Петко льо, капитанине, Петко льо, командирине - така започва народната песен за един от най-емблематичните революционери, посветил живота си на майка България. И то по начин и във времена, когато тези думи не са обикновено учебникарско клише, а мисия на шепа храбри българи.
Петко Киряков, останал в народната памет като Петко войвода, е роден на днешния 6 декември (по стар стил) 1844 година в българското село Доганхисар, на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия. Баща му се казва Кирко Каракирков, а майка му - Груда. Тя е от съседното село Тахтаджик, от известния род на Калояновци.
Има 8 братя и сестри.
Бил много висок, с едър кокал, пъргав, но разсъдлив и с кротък нрав
Често пеел песента за Делю войвода и обичал да играе хора. Но животът му се променя, когато турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо. Навръх Гергьовден през 1861 година разгневеният Петко, едва 17-годишен, напуска дома си и повежда към мъст малка чета. Скоро 7-те млади хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчо и главния виновник за смъртта им - чифликчията Мехмед Кеседжи бей. Властта пуска по дирите им оглавена от известен главорез потеря, която закрилниците на дом, род и чест разбиват при село Бахшибей на 16 юни 1861 година. Турците са тъй стреснати от въоръжените българи, че дълго време не смеят да излизат от Бахшибей. След още две успешни битки с потерите през август четата на Петко вече е истинска легенда.
На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души открива и загражда станалите вече 9-тима хайдути край селото Исьорен в Еноската кааза. Двама се убити, а Войводата (Голям Петко), Петко Радев (Малък Петко), Комньо Стоянов от Дугалхисар и Стоян Атанасов от Исьорен са ранени и пленени от турците и хвърлени в затвора в Гелибол. Организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора „Камлъкуле“ (Кървава кула) известна днес като Бялата кула.
След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма
По пътя хайдутите напиват заптиите и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени.
През 1864 година Петко войвода вече има нова чета, която при два сблъсъка с потери не само ги обръща в бяг, но ги и преследва. Обезпокоеният одрински Вали паша праща срещу четата Осман ага, получил повишение за победата си над над Ангел войвода, но въпреки че води 20 пъти повече бойци, Осман е бит и опозорен от Петко войвода. Следват нови успешни сражения с турците, което окончателно превръща хайдутите от четата в национални герои.
През есента на 1864 година
българският войвода пристига в Атина, за да помогне на гърците в борбата им срещу Турция
Там става слушател във Военното училище, а по-късно предприема революционна агитационна обиколка в Македония, след което заминава за Италия. В началото на 1866 се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата „гарибалдийска дружина“ в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. На остров Крит на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието „Капитан“. След потушаването на въстанието напуска острова без да капитулира пред турците. Пребивава в Александрия, в Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.
На 12 май 1869 година Капитан Петко войвода събира четата и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг и благополучно 3 юни 1869 година пристигат в Енос при устието на река Марица. През лятото на 1869 година четата пет пъти влиза в бой с турската жандармерия и отново успява да отблъсне турските сили.
След опит за покушение над войводата, поръчан от силния местен феодал чифликчията Хакъ бей на черкезите от село Коюшепе, през февруари 1871 година
100 души хайдути нападат и запалват селото
избити са всички черкези, а жените и децата са прогонени. Около месец след това Петковата дружина води бой с турците при същото село, на 18 юни - в околностите на съседното черкезко село Акходжа, и на 12 август в гората Курудаг срещу многоброен башибозук и низами. Тук 22 дни ожесточено се бранят и успяват да се измъкнат, като дават един убит и войводата е леко ранен в крака, срещу убитите от тях 30 жандарми и един юзбашия. След поредния неуспех еноският каймакамин Тахир бей започва репресии над християнското население. През есента на 1871 г. те стават особено ожесточени, докато лично войводата на се промъква преоблечен като ходжа при Тахир бей и го „вразумява“. Репресиите са прекратени.
В 1872 г. одринският валия изпраща срещу четата Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са Петкови помагачи и приятели. Само 24 часа след това пашата в Одрин освобождава всички тях от Одринския затвор, а на 30 юли 1872 година
каймакамът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири
Това де факто е капитулацията на одринския валия. Дружината се структурира със свои бойни части - „четници“, тилова част - „ятаци“, разузнаване - „шпиони“, счетоводство - „каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки - „чадъри“ подобно на турските части. Тя фактически става въстаническа военна част в Беломорието.
В 1873 година четата става въстаническа. Нарича се Първа българска родопска дружина, с устав и печат с надпис „Тракийска Р. Бълг. дружина“ (Тракийска революционна българска дружина), който е още от 1870 г.
В 1874 година на 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, Еноско, Капитан Петко само с 15 свои хора отблъсква 120 турци. През първата половина на 1874 година към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части. През май и два пъти през юни Петковата дружина, като извършва марш по 30 км за денонощие в един месец води бой, първо с цял табор войска в Димотишко, след това с една башибозушка орда в Кърджалийско, накрая, пак с редовна войска в Гюмюрджинско. Следва нападение върху Дедеагачката железопътна станция заради издевателствата на немеца Хумберт върху работниците. Хумберт е глобен 450 златни лири и покорно спира безобразията си. Това вдига на крак Цариград и лично Одринският валия предвожда 2000 щика войска плюс целия башибозук и всички каймаками от вилаета срещу четата, но
напълно се проваля, като единственото му геройство е, че обявява 5000 лири награда за главата на войводата
изтормозва християнските села и изгаря гората Шейнаркурусу до родното село на Пeтко войвода Доганхисар. Четата се оттегля към Марония и есента едва не става жертва на заговор да бъдат отровени от местния грък лихвар Калън (Дебелия) Тома, протеже на цариградския Али паша.
В 1875 г. първата схватка с потерите e на 20 март, в планината Св. Георги, Гюмюрджинско. Следват серия битки с турската полицейска и военна сила, за да се стигне до 30 август, когато при Карабунар, Димотишко, капитанът с 30 четници води бой с 500 души черкези, убиват юзбашията им и още 30 черкези. Бунтовниците дават 3 убити и 5 ранени, Петко войвода е ранен в ръката.
След това при село Кадъкьой Джафер ага напада четата, по заповед на злополучния отровител Калън Тома в помощ му идва и 600 души войска от Мароня, която е там да го пази от дружината.
Четниците разбиват Джафер ага
и след бърз марш влизат на 11 май в Мароня, арестуват Калън Тома и няколко заптиета, изгарят лихварските му книги, раздават ценностите му на бедните и тържествено напускат града, като отвеждат пленените със себе си. Турската войска го следва, без да смее да влезе в бой. Водят се преговори за размяна на пленниците срещу освобождаване на 4 четници, заточени в Кипър, и хайдушки ятаци, ятаците са освободени и 4 заптиета се пуснати. Тъй като четниците остават заточени, лихварят и две заптиета са екзекутирани. През 1876 поради развихрилите се турски зверства при потушаването на Априлското въстание и последвалата дипломатическа активност, четата не предприема активни действия, за да не излага на тежка опасност беломорските българи.
През 1877 г. в планината Чобандаг, Дедеагачко, на 15 март e първото сражение между бунтовническата дружина и турците. На 13 юни, ден преди руските войски да форсират Дунава, при село Павлюкюпрюсу четата разбива един кърагаларин от Фере. Организираният в 1869 година отряд, се включва в Руско-турската освободителна война (1877-1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.
В края на декември 1877 година четата влиза в Мароня и
освобождава града и околния район от турска власт
Българската власт се държи и след сключването на Санстефанския договор на 3 март, по който града остава извън границите на България и продължава до 9 март. След атаката на войска, башибозук и черкези, водени от двамата генерали Хасан и Яхия, четниците, предадени от гръцкия поп Филип, се изтеглят с част от населението от града. Заели една височина край Мароня, те обстрелват турците, които отстъпват, помислили, че срещу себе си имат руска войска. Така градът е спасен от опожаряване.
Дружината се прехвърля в Доганхисар, родното село на войводата, което е в руската зона. Тук руснаците им възлагат охраната на християнскто население в Беломорието и Родопите от турски войски и башибозушките и дезертьорски формирования на английския полк. Сенклер нарекъл се Хидает бей. На 29 март четниците преодоляват пътьом с бой едно отделение турска войска при Каракая, Ференско. На 13 април в планината Китка
четата в състав 200 души разбиват 3000 сенклеристи
След множество сражения, в които силите на британеца неизменно търпят поражения, на 5 юли настъпва последният бой с Хидает бей, който след поредния разгром се оттегля, а малко по-късно войската му се разпада под страха от нови битки с българите.
Четата на Капитан Петко войвода продължава мисията си в Родопите, които освобождава и разпръсква турските сили и отбранява българските села и градове до създаването на гарнизони, които се заемат с това.
До март 1879 година четата е дислоцирана в Средните Родопи, след това преминава в Хасковско, за да предотврати метеж от кърджалийските съседи. В началото на юни 1879 година след стабилизирането на новата власт, преминала осемнадесет години в борба, четата е разпусната.
Ген. Скобелев кани Петко войвода да му гостува
и след разпускането на четата войводaтa заминава в Русия. Там е представен на император Александър II.Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му Орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.
През 1880 година той се заселва във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от Казанлък от котленски род на известния капитан Георги Мамарчев. Голяма е ролята и значимостта на Капитан Петко Войвода и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по инициатива на Капитан Петко войвода и други родолюбиви българи в град Варна за защита интересите на българското население, останало след Освобождението в пределите на Турция се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „Странджа“, с което се поставя началото на освободителната организация на българите бежанци от Тракия, ратуваща за целокупна България. Днес тя носи неговото име. Петко войвода е и сред основателите на Демократическата партия във Варна.
През 1891 г.
Петко войвода е оклеветен за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов
Синът му от първия брак, който семейството приело охотно и устроило във Варна, е екстрадиран от България, а имотите, купени с парите на баща му, са конфискувани. При обиск в дома им градоначалникът Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата - 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението, с които войводата е подсигурил старините си. Хвърлен е и е изтезаван сто и четиридесет дни, от 27 юли до 15 декември 1892 г., във варненската тъмница Ичкале (подземията на старите римски терми), след което е интерниран в Трявна. След падането на Стамболов на 18 май 1894 г. той се връща във Варна.
Капитан Петко войвода умира на 7 февруари 1900 година и е погребан във Варна. Признателното гражданство му е издигнало паметник на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества. Това е един от 22-та паметника на великия българин у нас, който има паметник и в Рим, издигнат редом до този на Гарибалди, а от 10 години - и в родното му село Доганхисар.