Годината е 1861-ва. На 1 септември излиза султанският ферман за изграждането на жп линия, която да свързва Русе с Варна. Липсата на собствени средства принуждава Високата порта да отдаде строежа на концесия. Европейската обществена поръчка печели английската фирма „Уйлям Гладстон и братя Бъркли“ от Лондон. На 1 октомври 1863 година се подписва договор и концесия за 99 години. Строежът започва и тъй като говорим за първата железопътна линия в България, естествено е в Русе да израсне и първата жп гара.
Братята Бъркли я правят по британски образец -
и пероните, и чакалните, и стаите за персонала, и навесите, че дори и часовникът са като на типична английска гара. Точно този 150-годишен тиктакащ свидетел отново е съживен благодарение на уменията на инж.Александър Абаджиев. 
Самият часовник е произведен от немския механик Вьоле, чиято фирма в град Бокенем, Югоизточна Германия, също вече е в историята, защото собственикът не пожелал да внедри електричеството в производството на часовници.
Екземплярът, с който братя Бъркли обзавели първата българска гара, наистина е уникален, разказва инж.Абаджиев.
Производителят Вьоле нямал обичая да брандира изделията си и часовниците, които носят надписа на фирмата му, са много малко. Русенският обаче има. Изключително красивото махало пък е още едно доказателство за старинността и оригиналността на часовника. Върху плочка е изобразен бухал - фирменият знак на Вьоле от Бокенем.
В продължение на три месеца инженерът-реставратор работи върху ВИП-клиента си
Разглобява всяка частичка от механизъма, почиства и подрежда зъбните колелета и благодарение на съвременната техника телепортира стария „Вьоле“ от 19-ти направо в 21 век. 
Абаджиев е наясно, че няма как в днешно време да се определи човек, който да има грижата да навива часовника точно в определен ден на седмицата и в точен час. Това е причината на 150-годишния механизъм да  бъдат поставени системи за електрическо самонавиване и самосверяване. Задвижването става чрез импулси, а точният му час идва по сигнал от Българското национално радио. 
Това е петнайстият поред часовник, който се съживява благодарение на русенския инженер. Финансова подкрепа на начинанието този път оказва Милка Трифонова - известна волейболистка, а сега успешна бизнес дама и известна като човек, за когото е важно да бъдат съхранени паметта и аристократичният дух на Русе. 
Самият инж.Абаджиев е
наследник на стар род, в който се съхраняват както паметта за личностите, така и вещи, служили вярно в продължение на десетилетия
и превърнали се в езкемпляри с антикварна стойност.
Живеейки между ретрото и модерното, няма как да не уважаваш старините и не защото си вещоман, а защото ги свързваш със съдби на хора, казва Сашо. Това, което е слушал като разкази в детските си години за историята на една ваза, бюфет, дамски аксесоари или просто нощно шкафче, оставило у инженера чувство да пази и съживява онова, което вече не е толкова практично.
Абаджиев притежава лична колекция от детски играчки, произведени в годините 1930-1944 г. Част от тях били почти унищожени от немирните детски ръчички на предшествениците му, но Сашо успял да възстанови по-голямата част.
Те си носят знака на времето - няма ли да свържеш Втората световна война и похода на Хитлер, като виждаш как по същото време са започнали да произвеждат малки танкчета за момченцата в Райха, разказва реставраторът.
Голяма част от играчките са купувани и подарявани от русенеца Силаги за фамилията на Абаджиев. Картичките, писмата, поздравителните бележки, запазили спомена от знаменателни събития, също нямат чет в колекцията на Сашо, на когото догодина предстои да навърши 60.
Аз не съм изкопаемо, но животът ми е свързан с миналото, а професията ми - с новите технологии
споделя реставраторът, за когото възстановяването на старини е философия. За мен тези реликви не са вещи, а родова памет, част от живота на хората, които са ме родили, допълва той.
Баща ми е родом от Габрово и съм го питал защо е избрал именно Русе през 30-те години, след като е имал възможност да се развива и просперира както в родния си град, така и в Горна Оряховица и във Велико Търново. Отговорът винаги е бил, че по това време
Русе е бил единственият град, който е приличал на Европа, другото - тъмна Индия
Съживените от него часовници вече нямат тази функция, която с гордост са изпълнявали преди десетилетия - да осведомяват гражданите колко е часът. Сега всеки има часовник на ръката си или поне в мобилния си телефон, затова и едва ли когато човек влезе в музея или излезе на площада, ще вдигне поглед към старите антики. Ако спрат обаче, те стават обект както на забрава, така и на това съвременно клошарство, за което няма ценности и такива великолепни екземпляри са просто купчина желязо, затрупано от паяжини или топки кал, обяснява инженерът Абаджиев.
Друго е, когато посегнеш към нещо работещо - то е живо и ударът срещу него ще прилича повече на убийство
отколкото на обикновено унищожение, категоричен е той.
Тъй като е имал възможността да обикаля цялата страна в издирване на такива реликви, за Сашо най-тежко е било да види стар механизъм, върху който незнаен „майстор“ е залепил китайски циферблат или обикновена машинка, вместо зъбчатите колелета и топузите за навиване. 
Тримесечният труд на Сашо в Музея на транспорта е увенчан с успех. След близо 40-годишен сън във фоайето на единствената по рода си експозиция старият „Вьоле“ отново посреща гостите със спокойното си тиктакане и напомня за времето, в което той и експонатите отвън, на перона, са били екип на първата в страната железопътна гара.