Тръбата. Това е най-популярното име на най-стария метрополитен в света. Съперничи му само името Ъндърграунд. Да, говорим за метрото в Лондон, чийто първи влак тръгва на днешния ден преди 151 години - на 10 януари 1863 година с пътници между станциите „Падигтън“ и „Фарингдън“.
Ето как започва всичко.
В средата на XIX век Лондон е най-големият град в света с над 2,5 млн. души население и площ над 100 квадратни километра. Улиците са тесни и почти непрекъснато задръстени от конски впрягове - основно превозно средство в тези години.
В околностите на града има отлично развита железопътна мрежа, но влаковете не могат да влизат навътре в Лондон. Тогава местните власти стигат до прозрението, че най-добрият начин да се подобри транспортът е да се вкарат влаковете под земята. Първоначалната идея е да се изкопаят канали с необходимата дълбочина, които след това да се покрият и така да се получат тунели.
„Влакове под земята? Самата идея е обида за здравия човешки разум!“, произнася се тежко авторитетният „Таймс“. И това е един от малкото случаи в историята на този вестник-институция, в които мнението му е напълно погрешно.
Идеята е отлична и работата започва.
През 1865 г. собствениците на метрото купуват първия тунел под река Темза, построен през 1843 г. от сър Марк Брюнел, за да бъде продължена линията. Само 4 години след пуска на метрото с него вече се придвижват по 40 000 души на ден. Стремително се разширяват и други линии, което през 1884 г. свързва гара „Централ“ с метрото.
Появява се първият проблем. По това време локомотивите се захранват с дърва и въглища, а от комините излиза огромно количество пушек, който би задушил пътниците. Проблемът е решен със създаването на специален резервоар за пушек, намиращ се веднага след локомотива. Оказало се, че резервоарите се пълнят много бързо и трябва да бъдат изпразвани периодично. Строителите отварят шахти, през които локомотивите изпразват резервоарите, а тези шахти хитро се замаскират като къщи, но без покрив. Това обаче става голямо неудобство с разширяване на линията.
През 1900 г. лондонското метро започва да се електрифицира благодарение на американския бизнесмен Чарлз Йеркс, който прави това в Чикаго, а по-късно системата му се използва в Лондон. Започват да се поставят още две релси заедно с първите две, по които тече 650 V електричество, което чрез токоприемник преминава в мотрисата и задвижва електродвигатели. Така освен чисто, метрото става сравнително безшумно и многократно по-бързо. В началото пътниците са ужасени от тихото, почти призрачно приближаване на машините, но скоро свикват.
За да захранват с електричество метрото, собствениците решават да предприемат нова решителна крачка, създавайки най-голямата електроцентрала в света, която наричат „Lots Road Power Station“. Построена на брега на Темза, електроцентралата добивала електроенергия с помощта на парни турбини, които задвижвали мощни генератори.
С увеличаване на дълбочината на тунелите (по 30-40 метра), достъпът до пероните става по-труден за гражданите. Собствениците решават да изградят асансьори, но те са много малки и бавни. Тогава британците приемат друго американско изобретение - ескалаторът. За съжаление на управата на метрото, в началото лондончани отказват категорично да се качват на ескалаторите, смятайки ги за опасни и ненадеждни. Управата се принуждава да наеме инвалид, който по цял ден да се вози на ескалаторите и така да убеди гражданите, че са безопасни. За съжаление, след почти половин век, точно ескалаторите ще бъдат причина за една от най-големите трагедии в лондонското метро.
Пероните на метрото са превърнати в бомбоубежища по време на Втората световна война.
По време на Втората световна война метрото става най-сигурното убежище за гражданите, при нападенията на нацистките самолети. Чудно, но в началото властите не разрешават на гражданите да се укриват на пероните. Те обаче се изхитряват - купуват си билети и остават там, докато не отмине заплахата. Цели семейства с малки деца спят на пероните. Скоро правителството разрешава метрото да се ползва като бомбоубежище, дори са поставени легла, тоалетни, а от специално оборудвани за целта вагони се раздават закуски и чай.
На 11 януари 1941 г. германска бомба удря директно залата за продажба на билети на Банк стейшън. Сградата и надземната жп-линия се срутва върху станцията на метрото, убивайки 56 души.
Хитлер губи Битката за Британия, но не се отказва да атакува столицата. Така гражданите, които тъкмо спрели да спят всяка нощ в метрото, са принудени отново да се върнат там, след като германците започват да изстрелват срещу Лондон ракети Фау-1 и Фау-2.
На 3 март 1943 година във входа на „Бетнал грийн стейшън“, попада противовъздушна ракета от нов тип, изстреляна само на няколко стотин ярда от станцията. Загиват 171 граждани, стотици са ранени. Въпреки това метрото спасява живота на хиляди лондончани.
Британското правителство дори решава в един от незавършените тунели да бъде разположен завод за производство на части за самолети.
На 18 ноември 1987 г. огнена стихия обхваща станцията „Кингс Крос - Сейнт Панкрас“. 31 лондончани загиват в пожара и от отровните газове, причинени от запалените изкуствени материи и облицовки на станцията, многократно повече са обгазени.
Следствието установява, че пожарът е започнал от хвърлена цигара, която попада под движещите се стъпала на дървените ескалатори. Под ескалаторите са падали частици дървесина, които се смесвали с остатъци от грес, прах и др. частици, създавайки свръхзапалителна среда. В резултат пушенето е забранено, а дървените ескалатори са заменени с по-надеждните стоманени.
Днес по 270-те станции на лондонското метро десетки хиляди пъти се чува предупреждението „Внимавай за дупката!“ - процепът между влака и перона, който определено изисква внимание. За мнозина сред милионите туристи, които всеки ден посещават лондонското метро като своеобразен анти-атракцион, този апел е част от британския фолклор и е част от илюстрацията на омразата и любовта, между които се простира палитрата на  отношенията между лондончани и тяхната Тръба.
Статистика
402 километра е дължината на линиите на лондонското метро и това го нарежда на второ място по големина в света.
16  милиарда лири ще бъдат изхарчени до 2036 година за модернизиране на Тръбата.
Над 1 милиард души годишно превозва лондонската градска железница.
Над 4 милиона пътници е пикът в натоварването на метрото и е постигнат по времето на летните олимпийски игри в Лондон през 2012 година. Иначе нормалното натоварване на влаковете е около 3.3 милиона души дневно.