„Кварталният Пуговицин... да застане на моста, така, за благоустройство...“ - докато казваш това, ти си нервен, притеснен си, шариш с ръце по палтото и постоянно попипваш копчетата - нали за Пуговицин говориш...“. В театъра вървят репетициите на новата премиера - прочутата комедия на великия Николай Гогол „Ревизор“. Екип на „Утро“ имаше шанса да се вмъкне и да надзърне в един от най-работните моменти - когато спектакълът „се прави“. А се прави динамично и много цветно - видяхме с очите си. Едва ли някой е допускал, че може да бъде другояче - с режисьор като известния и обичан от театралните, телевизионните и кинозрителите актьор Николай Урумов.
Все още сме в силно работен процес, затова бих предпочел да не говорим твърде конкретно за постановката, казва Урумов в една от паузите между енергичните репетиции. И бърза да добави, че в изграждането на постановката всички участници са равностойни партньори и създатели - и режисьорът, и актьорите, и сценографите, и авторът на музиката. Всички заедно изграждаме един творчески продукт, като решенията за отделните сцени и акценти се вземат в хода на работата, така всички се чувстваме съавтори, пояснява Урумов.
За самия него това е поредна режисьорска работа. Вече е поставял Вазов, Гогол, Вампилов на сцените в Габрово, Стара Загора, Плевен.
Интересно е, че моето първо заставане от другата сцена на рампата беше не защото аз поисках да бъда режисьор, а защото това направиха актьорите в Габрово, разказва артистът. Колегите му отишли при директора на трупата и настояли Николай Урумов да направи с тях постановка. Явно с нещо - с идеи, разсъждения, съм подсказал, че можем заедно да направим този експеримент, най-вероятно съм направил нещо, за да поискат това, смята Урумов. „Експериментът“ се оказва повече от успешен. До степен, че плевенският театър „Иван Радоев“ се явява на фестивала „Сцена на кръстопът“ миналия септември именно с режисираната от Николай Урумов Гоголева „Женитба“, като в нея той изпълнява и главната роля на Подкольосин. Точно там, на „Сцена на кръстопът“,
театралната критика отбеляза, че съм в „Гоголев период“
усмихва се Николай Урумов. Всъщност, на фестивала той имаше още едно участие - с моноспектакъла „Дневникът на един луд“, също по Гогол, в постановка на Лилия Абаджиева.
И ето, в рамките само на една година сега в Русе е моята трета среща с Гогол, явно това е наистина моята „Гоголева година“, казва артистът. И добавя: „Чувствам се добре в неговия свят, любопитно ми е да откривам нови и нови пластове в неговото творчество. Абе, направо ще си призная: гмурнал съм се доста стремглаво и устремено там и, честно казано, нямам намерение да изплувам скоро. И може би моята „Гоголева година“ ще надхвърли календарните рамки на 12 месеца - поне такива бяха плановете от есента, когато бяхме говорили с тогавашния директор на Народния театър „Иван Вазов“ Павел Васев за следващия ми проект: да поставя „Мъртви души“. Но сега Павел Васев вече е пенсионер, не знам как ще погледне на моята идея новото ръководство“.
Гогол е една цяла вселена - как можеш да избереш един от неговите герои и да кажеш „Този ми е любим“ - така Урумов отговаря на обичайния журналистически въпрос. „Кого да избереш от цялата тази невероятна палитра - дали Хлестаков от „Ревизор“, когото съм играл в Сатиричния театър, дали Подкольосин от „Женитба“ или Попришчин от „Дневника на един луд“, да не говорим за „Мъртви души“ - там всеки е удивително колоритен и своеобразен: Чичиков, Манилов, Собакевич, Ноздрьов... Всички са толкова ярки многопластови, а за всеки актьор са тъй мечтани и желани!“, възкликва актьорът.
Дали тази Гоголева вселена не се пресича и с други герои от сцената, характерите на които българският зрител свързва именно с образите, които Николай Урумов изгражда? Примерно, с
удивителния образ на Дянко Лалугера от моноспектакъла на Урумов
който години наред продължава магнетично да привлича зрителите в залите в цялата страна. Може би в някаква степен Дянко Лалугера има допирателни с Попришчин от „Дневника на един луд“, размишлява актьорът. И двамата са едни самотници, едни малки човеци в голямото пространство, които до наивност кротко възприемат света, битието и самите себе си в него, казва Урумов. За жалост, влакът на времето безвъзвратно отнася тези хора някъде далече, продължава той. И след миг се оживява: „Намерих един друг образ - Гошо Железничаря, който стана душа на друг мой моноспектакъл по сборник с разкази на Илко Иларионов. Гошо Железничаря е един плевенски чешит, самобитен, колоритен персонаж, който донякъде кореспондира с Дянко Лалугера. Един чист, доверчив човек, един съвременен Гюро Михайлов, за когото нещата са прости и е достатъчно да приемаш и спазваш логиката „Ти си жена, аз съм мъж, желанията ни не са еднакви“ - просто да приемаш това, да приемаш другостта... А дали това е „героят на нашето време“? О, не, разбира се! Защото този човек ти не го срещаш на всяка крачка. Всъщност, това е герой от друго време, от друг свят. Той принадлежи на
онова време, когато „М“ означаваше „мама“,
а днес живеем във времето, когато „М“ означава „Макдоналдс“...
Николай Урумов вероятно е един щастлив човек /не посмях да го попитам дали е така/. Защото има добрия шанс да живее различни животи, различни съдби, на различни места. А истинският театър за него всъщност започва от... Русе!
Роден е в село Българево край Калиакра, учил е в Каварна. Още там участва в местната театрална студия. Но това си беше самодейност, признава актьорът. Когато влиза в казармата, се озовава в Русе, в школата за санитарни инструктори.
„Помня толкова много неща оттогава. Понякога вечер прескачахме през оградата и отивахме в „Баба Яга“ в парка. Физкултурната ни площадка гледаше към Английската гимназия. В събота и неделя излизахме в градска отпуска и отивахме в сладкарница „Тетевен“. Разхождахме се и долу по кея, до Музея на транспорта - покрай лодките и бараките.
Като дойдох сега да репетираме „Ревизор“, намерих време да се разходя по моите стари пътеки и местенца. И какво? Половината от казармата я няма - на мястото на нашето поделение се е ширнал един огромен паркинг.
Няма я любимата ни сладкарница „Тетевен“
Слязох до Музея на транспорта - и лодките ги няма, и бараките... Знаете ли, почувствах се така, сякаш някой е взел гумичка и много прилежно е изтрил една част от моята биография...“, казва Урумов.
Въпреки това има неща, които никаква гумичка не може да изтрие. Защото Русе е проникнал в ония фибри на някогашния младеж, които определят неговата уникална ДНК, програмирала у него артиста. Именно тук през 1981-1982 година, докато служи в Санитарната школа, Николай Урумов попада в театъра. „И преди това бях гледал спектакли - в Балчик също идваха от време на време гастроли, но все пак точно тук аз вдишах големия, истинския театър. Съвсем различно е, когато влезеш в салона, оставиш си палтото на гардероба, купиш си програма, седнеш в плюшеното кресло - и ето, пред теб се вдига тежката завеса... И изведнъж се озоваваш в онази магия, която без да усетиш, те покръства в невероятното тайнство на изкуството!“.
Той си спомня отчетливо и стария салон на театъра, и спектаклите, които е гледал на сцената на операта. „Нали си представяте, идва едно момче, зажадняло за театър, и гледа „Веселите уиндзорки“, „Иванко, убиецът на Асеня“, „Волпоне“, „Свекърва“, „Есента на един следовател“, „Любица - първо лице единствено число“ - как няма да помня тези спектакли! Та това беше истинско чудо! До ден днешен чувам гласовете на актьорите - в ушите ми звучат интонациите на Елена Стефанова в „Свекърва“ и тембърът на Константин Димчев в „Есента на един следовател“. Такива неща не се забравят! Бях като гъба - попивах, попивах, попивах - гласове, реплики, детайли, всичко! Тогава по телевизията всеки понеделник имаше телевизионен театър, имаше и радиотеатър, но тук, в истинския театрален салон, с големите актьори беше съвършено различно... Това беше един наистина невероятен период в живота ми, който предопредели всичко по-нататък...“, казва Николай Урумов.
Русе наистина сякаш предопределя неведомите пътища на съдбата
които ще преплетат пътеките на тогавашния школник Урумов с пътеките на именити режисьори, за които крайдунавският град също е съдбовно място.
Докато следва във ВИТИЗ, в София са гостували спектакли на русенския театър - „Ескориал“ на режисьорката Елена Цикова и „Миналото лято в Чулимск“ на невероятно талантливия Стоян Камбарев. Гледах ги като студент, а след това стана така, че самият аз съм играл в постановки на Цикова и Камбарев, разказва Урумов. И при тях съм правил най-добрите си роли, усмихва се носталгично актьорът. В театър „София“ играе при Цикова в „При закрити врати“ на Сартр, в „Училище за шутове“ на Гелдерод, като през 1993 г. получава първата си номинация за наградата „Аскеер“. Втората номинация за „Аскеер“ пък идва с ролята на Урумов в спектакъла „Януари“ на Камбарев в Сатиричния театър през 1995 г. В Сатирата Урумов отива с Цикова. Тогавашният директор на Сатиричния Пламен Марков кани трима режисьори да поставят там, като всеки вземе със себе си по един актьор. Елена Цикова взела Николай Урумов. След 4 сезона в Сатирата той се връща отново в театър „София“ и тогава влиза в Чеховите „Три сестри“ на Камбарев... Толкова се радвахме, че сме се открили един друг - и с Елена, и със Стоян, но за жалост, стана така, че времето, през което работихме заедно, се оказа твърде кратко, казва актьорът. Слава Богу, попадал съм на такива режисьори, с които работата върви хармонично, признава Урумов. И винаги следвам правилото, което смятам за определящо:
аз съм давал всичко от себе си, а режисьорите са вземали от мен това, което е нужно
признава артистът.
А Русе се появява в живота му отново в самия край на 20 век, когато започват снимките на прочутия телевизионен сериал „Дунав мост“. Този филм ме направи широко популярен, въпреки че вече имах доста роли в спектакли, филми, имах номинации и награди, но „Дунав мост“ ме въведе във всеки български дом, казва изпълнителят на ролята на Луко Луков.
И ето че сега спиралата отново води Николай Урумов в града на Дунава - след гастролите и участията в спектакли като „Службогонци“, сега русенската публика трепетно очаква неговата режисьорска версия на „Ревизор“. Премиерата е на 10 февруари в Голямата зала на Доходното здание. Остава само да пожелаем „На добър час!“ и да стискаме палци да има още много русенски пътеки и периоди в живота на артиста Николай Урумов!