Невероятни истории се разказват за поета дисидент Пеньо Цонев от село Драганово, Горнооряховско. За него се говори, че познал кога ще умре Сталин, а когато властниците решили за назидание да го осъдят точно на тази дата, пророчеството му се сбъднало.

Пеньо бил на деветнадесет години, когато разбрал за дарбата си. Казват, че години наред де когото срещнел, винаги намирал какво да му каже, че и да му предскаже. А най-странното било, че предсказанията му обикновено излизали верни.

Но животът му не бил никак лесен. Биографията му подробно е описана в книгата "Хамово семе" написана от брат му Йордан Атанасов.

Преди войната баща му бил градинар и заедно с големия си син отишъл на гурбет из Европа. Първо в Полша, след това в Германия. Скоро дошла и съпругата - продала ниви на село и довела по-малките две деца. Записали Пеньо в немско училище. По едно време майката, бременна с четвърто дете, си заминала за родното Драганово.

Изживели целия кошмар на Втората световна, Пеньо и брат му Симеон заедно с местните деца в Брауншвайг по цял ден играели с оръжието, изоставено от германците. Най-големият брат Йоан вече гонел немкините.

Междувременно през 1947 г. баща им си залюбил друга жена и един ден Пеньо и брат му Симеон решили тайно да заминат в България при майка си най-малкия си брат Йордан. Отначало всичко вървяло като по вода. Взели влака и

пътували под закрилата
на Червения кръст

Условията били сносни, грижели се за тях и по пътя им давали редовно пакети с храна. Но като пристигнали в Югославия на 14 април преди обяд, всичко тотално се объркало. Във вагона влезли югославски граничари. Претърсили влака и го отпратили обратно за Германия. После обискирали и тях и след полунощ, заедно с други българи ги натоварили на друг влак. След около два часа ги смъкнали и ги повели нанякъде под силна милиционерска охрана.

Оказва се че ги завели в белградското управление на УДБА зловещото югославско ГЕСТАПО. Там на чист български един от началниците им казал: "Тъй като в Белград няма българско посолство, ще ви заведем за известно време

в един курортен лагер, откъдето ще се наслаждавате от високо
на хубавата ни столица

А през това време ще уведомим вашето правителство."

Подкарали ги отново пеш през града. Минали по един мост на река Сава, а след това по един третостепенен път започнали да се изкачват по близкия хълм. "Е, па тия бугари ке видят ща е курорт Земун", шегували се охраняващите. Накрая горе какво да видят - лагер, ограден с десетина реда бодлива тел. На портала с големи черни букви пишело “Концентрационен лагер за германски военнопленници Земун”. В началото имало подредени дървени бараки. По ъглите на лагера откъм външната страна - високи кули, от които стърчат дула на картечници. Подкарали арестантите навътре с приклади като стадо говеда. Веднага след пристигането им дали да разберат, че в лагера човешкият живот не струва нищо. Като за начало сърбите гръмнали пред очите им няколко германски военнопленници. Уплашени, децата се свили в бараката. Ужасите продължават. Тринайсетгодишният Пеньо вижда как хора загиват мъчително през всеки ден от престоя им. В един бетонен бункер са зазидани германци, докато умрат от глад, а на него е оставено само едно прозорче за изкарване на мъртъвците. По-късно децата виждат, че чорбата от коприва, която им дават ежедневно, ври на огън върху който слагат труповете на убитите германци.

На 31-вия ден един надзирател нахълтал заранта в бараката и на развален немски казал: Стягайте се, следобед е вашият ред да ходите на баня.

Изведнъж военнопленниците, като по даден знак, изскочили от пътеката, едни наляво, други надясно, и побягнали по склоновете на хълма, приведени зад храстите, оглеждащи се за спасителни прикрития. Юрнали се всички – едни към притока на Сава, други – към лозята, кой където свари, само да избяга от този ад. Децата, сащисани от това внезапно развитие на събитията, последни се втурнали към близката гора. Не били изминали и петдесет метра, бягайки след германските пленници, когато ги засипва град от куршуми. Стреля се от последната вишка на лагера. Картечницата коси всичко край тях. Най-после ги прибират с останалите оцелели с ругатни и удари с приклади.След една седмица им казали да си стягат багажа.

Поемат ги отново хората на УДБА и ги качват на влак за Пирот. Когато стигнали, един офицер от конвоиращите ги запитал искат ли да останат в Югославия, но те отговорили, че в България ги чакат близките им, и продължили. Като видели Драгоман, им станало леко на сърцата и дори запели “Тих бял Дунав”.

Скоро обаче попаднали
право в мазетата
на “Московска”

Веднага след митническия обиск от границата ги поемат български милиционери и ги водят в Държавна сигурност в София. Взели им целия багаж. Минал цял ден, а не им давали нищо за ядене. Накрая се престрашили да питат надзирателя, защо поне не им дадат храна. Пазачът казал: "Защото сте фашисти!", а те дори не знаели какво означава тази дума.

На втория ден започват разпитите. Най-първо защо са тръгнали и къде отиват. Поискали снимки на родителите им. Защо бащата не е тръгнал с тях за България. Кои са съучениците им в Германия, имена, адреси… Едва ли не ги обвинили, че са отишли доброволно да отглеждат зеленчуци в Германия, за да хранят фашистите. Децата разказали и за режима в Земун, за разстрелите и чорбата от коприва, готвена от трупове, но това им казали да не пишат.

"Ние тук не разстрелваме за разлика от Земун", казал накрая разпитващия началник и наредил да им дават от порциона на другите арестанти. В килията заварили багажа им разхвърлян.

Конфискувани били и двата шоколада и бисквитите, които били скрили за подарък на майка си и малкия Йордан.

Станало му лошо на Пеньо от покруса, от глада и обидата и припаднал. Дошъл фелдшер, сложил му една инжекция и рекъл на началника:

“Ще се оправи, но му трябва силна храна. Не ги ли храните тези арестанти?”

“Тук да не е ресторант, това е транзитен затворнически пансион, но не и пансион за благородни девици”, подхилил се старшията. На другия ден дали една порция за двамата. А към два следобед - отново, след подробни разпити и подписване на показания и декларации, че са говорили истината. Най-накрая им дават служебна бележка с печат за влака до Горна Оряховица.