Радка Тодорова беше в групата от четирима българи, транспортирани до италианското пристанище Бриндизи с кораба “Сан Джорджо” след драматичната одисея с пламналия ферибот “Норман Атлантик”. В Бриндизи я чакаше дъщеря ѝ Кристина, която я откара до дома си в Италия, за да посрещнат заедно Нова година.

Радка Тодорова е от Пловдив, където се е върнала да живее отново преди 2 г. В продължение на 20 години обаче тя е живяла в Атина, където има апартамент и свой бизнес. Затова хваща ферибота от Патра с намерението да стигне до Анкона, както прави години наред, за да види дъщеря си и внучетата си. Те живеят в Силви Марина, близо до Пескара. Радка Тодорова вече се е отърсила от преживения шок, но още си спомня за всичко преживяно, което преминава пред очите ѝ като кадри от филм на ужасите. Ето нейния разказ:

“Cлед всичко преживяно на кораба вече съм при дъщеря ми Кристина в Силви Марина, до Пескара, където изкарахме заедно Нова година. Много играхме и много се веселихме, дъщеря ми дори направи клип, който е пуснала по интернет и 600 души вече са го гледали.

Какво преживях на кораба ли? Ами, първо, нямаше никаква аларма, която да ни предупреди за инцидента. Аз си спях на седалката в общия салон, бях си събула обувките и се бях наметнала с коженото си яке. По едно време в съня си започнах да чувам силни трясъци. След като после попитах какви са, шофьорите ми обясниха, че са били от пукането на гумите на камионите. Като отворих очи, около себе си видях само пушек. Един грамаден грък беше влязъл и крещеше миличкият. Той беше един от шофьорите.

Викаше: “Навън,
навън, корабът
гори!”

Когато излязох на палубата, ми завряха в ръцете спасителна жилетка с лампички. Помогнаха ми да я сложа през главата, след което започнахме да се изкачваме по едни стълби нагоре към палубата. Зад мен имаше пламъци, стигаха до краката ми. По металните стълби ми падна единият пантоф. Наведох се да го взема, но пламък подпали жилетката ми. С мен си бях взела само якето и дамската чанта. Жалко, че на спасителния кораб по-късно ни взеха всичко, защото бях мокра до кости.

Пламъкът беше обхванал и жилетката ми. Когато все пак се качихме на палубата, се виждаше само пушек. Чудех се къде да се скрия - видях едни коридорчета наблизо... Духаше силен вятър, валеше и градушка. Скрих се при други 4-5 човека, но като дойде една грамадна вълна, висока поне 10-15 метра, ни заля до коленете. Казах си - тук ще ни удавят.

Пак излязох на палубата и започнах да се изкачвам нагоре - стигнах до покрива. Там сигурно съм престояла 3 часа. Имаше още 10 жени, защото там пускаха да се качват само жени. Имаше обаче и 4-5-има по-нахални мъже, които се бяха качили. Не говореха нито на гръцки, нито на италиански. До мен имаше още един българин – Вергил (Доспатлиев – б.р.), шофьор, запознахме се с него. Спънах се в краката на една жена, легнала на покрива, и паднах. Тогава беше най-страшният момент за мен, валеше силно, а корабът беше наклонен. Бяха взели с хеликоптер няколко жени, но стана невъзможно повече да ни вземат, защото беше прекалено наклонен.

След това започнаха да вземат жени отдолу. И аз слязох долу, после обаче пак се изкачих до горе, защото дойдоха други вертолети. Три пъти се изкачих по тази стълба.

В крайна сметка 25 часа прекарах навън, изкачвайки се нагоре-надолу по стълбището. При едно от изкачванията се спънах и паднах. Така се озовах на края на палубата по корем. Успях да се хвана за едно парапетче, широко 30 см, иначе щях да изхвърча в морето. В този момент едно албанче, на 25 г., дойде, хвана ме за ръката и ме издърпа, влачи ме по корем до другите хора. Завиха ме с одеяло. Тогава се запознах с това момче, с което говорихме на гръцки. Каза ми, че с майка си и баща си пътуват на гости при леля си в Италия за Нова година.

Ще се постарая с всички сили да открия това семейство от албански произход, разбрах къде живеят в Атина, защото искам да се отблагодаря на това момче, искам да му купя голям подарък или пари. За мен той е герой.

Направи ми впечатление, че много от мъжете нахалстваха и избутваха жените. Един дори наби една жена. Издърпах жената и ѝ казах да стои до нас, че и на нас ще дойде редът да ни спасят. Не знам какъв беше по народност този мъж, но не говореше нито български, нито италиански или гръцки.

Искам да изкажа голяма благодарност на пилота на хеликоптера и към човека, който ни връзваше с коланите – и той, миличкият, падна по същия начин като мен и се озова на края на палубата до тесния парапет. Той обаче си спука челото, защото му потече кръв. И въпреки това продължаваше окървавен да ни спасява

Мисля, че точно когато той беше паднал, мъжете се възползваха, защото не можеше да контролира кой да се спасява пръв – жени или мъже.

Хеликоптерът вземаше по 4-5-има души наведнъж. Не съм видяла сред настъпващите мъже обаче да е имало българи. Единствено Вергил беше до нас горе на палубата, но с пълното си право, всеки иска да се спаси. С него си държахме ръцете, за да се топлим, както правеха и всички наоколо, докато чакахме хеликоптера.

А след това, когато ни прехвърлиха на спасителния кораб “Сан Джорджо” - просто нямам думи! Благодарна съм на целия екип, който беше много внимателен към нас. Цялата треперех след 25 часа на ферибота, бях премръзнала. Съблякоха ме чисто гола и ми облякоха гащеризон. Аз не бях в състояние да направя нищо. После ме увиха с целофан и одеяло и ни сложиха да легнем на дунапрени. След това ни завиха с още две одеяла. Тоалетните се намираха надолу след 20-30 метални стълби разстояние. Всеки път един от служителите ме придружаваше. За столовата пък се качвахме нагоре, но само един път успях да се изкача, защото треперех

Затова после ми донесоха таблата с обяда. Грижиха се изключително за нас, донесоха ни картофено пюре, бифтек, сухи пасти, бисквити, чай.

Единственият момент, когато се възмутих , беше, когато стигнахме до пристанището на Бриндизи. Там не ни пуснаха да излезем поне 2 часа, а искаха да даваме показания какво сме видели и как е станал пожарът.

10-15 души дадоха показания, но аз бях в една група, която се разбунтува. Започнах да крещя на гръцки, както правя, когато се ядосам. Казах, че ще даваме показания в Гърция. Даже заявихме, че не сме затворници, че да ни държат на пристанището. Всички започнаха да крещят, да се блъскат с карабинерите, които дойдоха, ние просто искахме да излезем. Чак тогава пилотът, който ме беше взел в хеликоптера, дойде, прегърна ме и ми каза:

“Само една минута и излизате, успокойте се.”

И наистина след 1 минута дойдоха представители на властите от всички националности и се разпоредиха да не даваме там показания, а като се приберем в Гърция. Така напуснахме кораба.

Аз живях 20 г. в Атина, но иначе съм от Пловдив, където се прибрах окончателно преди 2 г. Имам свое жилище на Пирея в Атина. Преди да се запътя за Италия при децата си, минах през жилището ми в Атина, преспах 2 дни, бях си с колата “Киа Карнивал”. Добре, че не я взех, оставих я на пристанището в Патра.

Ключовете от апартамента ми паднаха в един улей на кораба, но не можах да ги изкарам.

Искам да се прибера в Атина, където имам свой бизнес със заведение, но ще остана при дъщеря ми още 15 дни и за рождения ѝ ден на 14 февруари. Как ще се прибера ли? Пак с ферибот, имам си и билет за връщане, купила съм го в Патра, но е за друга фирма.

От 10 г., откакто идвам в Италия при дъщеря ми, пътувам все със “Суперфаст”, който е много модерен и луксозен кораб с басейни, заведения, казино. Сегашният обаче замести предишния, който отмениха в последния момент. Затова ни качиха на този, не знам защо. Този кораб не беше пригоден за този вид пътуване, беше малък и претъпкан. Мисля си, че причината за инцидента може би е, че е бил претъпкан.

Мисля си и друго – ами тези хора, които бяха заключени в каютите си, сигурно са останали там и са се задушили. Кой да ги информира тях и как да се спасят? Според мен те са останали в каютите.

Убедена съм, че при подобни пътувания е по-добре да си в общия салон заедно с всички.”