране дойде в кабинета ми с неспокойно изражение. Каза ми го направо: "Бюджетният дефицит за 2009 г. се оказва по-висок, отколкото съобщихме". "Колко по-висок", попитах.
"Много по-висок".

Спомням си как седях няколко минути в мълчание

След това се обадих на заместниците си, на началника на кабинета и на подуправителя на БНБ, за да можем да изслушаме всичко това заедно. Оказа се, че в първата половина на 2009 г. предишното правителство е позволило на министерствата да надвишат бюджетите си. Били са подписвани договори и анекси за непланирани суми. Тези допълнителни разходи бяха отчетени чак в годишнните доклади. По това време Законът за бюджета не изискваше министерствата да докладват реалните си разходи всеки месец (променихме закона още следващата година, за да предотвратим това да се случва отново). Ето защо, когато затваряхме банлансите за 2009 г., министерствата бяха съобщили само това, което е трябвало да се изхарчи, а не действителните разходи.

Предварителният доклад, който бяхме изпратили до ЕК, показваше бюджетен дефицит от 1,9%, сред най-ниските в ЕС. С по-големите реални разходи той скачаше до 3,9% и автоматично ни вкарваше в процедура по свръхдефицит. Изпратихме нотификация в Брюксел за промяна в дефицита. Следваше проверка на данните в министерството и в статистическия институт. Искахме всичко да е прозрачно, за да няма съмнения. Срещнах се с еврокомисаря Оли Рен. По-късно български журналист поиска да коментирам изказването на Рен. Отговорих: "Той е финландец и може би там говорят така." С което исках да отбележа, че не е прието да се коментират чужди изказвания, и да затворя темата. Някои вестници поставиха тази реплика в заглавията си. Отношенията ми с българските медии бяха комплексни.

В Съединените щати е неписан закон, че когато участваш в токшоу, нещата са извън протокола. Домакинът се шегува и ти се шегуваш. Гостувах в едно предаване и там водещият беше голям шегаджия. Започна да търси физически сходства между Сергей Станишев, лидера на социалистическата партия и мен. Това, изглежда беше ново ниво, защото

дотогава ме оприличаваха с един герой на Ричърд Гибсън - Хер Флик,
офицер от Гестапо в стар английски сериал

Бях си спечелил това заради строгите бюджетни ограничения. В България границите между публицистика и токшоу бяха размити, като и двата жанра произвеждаха новини с еднаква степен на важност. Така дадох своя принос към разговорния език:

"съсел" и "Брад Пит с очила" и днес са в обращение

По-късно този водещ излезе от шоубизнеса, влезе в политиката и заяви намерението си да стане министър на вътрешните работи. С вътрешните министри невинаги ми вървеше.

През трудния март 2010 г. гостувах в друго телевизионно предаване. Домакинът ме запита дали е вярно, че президентът на България Георги Първанов е "млад милиардер". Изразих съмнение в тези твърдения, но се пошегувах, че Първанов, който тогава беше на 52, "определено не е млад". На следващия ден президентът призова за оставката ми. Конфликтът пламна от нищото и се превърна в национална тема.

По настояване на Бойко Борисов се съгласих да се извиня лично на Първанов

Отидох при президента сам, а бях посрещнат от петима негови сътрудници и от самия него. По време на срещата, която, както разбрах по-късно, беше с внимателно оркестриран сценарий, те взимаха думата в различни моменти от разговора, така че да не се налага президентът да говори много. Обясних, че съм проявил лоша преценка, като съм се пошегувал по този начин, но не съм вложил нищо повече от това. Президентът изглежда не се интересуваше от извинението. Вместо това той използва срещата, за да атакува политиката на бюджетни ограничения, която поддържах. Искаха да ме унижат.

Един час след края на срещата бомбата избухна. Оказа се, че разговорът е записан, а президентът го пусна публично, без да иска моето разрешение. Българската конституция е пределно ясна, че никой не може да бъде записван без предварително съгласие. В отговор на ситуацията започна процедура по импийчмънт на Първанов. Първото гласуване в парламента събра достатъчно подкрепа. При второто не достигнаха пет гласа и той остана на поста си. Научих много от този случай. Основната причина страната да има трудности в икономическия и политическия си преход беше в запазеното влияние на старите тайни служби.

Игра със сенки

В България не е имало лустрация за разлика от повечето държанви в Източна Европа. Хората, които бяха работили в системата на Държавна сигурност, продължаваха да са сред елита на страната. Бившите служби се бяха вкоренили в политическите партии, в медии, в банковия сектор и в индустрията. С течение на времето те отгледаха свои ученици и проблемът нямаше как да изчезне със смяната на поколенията. Използваха се същите методи, за които мислех, че са останали в миналото: подслушване, разпространяване на слухове, сплашване, изопачаване на информацията. Продължих да получавам подобни удари по време на мандата си.

Не бях живял в България през последните 20 години. Нямах контакти със старите политици и с икономически кръгове. Не бях част от статуквото. Затова не знаеха какво да очакват от мен. Това не беше добре прието от тези, които искаха нещата да си вървят, както преди. Нямаше как да ми въздействат и затова търсеха слаби места, където да ударят. В Световната банка

бях минал през медиен курс, но се оказах напълно неподготвен за публичната среда в България

Няколко мои по-резки изказвания от началото на мандата дадоха повод по-късно думите ми да се вадят от контекста или направо да се изопачават в някои медии. Стоях зад непопулярните решения за реформи и не беше трудно да ме вкарват в конфликти. Никога не се изкуших да се сближа с медиите по начин, който беше донякъде традиционен в България. С течение на времето просто свикнах.

Тръгнаха слухове, че съм "спуснат отгоре" и какво ли не: предполагаеми връзки с ЦРУ, Мосад, Джордж Сорос, мистериозна международна група, наречена "Повратна точка". Когато предприех мерките за бюджетни ограничения, се появи еволюирала версия: че съм част от заговор на Световната банка, МВФ и ЦРУ за дестабилизиране на Европа. Защо някой би започнал такова упражнение по дестабилизация точно от София, така и не се изясни.

В България съществува израз "да имаш вуйчо владика", което означава, че не можеш да направиш добра кариера без роднина с позиции, който да те лансира.

Нямах вуйчо владика, но се появи леля

Кристалина Георгиева, уважаван вицепрезидент в Световната банка и по-късно български еврокомисар, се оказа моя леля. Тази версия се появи дори в медии, които се представяха за сериозни. Георгиева също имаше добра кариера, но не се уточняваше коя е нейната леля.

Не всичко обаче бе така забавно. Когато се разрази кризата, едно от опасенията ми беше свързанно с филиалите на гръцките банки в България. Декапитализацията на юг можеше да доведе до изтеглянето на ресурс към банките-майки. Оказа се, че е имало тема с ликвидността, но на друго място. През 2008 г. моят предшественик във финансите и Иван Искров, управителят на БНБ, са сключили споразуменние за отделяне на 1,2 млрд.лв. от фискалния резерв като ликвиден ресурс. Споразумението е било ползвано за подкрепа на най-голямата местна банка. Практиката на държавна помощ при затруднения с ликвидността се прилагаше в редица страни, но не и тихомълком. В случая имаше гриф "Поверително" за транзакцията от фискалния резерв към банката. Наредих споразумението да се разсекрети и през ноември 2009 г. говорих по темата в парламента. Редно беше данъкоплатците да знаят за какво се ползват парите им.
През април 2011 г.

11 главни редактори на печатни медии изпратиха открито писмо,
адресирано до мен

С писмото се отправяше въпрос: в кои банки са сложени на депозит свободните средства на компаниите с държавно участие в капитала. (Тогава повечето медии не бяха обвързани с кредитни вериги към банката, заради която е бил отправен въпросът. Три години по-късно картината щеше да е различна.) Поисках справки от всички министерства за експозициите на техните фирми към търговски банки.

На 15 май 2011 г. направих тази информация публична. Данните показваха влечение към друг от местните трезори. 48% от парите на държавните предприятия бяха депозирани в Корпоративна търговска банка. С екипа ми изготвихме насоки към всички компании с държавно участие: какви процедури да спазват при избор на обслужваща банка. Целта ни беше да предотвратим концентрацията. Не знам дали съм разполагал с начален кредит на доверие като ново име в българската политика. Така или иначе, след тези събития вече не разполагах. Някои от медиите не ме оставиха на мира до края на мандата.